ІІІ.Схващанията за справедливостта

Показателно е, че такова схващане за либералния ред възниква единствено в страни, където на справедливостта се гледа като на нещо, до което се стига чрез усилията на съдии или учени, а не като на подредба, произволно наложена от определена личност или инстанция. Древна Гърция и Рим са добър пример в това отношение, също и съвременна Англия. Това схващане си пробива много трудно път в страни, където правото е схващано преди всичко като продукт на преднамерено законодателство, и е претърпявало неуспех навред, където са действали едновременно правният позитивизъм и демократичната доктрина - и двете не познаващи друг критерии за справедливост освен волята на законодателя.

Либерализмът наследява от теорията за общото право и от още по-старите (предрационалистични) теории за естественото право, а и сам подразбира, едно схващане за справедливостта, което прави разлика между правилата за индивидуално поведение, неотделими от "управлението на закона" и необходими за изграждането на спонтанен ред, и, от друга страна, всички конкретни разпоредби на една власт за целите на организацията. Такова разграничение се прави изрично в правните теории на двама от най-големите философи на модерната епоха - Дейвид Хюм и Имануел Кант, но след тях никой не му е отделял нужното внимание и затова то е напълно непознато в днешните теории за управление на обществото.

Основните особености на това схващане за справедливостта са

а.) за справедливост може да се говори само по повод конкретни човешки действия, а не във връзка с някакво състояние на нещата, независимо дали то е или би могло да бъде наложено от някого;

б.) правилата на справедливостта са предимно забранителни, с други думи - изходната категория е несправедливостта, а целта на правилата за поведение е да се предотвратят несправедливите действия;

в.) несправедливостта, която трябва да се предотврати, е навлизане в защитената от намеса зона и правилата на справедливостта трябва да се прилагат, за да се възстанови нейната неприкосновеност;

г.) правилата за поведение, отрицателни сами по себе си, могат да се развиват чрез постоянно прилагане на всякакви други правила от този род, които обществото е наследило.

Тези четири основни точки ще бъдат разгледани по-подробно тук.

а.) Правилата за поведение могат да изискват от индивида, когато взема решение, да има предвид само такива последици от своето действие, каквито е в състояние да види. Конкретните резултати на каталаксията за конкретната личност обаче са непредсказуеми и след като не са последица от нечии планове или намерения, безсмислено е да назоваваме справедлив или несправедлив начина, по който пазарът разпределя стоките между хората. Именно това обаче се стреми да прави така наречената "социална" или "разпределителна" справедливост, в чието име либералният законов ред постоянно се разрушава. По-нататък ще видим, че досега не са открити, нито могат да бъдат открити критерии за "социална справедливост" и затова - за разлика от правилата за поведение - те се въвеждат произволно по волята на властимащите;

б.) Никое конкретно човешко действие не е напълно определено извън конкретната цел, към която е устремено. Свободните хора, на които ще се позволи да използват свои собствени средства и собствени знания, за да преследват собствени цели, не трябва да бъдат принуждавани да се подчиняват на правила, които категорично им нареждат какво трябва да правят, а само на правила, които им казват какво не бива да правят. Следователно правилата за поведение само обозначават рамките на допустимите действия, но не предписват какво трябва да прави човек в даден момент. (Някои изключения са действията за спасяване или защита на човешки живот, за предотвратяване на катастрофи и други подобни - в тези случаи правилата на справедливостта изискват положителни действия. Тук не е мястото да се разпростираме върху действието на подобни правила в системата.) Общо отрицателният характер на правилата за справедливо поведение и съответното централно място на забраняваната несправедливост, са били често забелязвани, но много рядко са изследвани логическите им последици;

в.) Несправедливостта, която правилата за поведение забраняват, е нарушаване на неприкосновената зона на свободата на отделния индивид и е необходимо със сигурност да се установи обхватът на тази зона. От времето на Джон Лок насам е прието тя да се описва като собственост. (Самият Лок я определя като "животът, свободата и собствеността на човека".) Това обаче е твърде тясно и чисто материалистично тълкуване на защитената зона, защото тя обхваща не само материални неща, но включва и разнообразни претенции и очаквания по отношение на околните. Ако обаче понятието собственост се схваща (както при Лок) в този широк смисъл, то законът като правила за справедливо поведение, и институцията собственост наистина са неделими.

г.) Невъзможно е да се реши дали дадено правило за поведение е справедливо, освен ако не се разглежда в рамките на цяла система от сходни правила, повечето от които трябва да се приемат като неподлежащи на обсъждане:ценностите могат да се проверяват само в съпоставка с други ценности. Проверката на справедливостта на едно правило обикновено (от Кант насам) се описва като "възможност за универсализация", т.е. възможността правилото да се прилага при всички случаи, предвидени в него ("категоричен императив").

Това означава, че приложено към всички конкретни обстоятелства, правилото не влиза в конфликт с други приети правила. Проверката в крайна сметка се състои в установяване на съвместимостта или непротиворечивостта на цялата система не само от гледна точка на логическата й съгласуваност, но и от гледна точка на възможността за възникване на конфликт в системата като цяло.

Ясно е, че само необвързаните с цел ("формални") правила издържат на тази проверка, тъй като са правила, развити първоначално в малки, свързани с конкретни цели групи ("организации"), които по-късно са разширявали своето приложение спрямо все по-широки и по-широки групи и накрая дотолкова са се универсализирали, че са станали валидни за отношенията между всички членове на отвореното общество, които нямат общи цели и просто се подчиняват на едни и същи абстрактни правила, като в процеса на развитието си правилата са се изчистили от всякаква връзка с конкретни цели.

Може да се приеме, че развитието от племенната организация, с подчинени на общи цели членове, към спонтанния ред на отвореното общество, където хората могат да преследват свои собствени цели, е започнало, когато за пръв път един дивак е оставил някакви блага на границата на територията на своето племе с надеждата, че някой член на друго племе ще ги намери и ще остави в замяна други блага, за да подскаже, че желае размяната да се повтори. От първото установяване на такава практика, преследваща сходни, но не общи цели, започва хилядолетен процес, който освобождава правилата за поведение от обвързаността им с конкретни цели и дава възможност те да обхванат все по-широк кръг лица, с перспективата да се въведе универсален мирен ред в света.