Истината ни прави свободни

неделя, 5 април 2009 г.

Как “живяхме” комунизма…

“Най-страшното в комунизма беше това, че той, като прахосмукачка, изсмукваше от хората радостта” (проф.Ф. Зимбардо)

Младите вече не знаят какво е това комунизъм – или го знаят само “на книга”. И това е прекрасно, слава Богу, че не са го живели! И че няма да го живеят. В някакъв смисъл им завиждам, но повече им се радвам. Защото комунизмът е нещо доста гадничко, нагло, жестоко, тъпо, той е нещо, предизвикващо само погнуса. Ала ето, младите чуват също така и “възхитителни неща” за същия този комунизъм. Има и такива отзиви за него: някои им разказват, че “тогава се живееше добре!”. Всичко може да се чуе – и младите, предполагам, са доста объркани.

По тази причина в тази ранна утрин започвам да пиша нещо като спомени от моя живот, в които комунизмът – няма как – е не само фон на разказа, но и “главно действащо лице”. Няма как да бъде изваден оттам. Де да можеше да бъде изваден…

Всеки от нас, които живяхме комунизма, може да разкаже много. За бригадите, в които за жълти стотинки бяхме подложени на робски труд, за всекидневността на комунизма с неговите лозунги, осеяли всяка незаета площ, за магазините, в които по стелажите се мъдреха само бутилки оцет и каменна морска сол, за потискащата сивота и убийствената монотонност на живота, за непрекъснатите унижения и зверското потискане на всеки порив на свобода и индивидуалност. Но аз няма да пиша за всичко това, понеже то някак си е общо и не може да затрогне душата. Просто ще описвам кратки изразителни епизоди, пробляскващи из обвеяното със забрава минало, които носят в себе си тъкмо най-важното, и то в неговата жизнена цялост и достоверност.

Първият епизод показва как аз, съвсем млад – бил съм някъде 8 или 9 клас – се сблъсках с лъжата, неотменната спътница на комунизма. Не знам защо, но този епизод е придобил в паметта ми някакво възлово положение. Та това стана пак на бригада: веднъж на обед, в горещ юлски ден, когато се върнахме от полето съвсем изморени, в хладината на текезесарския стол дойде пропагандист, който започна да ни изнася атеистична беседа. Разбира се, почти никой не го слушаше, всички си мечтаехме за спалното помещение, където прекарвахме следобеда. Но човекът беше словоохотлив, нещо като Вучков (той Вучков е “изкопаемо”, останало от ония времена, и затуй е така свеж!), устата му мелеше като воденица. Ние се прозявахме (сутрин ставахме съвсем рано, в пет) и не обръщахме никакво внимание на приказките му.

Говоренето по време на комунизма не беше като сегашното, то не служеше за това да кажеш нещо. То служеше тъкмо за обратното: нищо да не кажеш, но с много думи. И ето, аз в един момент се заслушах, за да разбера какво е туй нищо, за което горкият човечец говореше с такъв плам.

Той “разтягаше локуми”, сиреч повтаряше: “Бог няма, защото…”. И това в безкрайни варианти. Аз, изглежда, още тогава съм имал някакви философски наклонности, и, казах, се заслушах, сиреч взех мислено да ровя в плявата, която бълваше този човек. В един момент чух една глупост, и за малко да подскоча от удивление; човекът каза досущ следното: “Ако имаше Бог, космонавтите щяха да го видят на небето!”. И другите му “аргументи” срещу Бога бяха от този сорт, но този надмина всички. Спомням си, че нещо се завъртя в мен и аз, без да си давам сметка какво правя, вдигнах ръка и казах: “Може ли въпрос?”.

Изведнъж стотина погледа се отправиха към мен. За малко да онемея: бил съм тогава, повтарям, някъде 8 или 9 клас. Но събрах целия си кураж, сърцето ми туптеше бясно, и го запитах: “Ами нали Бог трябва да е невидим, как тогава да го видят на небето?”. Човечецът страшно се смути, а пък аз, насърчен – публиката изведнъж се оживи! – най-нагло попитах: “Как така на небето, нима космонавтите са стигнали небето?!”. След тия два въпроса не помня точно какво стана. В съзнанието ми проблясват някакви сценки: командирите на бригадата се засуетиха, някои ми закрещяха да седна, лекторът започна да прибира книжата си в огромна чанта, бърборейки някакви нелепици, децата с благодарност ме гледаха, защото ги бях спасил от досадната лекция. Това беше, после, разбира се, дълго ме разпитваха защо съм се бил държал така, аз се оправдавах, и… нищо. Имах чувството, че командирите, всъщност наши учители, дълбоко в себе си ми се възхищаваха, нищо че ме мъмреха. Оня с чантата си получи заслуженото…

Кой ли ще направи така, че и бай Вучков днес да си получи заслуженото?!
Мислех да напиша за още един епизод, но да спра дотук – заради краткостта.
Не пиша това за да се изкарвам не знам какъв си. Но ще продължавам да пиша за комунизма.

Ето, следващият епизод, който ще опиша, е за това как пристигнах и какво видях в Ленинград. Пристигнах там на 21 години като студент по философия в Държавния университет. Вижда се, няма да има някаква последователност в тия епизоди, ще прескачам на най-изразителното и потресаващото. Няма да пиша мемоари, още не съм на тази възраст: като (ако) стана пенсионер, тогава ще го направя. А сега ще опиша само няколко най-изразителни епизода.

За да усетят младите какво е това комунизъм и как го живяхме тогава. “Живяхме” ли казах? Хайде де – де да беше така…

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ