Истината ни прави свободни

вторник, 10 май 2011 г.

Научният напредък би следвало да се направлява от нравствени цели

Попаднах на следната мисъл на Аристотел, която искам тук да разтълкувам:

"Който се движи напред в науката, но изостава в нравствеността, повече върви назад."

В днешния свят, в който науката и научното мислене триумфират и удържат победа след победа, е твърде потребно да си припомняме все по-често горната мисъл на Аристотел. Знаменателно е, че още в зората на научното мислене самият Аристотел – основоположник на много науки – е забелязал и опаката страна на беззаветното доверие в науката. В днешно време модерното съзнание е изкривено дотам, че с науката сякаш свързваме всичките си надежди – едно твърде коварно и дори опасно очакване.

Наистина, защо напредъкът ни в научното познание се обезценява ако не е съпроводен с едно нравствено извисяване на човешкия дух? Как така в крайна сметка нравствеността да е по-благодатна от науката? Защо истински успяват ония, чието интелектуално усъвършенстване се облагородява от напредък и в духовно, в личностно, в нравствено отношение? Дали пък не сме застрашени да загубим най-съществената част от човечността си ако пренебрегнем ония богатства на душата и духа, които не претенциозната наука, а само личностното и нравствено усъвършенстване в полето на философията може да ни даде? Нека да се опитаме да разплетем поне в известна степен възела, който се образува от преплитането на тия така значими проблеми…

Според мен трябва да се тръгне оттук: науката въпреки безспорните си достойнства има един непоправим недъг, а именно, че се абстрахира от човешката гледна точка, че тя, един вид, „изнася извън скобите” не друго, а тъкмо самия човек. Тя се стреми към „обективност”, т.е. независимост на своите построения от живия и активно действащ човек, именно от субекта. Има нещо свръхчовешко, дори Божествено в тази претенция на науката, ала все пак, за жалост, тя е човешко, а не Божие дело. Човешкият разум, по-скоро разсъдъкът, на който се опира и от който произлиза науката, уви, няма капацитета на Божия ум. По този начин всички построения на науката носят върху себе си печата на самонадеяния, но иначе твърде слаб човешки разсъдък.

Грешката на теоретизиращия разум, на който се опира науката, е, че той се самозабравя в претенцията, че успява да постига в отношението си към света – и към самия човек – всичко онова, което е нужно на човека. Тази амбиция към абсолютизиране обаче е, както отбелязва още Аристотел – и която Кант обоснова по един превъзходен начин! – е израз на един рационалистически познавателен оптимизъм, който не бива да ни подвежда дотам, че да забравим, че има смислови измерения на съществуващото, които са отвъд възможностите и способността на същия този чист и теоретизиращ разум. Следователно неговите претенции трябва да бъдат усмирени. Аз намирам, на първо място, един такъв мотив в анализираната Аристотелова теза.

От друга страна, всичко автентично човешко, което можем да обозначим – както това се е мислело още по времето на Аристотел – като сфера на чистата нравственост, не само че не трябва да бъде подценявано (тъй като то, както показахме, не може да се съзре през призмата на научната оптика), напротив, то трябва да намери своето достойно място. Светът на науката е свят на причинността, на строгата детерминираност, в него няма място за спонтанни волеизяви, тук действа един безжалостен механизъм, който не търпи нищо човешко.

За сметка на това сферата на чистата нравственост е сфера на свободата, онова първо условие на човечността, което е съвсем непонятно ако гледаме на съществуващото през оптиката на откъснатия от всичко човешко и абсолютизиран до хипертрофия теоретичен разум. Естествено е, че първата задача на човека е да съхрани своята човечност, т.е. да живее в мир и дори в примирение със своята „същност”, задавана ни от свободата. Целостта на човешкото в цялото й богатство би следвало да е водещото не само за философа, опитващ се да постигне смисъла на човешкото съществуващо, но и за живия и търсещ своята конкретна истина индивид, който при това, разбира се, нищо не пречи да се занимава и с наука.

Ето че се оказа, че заниманията с наука, в които има толкова възвишеност, съвсем не бива да поставят в сянка основното: че нашата теоретична страст би следвало да си намери точното място в целостта на човешкото, която не бива да бъде ощетявана, напротив, трябва да бъде постигната в нейната пълнота. Затуй напредъкът в научно отношение, който не е подкрепен с такова в нравствено, сиреч, в запазващо и подсилващо нашата човечност отношение не само че е регрес на целостта на човешкото, но и го ущърбява, ощетява, обезценява и дори обезсмисля.

Защото, прочее, не науката прави и „произвежда” човека, а човекът се занимава с наука, т.е. тя е само едно от неговите същностни прояви, наистина твърде възвишена, но не единствена. И ако в напредъка на науката се стигне до откъсването й от нейната човешка основа, то това не само че е израз на един нравствен декаданс, нещо повече: вещае най-злотворни бъднини на човека, на човечността и на човечеството. Атомната бомба в ХХ век се превърна един от символите на едно такова откъсване на разума от човечността, довело до употребата му за противочовешки цели, а пък движението на човечеството към една почти неизбежна екологична катастрофа е най-красноречиво потвърждение на тезата, че науката, опиращата се на нея техника и зависещата от тях технология, когато станат израз на един хипертрофиран и самонадеян разум, поставят под въпрос самото съществуване на човека.

В този смисъл аз намирам в твърдението на Аристотел един още по-богат смисъл, който, ако се експлицира, води до твърдението, че научният напредък би следвало да се направлява от нравствени цели. Защото ако искаме да не изоставаме в нравствено отношение, занимавайки се с наука, би следвало в основанията на самата научно-разсъдъчна активност на душата ни да стоят чисти, човешки и възвишени в нравствения и дори естетически смисъл на думата подбуди и цели, което ще съхрани хуманния й характер.

Ето затова е толкова удивително как един от първосъздателите на европейската наука, великият Аристотел, е успял да й придаде единствено вярната и стратегически истинната посока на развитие, която не бива да бъде губена дори и в епоха на тоталното господство на науката и разума, каквато е нашата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ