Истината ни прави свободни

неделя, 5 април 2009 г.

Как “комсомолът” се гавреше с човешката природа

Продължавам своите записки по темата как живях комунизма. Тази сутрин се събудих и първата ми мисъл беше да се захвана тъкмо с това. Явно е защото записките ми стигнаха до най-интересен момент: началото на “перестройката” и това как тя беше приета у нас. Пък аз тогава работех в “идеологически институт” и съм свидетел на спазмите на комунистическото съзнание, разпространено в хората около мен. Точно тогава започна явната му агония, която още не е свършила – защото много глави у нас носят все още неговата отчайваща абсурдност. А тогава се стигаше по логиката на самия живот до сюблимни моменти, които имат и жесток комичен привкус. Който именно ще се опитам да предам – стига да ми стигнат силите. Понеже, признавам, за първи път правя опит да пиша такива текстове.

Та значи избраха ме по доста необичаен начин на “отговорна работа” в комсомола – нищо че бях асистент по философия. Даже и след събранието аз бях решил да търся начин да се освободя от тази тежест. Но ми се каза най-строго, че това била обичайната практика – да се проверяват младите асистенти в живота, в “обществената дейност”. Казаха ми също, че други се натискат да заемат такъв пост, и че моето опъване е крайно странно. Разбрах, че това е проверка дали съм “от нашите”. Бях поставен в ситуация на избор: или да стана мръсник и нагаждач (и тогава пред мен се откриваха много пътища и хоризонти), или да остана себе си и да поема по път, който неминуемо ще доведе до това системата да ме изплюе като нещо ненужно, след като хубаво ме е сдъвкала. Помня, че доста време в главата ми се въртеше този избор, но, признавам си, нямах решимостта да тръгна открито срещу системата. Пък и в един момент ми се стори интересно да разбера какво става в комсомола и доколко е напреднала “комсомолщината”.

Постът ми в Университетския комитет на Комсомола беше нещатен, “обществен”, сиреч, аз пари за това нямаше да взимам и не съм взел. Казаха ми, че просто искали да използват моите знания. Налага се да кажа, че тъй като съм си особняк, и преди са ме слагали на такива изборни длъжности – и в училището, и дори в университета в Петербург. Бил съм все или завеждащ идеологията, или дори секретар. Това са факти и нямам намерение да ги крия. В училището бях пълен отличник и явно затова ме топяха и ме слагаха на дулото на топа. В университета пък понеже никой не искаше, гаднярчетата-студенти от по-горните курсове се бяха наговорили да сложат “новобранеца” за секретар, и сложиха мен. Когато обаче за себе си открих някакъв смисъл в това, а именно да изследвам нравите на комсомолците-активисти, аз мирясах. Пък и, разбира се, както се казва, мърдане нямаше – “Нема лабаво!”, повтаряше тогава Тодор Живков – и системата още можеше да се налага и да си прави каквото си иска.

Спомням си, че моята кариера в УК на комсомола – която, впрочем, се оказа кратичка, и една година не можах да изкарам, защото скоро се видяха пишман и ме изгониха – започна крайно необичайно. В този т.н. УК бяха, както подобава, все студенти-кариеристчета, млади подмазвачи и лицемери, които искаха да растат по начина, по който единствено можеше да се расте в ония времена. Та аз – понеже и тогава си имах доста определени интереси в психологията – с най-голямо любопитство наблюдавах какво става около мен.

На заседанията всички най-умело се преструваха, че “милеят за идеята”, а в очите им се четяха отсенки на парични знаци, бъдещи постове, власт, слава, просперитет. Шефът на УК беше вече комунист, сиреч член на БКП, и той си беше щатен, получаваше заплата. Това момче – дали да не му кажа пък името?! – някак си органически не можеше да ме понася. Имах чувството, че ме мрази затова, че на неговите години съм асистент, а пък той тепърва ще трябва да се натяга, за да стане такъв.

Но “Партията”, разбира се, щеше да му даде всичко, което си пожелае, за вярната служба. Изпреварвайки малко събитията, ще кажа, че в момента той е “уважаван преподавател” в ПУ, а пък аз съм изритан от системата още в 1992 г. Партията знае как да се отблагодарява на мръсниците. Да му кажа ли името? Не, няма да го кажа, защото много такива образи ще се мяркат оттук-нататък, пък да не излезе, че имам лични сметки за оправяне с тия хора. Да не вземат да заприличат записките ми на донос: това не е моя, а тяхна специалност.

Та аз приех наистина странна позиция в този УК – на дългите, дори безкрайни заседания се превърнах в сфинкс, в нещо като “мълчаливо божество”, в статуя, в безмълвен наблюдател. Наистина, аз за 5-6 месеца не взех думата нито веднъж, а само наблюдавах и се “наслаждавах”. Аз май станах психолог именно на тези заседания, които продължаваха до късно през нощта.

Лицемерието и безсрамието в тях достигаха до немислим апогей, аз такова чудо не бях виждал в живота си. Всеки се чувстваше длъжен да вземе думата, и да приказва пълни безсмислици, просто ей-така, да го видят, че е активен и че “милее за делото”. Такова празнословие не бях срещал в живота си, всички говореха, без нищо да кажат. Говореха като – за младите, които нямат спомен от ония времена трябва да дам пример! – та говореха както говори сега Гоце Първанов, или Станишев, или все от тоя тип празнословци и банални хора. Да, именно като тяхното, гоцевото и станишевото празнословие беше онова, но умножено поне по десет, ако не и по сто. Наш Гоце и той, горкият, оттук е тръгнал да расте, сигурен съм, че и той е бил тогава комсомолски натегач като тия, за които сега пиша.

Та тия постоянно си говореха за някакви пълни глупости, например, че трябва да се направи едно табло, или да се напише един лозунг в коридора. За този въпрос отиваха поне два часа. Първо секретарят спускаше задачата, тя идваше, разбира се, от Партията:

–Другари, трябва да направим това табло, и с чест да изпълним задачата на Партията!

Гора от ръце, всички искат по-напред да кажат колко присърце вземат задачата на Партията. Аз мълча и гледам, стараейки се да крия усмивката си на презрение. Става един и казва:

–Другари, това е отговорна задача, трябва да я свършим качествено и на ниво, а какъв е срока за изпълнение?!

Секретарят казва:

–Ами по-скоро колкото се може, но ние трябва да решим какъв е реалистичният срок…
Половин час се обсъжда “реалистичният срок”. След това се явява друг с превъзходна идея, превъзходна, защото той поставя “въпроса ребром”:

–Другари, а какъв размер трябва да има това табло?

Обсъждат още половин час размера, гласуват, че трябва да е колкото се може по-огромно и с по-дебели червени букви. След това започва оживен дебат за това на кое място трябва да се забоде шибаното табло. Още половин час отнема и това, гласуват да се сложи не знам къде си.

Забелязвам, че всеки най-старателно заобикаля “най-щекотливия” въпрос: кой да нарисува таблото. За всичко друго се говори и обсъжда, но това всички го подминават, защото това е работа, много досадна работа, а всички ги мързи здравата. А пък “активистите-комсомолци” са разхитителни само на приказките, не на делата. Опази Боже пък на правенето. Отгоре обаче виси лозунг с паметните думи на др.Т.Живков: “Дела, дела и само дела!”. Забелязвам този контраст и ми се налага да се скрия под масата, защото започвам неудържимо да се хиля. Смея се на воля под покривката на масата, вдигам глава, като се бърша от сълзите с кърпичка.

Всички спират заседанието, май им се струва, че странният нов асистент май ще припадне или какво? Секретарят се обръща към мен и пита:

–А асистент Грънчаров – мен, чудно защо, не ме наричаха “другар”?! – какво ще каже по проблема за таблото?

Аз измърморвам:

–Не, няма нищо, съгласен съм!.

Оня гадняр обаче, долавяйки престъпно безразличие в моите думи, продължава да ме мъчи:

–С кое именно сте съгласен?

Аз измърморвам:

–С всичко, как с кое?! – и пак ме напушва смях, и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. Оня се черви и с презрение към моята особа продължава заседанието…

Минават още два часа в обсъждане на решаващите проблеми по това прословуто табло, а именно с какви цветове трябва да бъде рисувано, с какъв шрифт, с какви пирони трябва да бъде закачено и пр. Като всички пак отбягват старателно въпросите кой да го рисува, кой да държи чука и пироните и т.н.

Аз премалявам от скука, чудя се дали да не кажа, че приятелката ми ме чака в леглото и че имам “любовни задължения” и да офейкам. Като си представям с какви физиономии ще посрещнат такава скандална причина, пак ме напушва смях и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. По едно време един предлага да отложим важния въпрос с таблото за следващото заседание, понеже времето било напреднало. Часовникът показва вече два през нощта. Всички са изморени, подлага се на гласуване, приема се – и тогава имаше “демокрация”, вие какво си мислите?!

И така, на още 3-4 следващи заседания се обсъжда въпроса с таблото. Пък в крайна сметка се оказва, че имало готови превъзходни табла, които Партията произвеждаше в изобилие. Та цялото това епично обсъждане било излишно…

Ето така течеше моето битие в комсомола, страшна работа: стоях, слушах, хилех се, криех главата си под масата, скучаех, пазех се да не припадна. По едно време в душата ми се появиха други чувства, взе да ми писва, на моменти се надигаше страшен гняв срещу това издевателство, на което бях подложен. Червях се от негодувание, мълчах, мълчах, мълчах, и в един момент избухнах така, че за малко да съборя целия им комсомол. За историите около моето избухване наистина все още се разправят легенди: съвсем не преувеличавам, идете в ПУ и попитайте някой по-стар преподавател или служител. По едно време в тях се намесиха и горните инстанции на комсомола, дори районният му комисар Жан Виденов – познато ли ви е това име? – се зае да ни помирява. Ала и той не успя да се справи с чешит като мен. В крайна сметка с гръм и трясък напуснах комсомола им. Но го направих по такъв йезуитски начин, че Партията онемя от гаврата ми и две години не можа да намери начин да ми отмъсти.

Но за всичко това трябва да се пише отделно, защото иначе ще стане тежко за четене, а пък и по начало този текст трябва да се взема на порции. За да не вземе някой да се задави – било от смях, било от учудване, било от възмущение.

Ще завърша с това, че по едно време комсомолците и Партията измислиха нещо голямо: да се организират “паисиеви празници” на университета. Университетът носи името на Паисий Хилендарски, за тия, които не знаят. Тогава заседанията на комсомолците станаха денонощни, там ядяха, там и спяха, и пак почваха да заседават. Същинска лудница! Тогава аз вече започнах да припадам, а най-често бягах или не ходех. Изобщо не следях дебатите им, защото не откривах смисъл. Като пропусках 3-4 заседания откривах, че нищо не съм пропуснал, те все си се въртяха около същото. Комсомолците ме бяха обявили за ненормалник и гледаха да не ми обръщат внимание. Само ония, на които водех занятия, ми се подмазваха, за да им пиша по-висока оценка на изпита. Аз пък се гаврех с тях на изпитите или на заверките. По едно време обаче се появиха доноси, изпратени “там, където трябва”, че моя милост е неактивен и бездушен. Намеси се катедрата, критикуваха ме, наложи се да давам обещания, че повече няма да спя на заседания. Понеже в един момент аз започнах да сядам до вратата и си подремвах блажено.

Най-после реших казуса, като изобщо не ходех на тия заседания: вече нямах стимул, преситил се бях на шибаната комсомолска психология и си бях направил съответните изводи. Презрях комсомола като никога дотогава и в главата ми се роди план как да му отмъстя: като го направя смешен, като ги направя за подигравка, като им покажа колко са жалки. Но за това друг път.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ