Невероятен подем на човешкия дух

Продължавам записките си. Няма спиране: искам да разкажа тия истории, които, заедно с историите на останалите сънародници правят нашата, съвременната българска история. Троха по троха трябва да я събираме, защото историята е именно учителката на народите. А ние дотук показахме, че сме крайно лоши нейни ученици…

Разбира се, няма как да не пиша за първия митинг в София, на който аз, заедно с няколко човека, мои студенти, присъствахме. Значи всичко, което описах дотук, е станало само за една твърде наситена с преживелици седмица. Съвсем спонтанно решихме до отидем на първия демократичен и опозиционен митинг, митингът на 18 ноември 1989 г., както той обикновено се нарича. С една кола отидохме, като си поделихме парите за бензина. Беше много вълнуващо преживяване този първи митинг на възкръсналата българска свобода. Но искам преди това да кажа нещо друго, което ми се струва най-важно.

Някак си онова, с което тези дни са останали в съзнанието ми, е безкрайно трудно да бъде изразено с думи. Някак си нещо като че ли се промени във въздуха, който дишахме, знам ли? Преди дишахме един друг въздух, а изведнъж въздухът, който задишахме с наслаждение, в някаква чудна омая, стана съвсем друг: наистина е много трудно да се опише това чувство. Или пък по съвсем друг начин просто започнахме да дишаме в тия дни, ето това май е причината да се чувстваме така? Свързвам усещането за свобода с начина на дишане неслучайно. Нещо безкрайно важно се промени, но как да бъде доловено и описано?

По друг начин, да, това е може би най-важното, започнахме да дишаме: при комунизма дишахме съвсем иначе, нещо тогава ни задушаваше, само това е било, няма как иначе да е било. Нещо много задушно и миришещо на мъртвина и на мухъл имаше в онзи тогавашен комунизъм, в който отраснахме. Затова може би е съвсем прав проф. Ф. Зимбардо в тия свои думи: “Най-страшното в комунизма беше това, че той, като прахосмукачка, изсмукваше от хората радостта”. Да, съвсем точно го е казал. Хората, всички ние, точно затова сякаш сме се задушавали, бидейки принудени да десетилетия да дишаме отровната атмосфера на излъчващия някаква мъртвешка гнилост комунизъм.

Но ето че изведнъж се усетихме свободни! Велико чувство е това! Хиляди хора излязоха по улиците, а лицата им сякаш светеха. А пък гърдите им дишаха, казах, съвсем иначе, гордо вдигнати: не е шега да се почувстваш човек! Преди по улиците сякаш се приплъзвахме като сенки, всеки забързан занякъде, а изведнъж по магически начин нещата се промениха. Ето, ние, хората, българите, усетихме силата си, и бяхме изцяло опиянени от дъха на свобода: аз затова всичко свързах с дишането. И всичкото това най-силно се усети на този първи демократичен митинг. В София, на 18 ноември, на площада пред Храма със златните кубета се събраха – с грейнали от опияняващия мирис на свободата лица! – хиляди млади хора, мъже и жени на средна възраст, дори и старци, които откровено плачеха по съсипаната си от комунистите младост. Беше невероятно, беше невероятен подем и полет на духа, нещо незабравимо!!! Толкова много радостни хора, с така грейнали от духовен подем лица никога не бях виждал. А тепърва на този площад много пъти демократично мислещите хора на България ще се събират, та да заявят волята си за промяна, за по-добро бъдеще на децата си.

Спомням си, че в самото начало един от моите студенти се опита да отиде на стъпалата на Храма за да поздрави множеството от името на пловдивчани. Но имаше доста строга охрана и изобщо не го пуснаха, даже са му се скарали доста рязко. Няма значение де, но факт е, че този митинг е бил правен за да се учредява “официална опозиция”, “добра и приемлива” опозиция, че сред организаторите и ораторите е бъкало от ченгета на ДС, пък и от откровени, но “свободомислещи” комунисти, че на тия, дето им е било наредено да застанат там като “бъдещи лидери на опозицията”, мнозина са били ония, които са били турени там със специална задача, че всичко не е било чак толкова спонтанно, както изглеждаше на пръв поглед. Отгоре е била спусната задачата “да се изпусне малко пара”, да се излеят емоциите, да се намали напрежението – ето затова направиха този митинг.

Но факт е, че на площада бяха отишли съвсем спонтанно много хора от цялата страна, истински демократи, влюбени в свободата хора, младежи, девойки, всякакви. Е, и големи наивници сме били, щом като скоро почнахме да вярваме от все сърце на какви ли не самозвани лидери-кресльовци като Георги Марков, Стоян Ганев, Жельо Желев, на К.Тренчев, на Стефан Гайтанджиев, Румен Воденичаров и какви ли не други. Но пък може би най-очарователното в свободата е именно колосалната наивност, в която тя се ражда, ала която после стъпка по стъпка трябва да бъде разбита без остатък. Та нима и съвсем младите хора, децата, не се прекалено наивни: такива бяхме тогава и ние, наивни като най-чисти деца – ние, стоящите пред Храма и развълнувани така силно от усещането си за свобода хора! Ние, бъдещите поддръжници на демократите, ние, радетелите и борците за демокрация и за европейски път на България, за първи път се събрахме на този исторически митинг, примесени с прекалено много ченгета.

Ала от наивност съвсем не ни е било страх, казвам това, защото в първите години на българската демокрация по-малките населени места, селата особено, си останаха бастион на комунизма тъкмо заради страха. Но в големите градове хората проявиха безстрашие, решимост за свобода, която веднага ги направи сини крепости на България. До степен, че комунистите едва сега успяха една по една да ги превземат тия сини крепости, като за тази цел в наше време използват най-вече услугите на лицето Бойко Борисов. Тогава, когато се провеждаше този първи митинг, никому неизвестен пожарникар и най-примерен член на БКП. Не вярвам титанът бат Бойко тогава да е бил там, на този първи митинг, а, вие как мислите?!

Най-силно на този митинг ме впечатлиха няколко изказвания. Интересно е, че например не си спомням какво е казал Жельо Желев, нито пък един друг одиоз, Румен Воденичаров, и мнозина други. Това съвсем не е случайно: явно не са говорели искрено, явно са говорели фалшиви, изкуствени думи. Мнозина от тия хора бяха просто кресльовци, други пък са били чисто и просто дегизирани провокатори. Но ония, които са казали своите думи от сърце, стана така, че думите им са легнали дълбоко в сърцето ми и нищо не може да ги извади оттам. Дори и конкретните мисли, развити от тези най-прочувствени оратори, да са се изтрили от съзнанието ми, останало е едно неизразимо усещане, което няма как да бъде извадено оттам, от дълбините ми.

Бай Радой Ралин, Бог да го прости, например говори тогава така. Блага Димитрова, милата, също каза такива силни думи, че около мен забелязах плачещи хора. А пък аз почувствах в гърдите си такава буца, която ме направо задуши, не можех да преглътна, а сълзите ми бликнаха от само себе си, неудържимо. Защото голямата поетеса казваше страшни и жестоки истини (“Някога България беше страната на розите, а сега е страна на склерозите”), от чиято правда сърцето се свиваше в жестока конвулсия. Да, Блага Димитрова ме трогна най-силно, също каза най-силни и искрени думи. Впечатли ме и Георги Мишев с неговото знаменито “Здравейте, граждани!” . Умели манипулатори като Анжел Вагенщайн и Стефан Продев също казаха прочувствени думи, не си спомням обаче какво са казали, даже усещането за впечатление ми се е притъпило, което съвсем не е случайно.

Невероятен подем на духа беше тогава, в тия първи дни на раждащата се нова българска демокрация. Но ние тепърва ще трябва да изстрадаме демокрацията си, която съвсем неуверено правеше първите си стъпки през следващите месеци на зимата на 1989-1990 година. Мнозинството българи с чисто сърце приветстваха възраждането на живия живот по българските земи след продължилата десетилетия агония, ознаменувана от страшни ексцесии, насилия, кръвопролития, безсмислено линеене на жизнените сили на нацията, след толкова много скука, кошмари, издевателства, нерадост, потъпкване на всичко чисто и свято – каквото по същината си е комунизмът.

Но тогава, в тия първи дни на свободата наистина стана чудо: сякаш за часове се отприщи творческата енергия на хората, те погледнаха на живота и на бъдещето си съвсем иначе. Почнаха да се появяват “капанчета”, заведения на открито, бистра, магазинчета. Хората излязоха на улицата, улицата стана първият парламент на модерна демократична България. Появи се и “публичен живот”: хората спореха и най-разгорещено обсъждаха всякакви въпроси именно навън, на въздух, опиянени от чувството, че свободно могат да казват каквото мислят. Вече духът беше пуснат от бутилката и “другарите” по никакъв начин не можеха вече да го натикат обратно.

Но те направиха всичко, което е по силите им, за да опошлят и омърсят всичко, свързвано с демокрацията – и да отвратят хората от нея. На техните усилия – и на усилията на многобройните техни политически слуги – се дължи това, че днес мнозинството от българите не вярва на демокрацията и я проклина. А пък “другарите комунисти”, вече гледайки ни от лъскавите си лимузини в качеството си на капиталисти, дяволски лукаво, доволно и най-подигравателно ни се усмихват…