ІV. Правната уредба в повечето западни демокрации

Естеството на тези универсални правила за справедливо поведение на индивида, които либерализмът предполага и се стреми да усъвършенства, беше доста замъглено поради объркването им с другата част от закона, която се занимава с организирането на властта и я направлява при разпореждането с оставените в ръцете й ресурси. Характерно за либералното общество е, че частните лица могат да бъдат принудени да се подчиняват само на правилата на частното и на наказателното право, постепенното изместване на правилата за поведение от правилата за организиране през последните 80 или 100 години е един от главните пътища за разрушаването на либералния ред. В този смисъл един немски учен (Франц Бьом) съвсем справедливо нарече наскоро либералния ред Privatrechtsgesellschaft (общество на частното право).

Разликата между реда, на който служат правилата за поведение на частното и наказателното право, и реда, предлаган от правилата за организиране на публичното право, става най-ясна ако приемем, че правилата на поведение ще определят даде ред от действия само в комбинация с конкретни знания и цели на действащите индивиди, докато правилата на организация на публичното право пряко поставят конкретните действия в перспективата на определена цел или по-скоро предоставят на някой авторитет или инстанция правото за организиране бе подсилено от погрешното идентифициране на онова, което често се нарича "правов ред", с ред на действие, който в една свободна система не е напълно обхванат от системата закони, а просто предполага наличието на такава система като едно от условията за съществуването си. Обаче не всяка система от правила за поведение, която осигурява еднаквост на действията (както често се тълкува понятието "правов ред"), осигурява ред на действията или безконфликтност на разрешените от правилата действия.

Постепенното налагане на схващане, имащо за основа публичното право, вместо правилата за поведение от частноправен и наказателен и наказателноправен характер, е процесът, чрез който либералните общества постепенно се превръщат в тоталитарни. Тази тенденция е най-добре разкрита и подкрепена от "дворцовия юрист" на Адолф Хитлер Карл Шмит, който настоятелно призовава за подмяна на "нормативното мислене" на либералното законодателство с друга концепция, която вижда основната задача на закона в "изграждането на определен ред" (Konkretes Ordnungsdenken).

Исторически погледнато това развитие става възможно поради факта, че едни и същи изборни институции поемат две различни функции - да определят правилата за индивидуално поведение и да дават разпореждане относно организацията и провеждането на държавното управление. В резултат на това се изменя и съдържанието на понятието "закон", което в старото схващане и в израза "управление на закона" означава само правило за поведение, еднакво приложимо по отношение на всички, а впоследствие започва да означава изобщо организационно правило и дори всяко конкретно нареждане, одобрено от конституционно определен законодателен орган. Такава представа за управлението на закона, която просто изисква заповедта да бъде издадена по законосъобразен начин, а не непременно да бъде акт на справедливост, еднакво приложим спрямо всеки (това, което немците наричат Formele Rechtsstaat, естествено вече не осигурява защита на индивидуалната свобода.

Ако характерът на конституционната уредба в повечето западни демокрации прави възможна тази промяна, движещата сила, която определя посоката на промяната, е все по-ясното разбиране, че прилагането на единни или еднакви правила спрямо индивидуалното поведение на хора, фактически различаващи се помежду си в много отношения, неизбежно води до нееднакви резултати за отделните хора и че за да се намалят чрез правителствени действия тези несъзнателно постигани, но неизбежни различия в материалното положение на хората, е необходимо спрямо тях да се прилагат не едни и същи, а различни правила. Така се появява едно ново и съвсем друго разбиране за справедливостта - онова, което обикновено се нарича "социална" или "разпределителна" справедливост. Това разбиране не се ограничава в рамките на правилата за поведение на отделната личност, а се стреми към определени резултати за определени личности и действа само в рамките на организация, подчинена на конкретна цел, но не и при независим от такава цел спонтанен обществен ред.

Разбира се, понятията "справедлива цена" или "справедливо разпределение на доходите" са много стари. Заслужава да се отбележи обаче, че две хиляди години размисъл на философите върху смисъла на тези понятия не са довели до правило, което би ни позволило да определим какво е справедливо при един пазарен ред. Наистина група учени, които най-настоятелно са се спирали на този въпрос - изследователите от края на средновековието и началото на модерните времена - накрая стига до определението, че справедлива цена или заплата е тази, която се формира на пазара, без да се влияе от измама, насилие или привилегия, която се формира на пазара, без да се влияе от измама, насилие или привилегии. С това те отново се връщат към правилата за справедливо поведение и приемат за справедлив всеки резултат, получен като последица от справедливото поведение на всички заинтересувани лица. Това отрицателно заключение от всичките разсъждения за "социална" или "разпределителна" справедливост е, както ще видим, неизбежен резултат, защото понятие като справедливо възмездие на труда или справедливо разпределение имат смисъл само в рамките на организация, чиито членове действат по команда за постигането на обща система от цели, но нямат никакъв смисъл при каталаксията или спонтанния обществен ред, където такава обща система от цели липсва.

Както вече видяхме, едно състояние на нещата не може да бъде справедливо или несправедливо просто като факт. Само съзнателните действия, които са довели или биха довели до това състояние, могат да се определят като справедливи или несправедливи. При каталаксията, при спонтанния пазарен ред, никой не може да предвиди какво ще получи всеки участник и резултатите за отделните индивиди не зависят от нечии намерения нито пък някой отговаря определени хора да придобият определени блага. Следователно може да се зададе въпросът дали съзнателният избор на пазарния ред, като метод за насочване на икономическите дейности с непредсказуеми и в голяма степен зависещи от случайността печалби, е справедливо решение. Не може обаче да се поставя въпросът дали, след като веднъж е взето решението за въвеждане на каталаксия, конкретните резултати за конкретните хора са справедливи или не.

Това, че идеята за справедливост въпреки всичко толкова често и с такава охота се прилага при разпределянето на доходите, се дължи изцяло на погрешното антропоморфично схващане за обществото като за голяма организация, а не като за спонтанен ред. Терминът "разпределение" в този смисъл е също толкова подвеждащ, колкото и терминът "икономика", тъй като той също подсказва, че нещо идва като резултат от съзнателно действие, а не от действието на силите на спонтанния ред. Никой не разпределя доход при пазарния ред (което в рамките на една организация би трябвало да се прави) и да се говори за справедливо или несправедливо разпределение е просто глупаво. По-малко подвеждащо в този смисъл за "разпръскване", а не за разпределение на доходите.

Всички опити за осигуряване на "справедливо" разпределение очевидно трябва да се насочат към превръщане на спонтанния пазарен ред в организационен ред - с други думи, в тоталитарен ред. Именно този стремеж към ново схващане за справедливост доведе до разнообразните стъпки, чрез които организационните правила ("публичното право"), целящи да накарат хората да насочат усилията си към конкретни резултати, започнаха да изместват правилата на спонтанния ред и правилата за справедливо индивидуално поведение и така постепенно бяха подкопани основите на спонтанния ред.

Идеалът управляващите да използват властта си като принуда в името на една "положителна" (разбирай "социална" или "разпределителна") справедливост обаче води не само до разрушаване на индивидуалната свобода, което според някои не е прекалено висока цена, но се оказва и мираж или илюзия, които не могат да се осъществят при никакви обстоятелства, защото предполагат съгласие за йерархията на различните конкретни цели, а това в едно голямо общество е невъзможно, тъй като членовете му не се познават и нямат достъп до едни и същи факти. Понякога се смята, че искането на повечето хора за социална справедливост, че този идеал има определено съдържание. За съжаление много е вероятно това да се окаже поредният мираж и както винаги резултатът да излезе съвършено различен от обещанията му.

Невъзможно е да се въведат правила, определящи колко "е редно" да притежава всеки, освен ако не изработим някакви всеобщи представи за относителни "достойнства" или "нужди" на различните индивиди, за което няма обективни мерки, за да е възможно централно разпределение на всички стоки и услуги. Това би означавало всеки индивид, вместо да използва своите знания за своите цели, да изпълнява някаква повинност, наложена му от други, и да получава възнаграждение в зависимост от това доколко добре, по преценка на другите, е изпълнил тази повинност. Това е метод за определяне на трудовото възнаграждение, подходящ за затворена организация, например една армия, но е несъвместим със силите, поддържащи спонтанния ред.

Трябва да стане ясно, че пазарният ред не предполага някакво тясно съответствие между субективните достойнства и индивидуалните нужди и възнаграждения. Той действа на принципите на комбинираната игра на умения и шанс, при която резултатите за всеки индивид силно зависят от обстоятелствата и понякога са изцяло извън неговия контрол, както обсега на неговите умения или усилия. Всеки получава възнаграждение в съответствие със стойността на конкретните услуги, които е предоставил на конкретни хора, и не е задължително тази стойност да има някаква връзка с достойнствата, а още по-малко с нуждите му.

Всъщност понятието "ценност за обществото" е безсмислено, защото дадена услуга може да има стойност само за определени хора и да не интересува никой друг член на обществото. Виртуозът цигулар предлага услуга на група хора, футболната звезда предлага своята "услуга" на друга група, а майсторът на лули задоволява потребностите на съвсем различни потребители в сравнение с клиентите на производителя на парфюми. Самото понятие "ценност за обществото" е също толкова нелегитимно като антропоморфичен термин при свободния пазарен ред, колкото и описанието на този ред като "единна икономика" в буквалния смисъл на думата, тоест като даденост, която"третира" хората по справедлив или несправедлив начин или която "разпределя" благата между тях. Резултатите от пазарния процес за конкретните индивиди не са резултат от нечия воля нито пък могат да бъдат предвидени от поддръжниците или пазителите на такъв ред.

Но не неравенството на възнагражденията, нито тяхната диспропорция по отношение на заслугите, нуждите, усилията и т.н., нито най-сетне другите несъответствия, изтъквани от социалните философи, а исканията за защита срещу незаслужено отнемане на вече завоювани позиции оказват най-силно въздействие върху реалната политика и водят до постепенното разрушаване на еднаквите правила за справедливо поведение и изместването им от "социален" закон, който има за цел установяване на "социалната справедливост". Пазарният ред се изкривява преди всичко от усилията на някои групи да се предпазят от загуба на своите досегашни позиции и когато днес се призовава към намеса на държавното управление в името на "социална справедливост", най-често става въпрос за защита на съществуващото в момента положение на някоя група. По този начин "социалната справедливост" се превръща в нещо повече от искане за защита на нечии интереси - създават се нови привилегии, например на селянина се обещава "паритет" с индустриалния работник в името на социалната справедливост.

Тук е особено важно да отбележим, че се правят опити едни и същи сили, пускани в ход навремето, при заемането на защитаваните позиции, да се насочват в името на справедливостта срещу групата, която сега се опитва да ги заеме, като защитаваната позиция нито е по-заслужена, нито по-честно спечелена от очертаващите се в перспектива по-нискостояща, а запазването й може да стане само като се отнеме на други групи възможността за издигане. При пазарния ред фактът, че някаква група е постигнала определено положение, не й дава правото да претендира, че е справедливо да го запази, защото тази претенция не може да се защити с еднакво приложимо за всички правило.

Целта на икономическата политика на едно свободно общество следователно никога не може да бъде осигуряването на определени резултати за определени хора и успехът й не може да се оценява чрез сумиране на стойността на конкретните резултати. В този смисъл целта на това, което се нарича "общество на благоденствието", е принципно погрешна - не само защото не може да се изчисли никакъв смислен сбор от удовлетворението, осигурено на различните хора, а и защото основната идея за максимално задоволяване на нуждите (или максимум социален продукт) е уместна само при същинската икономика, която обслужва единна йерархия от цели, но не и при спонтанния ред на каталаксията, който няма общи конкретни цели.

Смята се, че понятието "оптимална икономическа политика" (и всяка преценка дали дадена икономическа политика е по-добра от друга) предполага максимално натрупване на реален обществен доход (което е възможно само в стойност и поради това предполага неправомерно сравняване на полезността за различните хора), но всъщност не е така. Оптималната политика в една каталаксия може да има и би трябвало да има за цел увеличаване на възможностите всеки произволно избран член на обществото да си осигури висок доход или, което е едно и също, увеличаване на възможностите, независимо от това какъв е неговият дял в общия доход, реалният еквивалент на този дял да бъде толкова голям, колкото човек сам успее да го направи.

Това може да се постигне независимо от разпръскването на доходите, при условие че всички стоки се произвеждат от хора или организации, които са в състояние да ги произвеждат по-евтино (или поне не по-скъпо) от всички други хора или организации, които не ги произвеждат, и се продават на цена, по-ниска от тази, която би могъл да предложи за продажбата им някой, който не ги произвежда.

Явно е, че това положение не предполага така наречената "перфектна конкуренция", а пазар без вътрешни бариери, пазар, който е в състояние да даде информация за своите възможности. Трябва също да се подчертае, че тази скромна и постижима цел досега не е осъществена напълно, защото във всички времена и навсякъде правителствата са ограничавали достъпа до някои професии и са толерирали лица и организации, които пречат на другите да навлязат в тях.

При един оптимален вариант в производството на всяка комбинация от стоки и услуги би трябвало да се прилагат всички познати методи, защото именно чрез пазарния механизъм по-добре отколкото по всеки друг начин най-пълно се мобилизират и оползотворяват разпръснатите знания на членовете на обществото. Но до това би могло да се стигне само ако позволим делът на всеки индивид от общите блага да се определя от пазарния механизъм с всичките му рискове, защото само при пазарно определяне на доходите всеки се насочва към оптимално производство.

С други думи, нашият дял от общия продукт на обществото е неограничено голям, а същевременно, както хиляди останали членове на обществото, ние сме постоянен обект на въздействието на пазарните сили и следователно наш дълг е да приемаме промените в доходите и положението си дори и когато те са неблагоприятни за нас и се дължат на обстоятелства, които не сме могли да предвидим и за които не можем да отговаряме. Идеята, че сме "спечелили" (в смисъл, че морално сме заслужили) дохода си, когато сме имали просто късмет, и че имаме право на този доход дотогава, докато го печелим също толкова честно колкото и преди, е изцяло погрешна. Всички, и бедни и богати, дължат доходите си на изхода от една смесена игра на умения и шанс. Крайният резултат от тази игра се получава само защото сме се съгласили да участваме в нея. А след като сме се включили в играта и сме се ползвали от нейните резултати, ние сме морално задължени да приемаме тези резултати дори и когато те са неизгодни.

Няма съмнение, че в модерното общество всички, освен най-бедните и онези, които при друго общество биха се радвали на законни привилегии, получават благодарение на това, че са възприели този метод, доход много по-висок от онзи, който биха получили иначе. Разбира се, няма причина едно общество, богато поради това, че е пазарно, да не осигурява извън пазарния механизъм минимална сигурност за всички, чиито доходи паднат под определен стандарт. Тук искахме само да докажем, че справедливостта не позволява "коригиране" на резултатите от пазара и че справедливостта или прилагането спрямо всички на едни и същи правила изисква всеки да вземе това, което му дава пазарът, при условие, че е действал честно. Справедливостта съществува само по отношение на индивидуалното поведение; няма "социална справедливост" изобщо.