Истината ни прави свободни

неделя, 5 април 2009 г.

Възвишеният устрем към свобода

Продължавам записките си. Всъщност оттук-нататък ще описвам премеждията, изпитанията, повратите, през които минахме ние, българите, отправяйки се по пътищата на свободата. Един читател на първото есе ми пожела да съм бил използвал повече и то по-нови, неизвестни факти. Аз обаче не съм историк, който се рови в архивите – има си хора за тази работа. Аз ще описвам само това, което съм видял с очите си, в което съм участвал, на което съм бил свидетел – и само онова, за което със сигурност знам. Човек не може да знае всичко, но и това, което знае, не е малко, стига да е положил усилие да го осмисли. И по тази причина ще акцентирам в тия мои записки върху осмислянето, върху търсенето на вътрешната връзка, на логиката на събитията. Разбере ли се веднъж тя, след това е лесно – и тогава всеки нов факт просто ще си заеме съответното място.

Разбира се, няма да пиша "мемоари". Още повече че аз не съм някаква важна личност, която е участвала в определянето на нечии съдбини. Аз съм обикновен български гражданин и философ, силно привързан към свободата. Описвайки своите – или пък на свои близки и познати хора реакции – ще се опитам да доловя именно специфично човешката страна на случилото се с нас самите. Аз съм именно човек от улицата, на който "великите ни държавници" в повечето случаи гледат с нескривано презрение. Но трябва да се чуе и гледната точка именно на човека от улицата.

Защото трябва да признаем, че всичко онова, което все пак беше постигнато в тия паметни години, беше постигнато под мощния натиск на улицата. От улицата треперят и до днес нашите управници: видяхте ли как Станишевчето се попика от страх по времето на учителската стачка – и как бързо нареди “институциите” в София да бъдат оградени набързо със здрави железа?!

Та да продължавам вече. Върнах се в Пловдив, а и Пловдив вече жужеше като ритнат и обърнат кошер. Спомням си следните случки, които видях, и които в някакъв смисъл са симптоматични. В тях съм участвал – няма как – и аз, и то не само защото съм авторът тук ще спомена за тях, ами и защото така или иначе съм участник в тези случки. Има свидетели, които винаги могат да потвърдят дали е вярно това, което пиша.

По това време, както казах, работех в ПУ, преподавах философия, и също, възползвайки се от гласността – тя си беше нашенска де, ама имаше известни мимикрии в тази насока! – се бях прочул като автор на "перестроечни статии" в местния в-к Комсомолска ИСКРА. Аз ги пазя тия статии от вестника в архивите си и дори и сега като ги чета, ми се виждат доста смели, а вероятно тогава са били възприемани направо като бунтарски. Забелязах, че повечето студенти не скриват уважението си към мен, още повече пък че в същото време бях и ръководител на Философския дискусионен клуб в ПУ, който бях създал преди две години. Казвам това, защото поради тия вероятно причини ми се случиха някакви странни и неочаквани неща, които са доста показателни за атмосферата тогава.

Още в първите дни "Партията", за да покаже, че вече е "друга и различна" и че става от този миг нататък "демократична", започна едни диалози с интелектуалците, с по-изтъкнатите хора, където да осъществи един вид контакт със "съвестта на народа". Например в София Петър Младенов, новият комунистически лидер, се срещна с дисидентите Жельо, Н.Василев, Ст.Продев, Бл.Димитрова и пр. И ето че един ден още в първата седмица след 10-ти ноември на мен ми се обадиха по телефона да ми кажат, че съм бил поканен на среща с "партийното ръководство" на града! Аз доста се зачудих – член на партията им никога не съм бил! – и запитах на какво дължа тази чест. Казаха ми нещо, което доста ме поласка: поканени са "видни личности от града", от университета само аз и още двама-трима. Чиито имена обаче за жалост не помня, явно са били партийни активисти. Реших да отида, та “да поема бремето на голямата чест”.

Срещата се проведе в Дома на българо-съветската дружба, това е доста символично: този дом се намираше до съветското генерално консулство и все едно руснаците са наредили да се правят тия срещи с народа! Но както и да е, да не се разпростирам, срещата мина доста безлично: някакви си хора, професори с най-провинциалистки манталитет, и то професори най-вече по научен комунизъм, лееха омайни слова към "нашата партия", а пък партийното ръководство все в оня стар стил си записваше "препоръките на интелигенцията и народа". По едно време ми писна от този цирк и реших да взема думата аз. Дадоха ми думата, спомням си, че речта ми беше доста отличаваща се от елейните слова на говорилите пред мен. Аз имам един голям дефект, от който много съм си патил: добър оратор съм. Казвали са ми много хора, включително и такива, които силно ме мразят: "имаш дар слово". Но имайки чене, аз често се увличам, а знайно е, че език кости няма, но кости чупи. Освен това съм доста темпераментен, импусивен, непредпазлив, увличащ се. И си спомням, че на тази среща казах нещо, ефектът от което беше че все едно в залата хвърлих кажи-речи мощна запалителна бомба. Аз с всичкия си акъл казах, че "партията", ако иска да оцелее, трябва хем да се покае за греховете си, хем да си смени дори името, от "комунистическа" да стане поне "социалистическа", в смисъл "социалдемократическа" (точно това бяха направили наскоро унгарците).

При това предателство от моя страна, възприето като провокация, "другарите" скочиха да се бият направо, защото поругах тяхната "светая светих", техния комунизъм. Това не можеше да се прости никому! Не си спомням как напуснах залата, но помня, че стана великолепен скандал. От този момент в Пловдив ми излезе име на скандалджия – не че и преди това не се носеше такава слава около името ми (заради мои предишни "подвизи" в блатото, наречено "ПУ"!).

Да, ама там на тази среща явно са били "пловдивските дисиденти" като Велислава Дърева примерно или като Огнян Сапарев, за който вече със сигурност знаем, че е бил агент на ДС. Аз за тия персони мога доста да пиша, но ще отбягвам, само ще спомена неизбежното. И не от страх го правя, ами от възпитаност. Та тия "дисиденти" ме забелязали там на срещата с "партийното ръководство", така предполагам де, защото след ден-два – тогава, казах, изведнъж нещата се разлюляха и раздвижиха крайно много, а събитията приеха шеметен ритъм! – ми се обадиха и ме поканиха да учредим в Пловдив "опозицията". Разбира се, отидох.

Тази среща се проведе именно в редакцията на в-к "Искра", в сградата на ъгъла срещу пловдивското радио, наблизо до фонтана пред Кметството, на втория етаж. Спомням си, че там освен мои познати редактори от Искра имаше и доста други, все мастити хора, писатели, художници, "тежка ентелегенция" с една дума. Спомням си, че там бяха освен Дърева и Огнян Сапарев, които бяха най-активни, и Славян Сапарев, брат на Огнян, писателят Г.Алексиев, художникът Йоан Левиев, Бог да го прости, там трябва да е било и пловдивското адвокатче Петър Стоянов, но не си спомням точно. Зная обаче със сигурност, че лицето П.Стоянов се появи скоро, той писа устава на клуба, а пък и кацна в ръководството му, и то в многозначителната компания на Дърева и братя Сапареви.

Та на учредяването се проведе дискусия около името на клуба. Аз и някои по-радикално настроени хора предлагахме, с оглед на това той постепенно да стане "опозиционна партия", да приеме подходящо за това име – примерно "Демократичен алианс" или други такива. А пък Дърева, ужасена от такава перспектива да ставаме опозиция на любимата й партия, предлагаше да се нарече "Клуб за подкрепа на гласността и преустройството", като софийския, където тя беше вече член. Приехме компромисна формула, клубът се нарече "Клуб за демокрация". Той по-късно стана ядро за създаването на СДС в Пловдив.

Създадохме клуба, а събитията още повече се ускоряваха. Ето още две случки, които много говорят. И които показват важни неща за тогавашната психология на участниците.
В един момент партията прецени, че трябва да почне диалог със студентската младеж, явно доста се е бояла от нейните по-радикални настроения и се опитваше да ги постави под контрол. И тогава стана така, че по университетите и другите вузове най-елитни партийни "другари", членове на Политбюро, почнаха да се срещат със студентите, за да водят "най-демократични разговори", та да узнаят тревогите на младите хора. Санким не ги знаеха по доносите от ченгетата на ДС, ала в оня момент агентите явно не са смогвали да пишат за всичко. В СУ, мисля, отиде самият Петър Младенов, а пък в ПУ благоволи да дойде "великият" Панталей Пачов, член на Политбюро и пръв "партиен паша" на Пловдивска област.

Срещата се проведе в най-голямата аудитория на ПУ, и, разбира се, аз присъствах и дори участвах в това шоу.

Всичко започна в познатия казионен стил: местните, университетските партийни велможи нижеха пороища от празни думи, четейки написани предварително листове, в които се лееха най-елейни дитирамби за "мъдростта на партийното ръководство" и пр., и т.н., и ала-бала. Публиката общо взето си скучаеше по стар навик, но студентите отвреме-навреме шумяха най-предизвикателно, видно беше, че нещо ги вълнува. В залата бяха поставени микрофони, та да се чуе "гласът на народа", зер вече щяхме да ставаме "демокрация".

По едно време на мнозина им писна и зад микрофоните се наредиха опашки от желаещи да се изказват. И моя милост направи това. Организаторите мятаха разтревожени погледи, но главният каймакамин, Пачов, вдигна ръка да не се тревожат: "партията" искаше да чуе гласа на студентската младеж и на народа, партията вече не беше същата! Е, предполагам и ДС е искала да чуе кой какво мисли и иска де, но това е излишно да се казва, то си се подразбира.

Някакъв студент хвърли бомбата, като заяви, че студентите настояват вече да не се учат "идеологическите дисциплини", именно да отпаднат задължителни учебни предмети като "История на БКП", "Политикономия на капитализъма и социализъма", "Научен комунизъм". Залата приветливо зашумя, обаче се чуха и крясъци на разлютени правоверни другари: "Как е възможна такава наглост?! Какво искат пък тия наглеци?! Кой ги пусна такива да говорят?! Вземете им микрофона!!!". Веднага да потушават "лошото впечатление", направено от току-що говорилия, станаха "другари" от катедрата, в която работех аз, тя тогава се наричаше катедра по "марксизъм-ленинизъм". Те почнаха да усукват, да убеждават, ала студентите още повече шумяха и дори започнаха да скандират че не искат да учат такива глупости повече. Назряваше великолепен скандал: сценарият беше тотално нарушен!

Пачов взе думата и той почна да усуква нещо. Не трябвало да се бърза, въпросът е важен, партията щяла да помисли, прибързаните стъпки били винаги погрешни. И продължи все в този тогавашен нещонеказващ стил на "партийно говорене", от който аз лично изпитвах погнуса. Разбира се, кипна ми, и когато Пачов завърши дългата си реч, аз грабнах микрофона: залата примря, защото в ПУ ме знаеха като "крайно проклет човек".

Аз, разбира се, не пропуснах да налея масло в огъня: обърнах се към Пачов с обръщението "господин Пачов"! Тази думичка "господин" накара другарите в залата да побеснеят: "Как, другари, е възможна такава наглост?! Какво безочие, да нарича другаря Пачов "господин"?! Вземете му думата, другари!" – пощръкля предната част от публиката, съставена именно от най-правоверни другари. Някакъв дребен комунист се впусна да ми взема микрофона, но не успя, а аз, след кратка схватка с него, продължих едва след като самият Пачов лично едва-едва успокои залата. Аз казах, че съм се обърнал така просто в знак на голямото си уважение – винаги съм си бил подлец и софист, другарите, както забелязвах, само скърцаха със зъби в безсилна злоба! – че тази дума е нормална, понеже аз самият не съм от тяхната партия, и по тази причина е невъзпитано да го нарека "другарю Пачов". Студентите почнаха да се смеят, което ми даде шанс да си довърша мисълта и речта изобщо. Пачов уж успокоен, но с бяло мраморно лице седна, а пък аз казах нещо съвсем скандално: че изцяло подкрепям исканията на студентите да отпаднат тези идеологически предмети, че го правя изцяло безкористно, независимо че работя в тази катедра, че рискувам работата си, но го правя по някакви ценностни подбуди.

Казвайки това, чух, че някой от моята катедра по марксизъм изви на умряло, скочиха да ме наричат какъв ли не, пак настъпи суматоха, която вече никой не можеше да овладее и скоро срещата завърши с един великолепен скандал. Тия, дето се чудят за какво съм уволнен след две години от ПУ, нека да имат предвид и тази случка.

Час след този инцидент в моя кабинет студенти от ПУ се събраха и основаха свой инициативен комитет за създаване на студентска опозиционна организация, алтернатива на Комсомола. В близките седмици кабинетът ми стана и нещо като щаб на тяхната организация, скоро нарекла се "независими студентски дружества", тя също влезе по-късно в СДС. В София нейн национален лидер стана Кошлуков, същия този, да, който сега е лидер на "Новото време".

И накрая ще разкажа за още по-вълнуващо събитие, което стана в Пловдив в онези паметни дни когато "партията" реши да осъществи и "пряк контакт" с народа. Организираха митинг на централния площад в "подкрепа на новата правилна линия на партията" и против "тиранина Живков". Защото скоро след свалянето му БКП, за да избегне отговорността си за пълния крах на страната, се опита да прехвърли най-великодушно цялата вина на бай Тодор! Ето с тази цел беше организирана вълна от "спонтанни митинги" против "живковщината" и в подкрепа на "непогрешимата БКП".

Да, уж "спонтанен", ама на митинга още от самото начало някакви другари почнаха да четат предварително написаните си листи. И да бълват отвратителни низости и словесни бълвочи. Аз бях там с клуба за демокрация, представете си, до мен беше "другарката" (тогава започнах да я наричам "госпожица", и тя от този момент ме намрази завинаги!) Дърева, и останалите от клуба; всички заедно с възмутения народ почнахме да крещим нещо. Ораторите обаче не спираха: народът ги освиркваше, народът искаше други хора да се изкажат, към трибуната в един момент започнаха да напират оратори от същия този народ, ала милицията и организаторите не ги допускаха. Очертаваше се да стане нещо немислимо доскоро: народът масово показваше пълно неприемане на БКП и казионните й сателити БЗНС, ОФ и ДКМС, от които бяха освирканите така немилостиво оратори с написаните предварително словца! От този момент се разбра, че пловдивчани са антикомунисти в мнозинството си: затуй Пловдив толкова години след това беше син, а едва сега напоследък порозовя (ГЕРБ).

Около трибуната ставаше нещо като битка, а целият площад ревеше срещу "партията": чудо невиждано! Митингът се провеждаше под огромната сграда на Партийния дом: от прозорците мяркахме загрижените и уплашени физиономии на другарите! В един момент до микрофона се добра с бой един екстравагантен и колоритен поп – отец Амбарев. Отчето си следваше своя задача, която, както разбрахме по-късно, му е била поставена от ДС: да играе ролята на "антикомунизъм" с най-уродливо лице, та да се отвратят хората от антикомунизма по принцип и завинаги. Та този поп взе думата, взе да крещи някакви страшно смели патетични думи, намирисващи на провокация, и в един момент "партията" намери крайното, но най-ефективно средство да спре бунта: дръпнаха шалтера, спряха тока! Смятаха, че хората ще се разотидат...

Да, ама не, както по-късно един публицист каза по друг повод: в един момент морето от хора се разлюля и се обърна с лице към самия Партиен дом! До този момент трибуната беше на запад, хората се извъртяха на 90 градуса и намръщени погледнаха десететажния партиен бастион! И гневни тръгнаха да го щурмуват! Почна същинска "револуция"! Милиционерски кордон беше окръжил сградата, но като нищо народът щеше да разбие и "народната милиция"! Другарите от горните етажи почнаха нещо да се суетят, явно разбраха колко глупава заповед са дали да се спре тока. За миг долу пред хората застана самият върховен пловдивски велможа Пачов. Той почна да разубеждава хората да си тръгнат; да, ама не: никой не го слушаше! Тогава той нареди да пуснат тока: пуснаха го. Не помня точно кой говори тогава от трибуната, най-вероятно е бил самият Пачов. Възможно е да са допуснали и отчето Амбарев, наистина не си спомням. Само си спомням това, че седмица след този митинг си бях загубил гласа от тия ревове и крясъци, които съм издавал заедно с тълпата – и опиянен от мириса на революцията за така скъпата на сърцето ми свобода!

Да, това са първите случки в Пловдив в първите дни след 10 ноември 1989 г. По страната, особено в другите големи градове, беше същото: хората поискаха най-решително свобода! Поискаха "другарите" да престанат с лъжите! Да онемеят малко тия лъжльовци поискахме! Описах как всичко съм видял, с моите си очи, и не зная дали успях да ви предам атмосферата, онази емоция, с която тогава се бяхме заразили всички. Почна дългата битка с българския комунизъм, която младите хора, интелигентните хора, смелите хора, немалодушните хора поведохме срещу него. Една безпощадна битка, пълна с коварства и предателства. Но въпреки това безкрайно величава беше тази наша битка с българския комунизъм!

Ала в края на краищата, трябва да признаем: ние, демократично мислещите българи, уви, бяхме победени. Днес България не е истинска демокрация. Днес, в 2007 и 2008 година в България пак господства комунистическата номенклатурна олигархия или нейните отрочета. Това е същинска трагедия: нашите мечти бяха поругани от тази така арогантната олигархична клика! Днес децата на ония наши мъчители – най-дебелоглави комунисти-фанатици от Политбюрото! – да, техните деца, драги ми българи, ни управляват, и се държат още по-арогантно от бащите си даже! Погледнете го Станишев, погледнете го Пирински, погледнете и селското момче Гоце Първанов от Сирищник, който единствен беше допуснат в ръководната олигархия, и то само защото е бил агент на ДС. Край нямат издевателствата им над нашето достойнство и над свободата ни...

Но аз, неизвестно защо, съм оптимист. Защото нищо не е станало случайно и без смисъл. Задачата е само да се доберем до него. Истината рано или късно ще изплува и ще възтържествува и у нас, в България, ала най-напред трябва да си пробие път в душите ни. Няма да е леко. Преживяното в тия години ни показва най-релефно нашите грешки. Ето затова много трябва да се мисли над случилото се. За да осъзнаем силата си и за да повярваме в себе си.

Имам предвид демократично мислещите хора, които страдат в тия наши дни за нашата поругана българска демокрация. На които им е мъчно за прекършения наш младежки устрем към свобода. Ето за тия неща страдат най-достойните българи в тия наши дни, в които "другарите" – те са съвсем непоправими, помнете тия мои думи! – в същия този бунтовен син Пловдив вчера са чествали... познайте какво?! Трудно ще познаете: чествали са 50-години от поставянето на така грозния паметник на съветския окупатор горе на Бунарджика! Прав съм, че са непоправими тия, нали?! Грешка нямат изобщо...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ