Трагедията на човешкото съществуване и утопията

Трагедията на човешкото съществуване и утопията. Сферата на мистиката

Николай Бердяев

По-интелектуалните марксисти казват, че ще преодолеят и ще унищожат трагизма на човешкото съществуване, при това ще го направят без какъвто и да било мит, както го е правело християнството. Това като че ли е най-голямата претенция на марксизма. Марксистите напразно си мислят, че могат да минат без мит, както вече беше казано - те са просмукани от митове. Марксизмът не е социална утопия, опитът за реализация на марксизма е възможен в социалния живот. Но марксизмът е духовна утопия, утопия на абсолютната рационализация на целия човешки живот. Той е духовна утопия, която претендира да задоволи всички потребности на човешката душа именно защото има претенции да победи трагизма на човешкия живот.

Само когато човекът е отчужден от самия себе си и е изхвърлен навън, може да се появи претенцията да се победи трагизмът на човешкото съществуване чрез външно социално организиране на живота. Най-жалка и несъстоятелна е претенцията да се победи трагизмът на смъртта - главният трагизъм на човешкото съществуване. Това се постига чрез заличаване на смъртната памет, чрез окончателно потъване и разтваряне на човека в живота на колектива, включващо и унищожаването на личното съзнание. в действителност вярно е обратното на онова, което казват марксистите и на което разчитат.

По-справедливият и по-съвършеният социален строй ще направи човешкия живот по-трагичен - не външно, а вътрешно. В миналото е имало трагически конфликти, които са били обусловени от бедността и неосигуреността на живота, от съсловните и класовите предразсъдъци, от несправедливия и унизителен социален строй, от отричането на свободата. Тези трагични противоречия са преодолими. Трагичните конфликти на Антигена и Креон все пак са свързани със социалния строй и социалните предразсъдъци, също както и трагичното положение на Ромео и Жулиета или драмата на Тристан и Изолда. Дори би могло да се каже, че чистият вътрешен трагизъм на човешкия живот още не е бил проявен, тъй като в трагизма от миналото прекалено голяма роля са играели конфликтите, породени от социалния строй и свързаните с него предразсъдъци. Ако любещият не може да се свърже със своята любима, защото те принадлежат към различни съсловия или разликата в материалното им положение е прекалено голяма и родителите издигат пред тях непреодолими пречки, това може да бъде много трагично, но то не е израз на вътрешния трагизъм на човешкия живот в чист вид. Чист вътрешен трагизъм имаме в случая, когато се проявява безизходният трагизъм на любовта, коренящ се в самата нейна природа, независимо от социалната среда, в която хората са принудени да живеят.

Външните източници на трагични конфликти могат да бъдат отстранени от социалния строй, по-справедлив и по-свободен, или чрез преодоляване на предразсъдъците от миналото. Но именно тогава човекът се изправя пред чистия трагизъм на живота. При социалистическия строй трагизмът на живота силно ще нарасне. Социалната борба, която отвлича човека от размисли за собствената му съдба и смисъла на собственото съществуване, ще се уталожи и човекът ще бъде изправен пред трагизма на смъртта, трагизма на любовта, трагизма на преходността на всичко в този свят.

Целият трагизъм на живота идва от сблъсъка на ограничаващото и безграничното, временното и вечното, от несъответствието между човека като духовно същество и човека като природно същество, живеещо в природния свят. Никакъв усъвършенстван социален строй не може да помогне за това, дори обратното, той откроява сблъсъка и несъответствието в още по-чист вид. И най-големият, пределен трагизъм е трагизмът на отношението на човека към Бога. Оптимистичната, лишена от трагизъм теория на прогреса, която споделят и марксистите, по същество е безизходна в крайното си противоречие трагедия на едно смъртоносно време, което превръща хората в средство за бъдещето. Тя би могла да бъде разрешена само чрез християнската вяра във възкресението.

Огромна е ролята на утопиите в историята. Не следва да ги отъждествяваме с утопичните романи. Утопиите могат да бъдат движеща сила и могат да се окажат по-реални, отколкото други, по-разумни и умерени направления. Болшевизмът беше смятан за утопия, но той се оказа по-реален от капиталистическата и либералната демокрация. Обикновено наричат утопия неосъществимото. Това е погрешно. Утопиите могат да се осъществяват и дори в повечето случаи са се осъществявали. За утопиите са съдели по описанието на съвършения строй от Томас Мор, от Кампанела, от Кабе и др., по фантазиите на Фурие. Но утопиите са дълбоко присъщи на човешката природа, тя просто не може без тях. Раненият от злото на заобикалящия го свят човек изпитва потребност да си представи образа на една по-съвършена, по-хармонична уредба на обществения живот. От една страна, Прудон, а от друга страна, Маркс би трябвало да бъдат признати за утописти в същата степен, както Сен-Симон и Фурие. Утопист е бил и Жан-Жак Русо.

Утопиите винаги са се осъществявали в извратен вид. Болшевиките са утописти, те са побъркани по идеята за съвършен хармоничен строй. Но те са освен това и реалисти и в качеството си на реалисти осъществяват в извратена форма своята утопия. Утопиите са осъществими, но при задължителното условие да бъдат изопачени. Обаче и от изопачената утопия остава все нещо положително. Но в какво се състои същественото свойство на утопията, къде е нейната противоречивост и на кое от утопията все още не обръщат достатъчно внимание? Мисля, че главното, безспорното свойство на утопията изобщо не е нейната неосъществимост и представите й за бъдеща хармония. Човекът живее в един раздробен свят и си мечтае за цялостен свят. Целостта е главният признак на утопията. Утопията трябва да преодолее раздробеността и да осъществи цялостта.

Утопията винаги е тоталитарна и тоталитаризмът винаги е утопичен в условията на нашия свят. С това е свързан и най-важният въпрос - въпросът за свободата. Всъщност утопията винаги е срещу свободата. Утопиите на Томас Мор, на Кампанела, на Кабе и др. не оставят никакво място за свободата. Парадоксално би могло да се каже, че свободата, свободният живот се оказват най-неосъществимата утопия. Свободата предполага, че животът не е окончателно регулиран и рационализиран, че в него има зло, което трябва да бъде победено от свободното усилие на духа. Социалните утопии не се съобразяват с тези свободни усилия, съвършенството и хармонията изобщо не се осъществяват чрез свободата, Тук се срещаме с парадокса на историческото движение. В историята действат ирационални сили, с които много малко се съобразяват привържениците на разумната политика. Но тъкмо ирационалните, стихийните сили могат да придобият формата на крайна рационализация. Такива са свойствата на революцията.

Революцията винаги е само резултат от избухването на ирационалните сили. И същевременно революцията винаги минава под знака на рационални идеи, на тоталитарната рационална доктрина. Онова, което се нарича безумие на революцията, е рационално безумие. Митът за революцията, от който тя се задвижва, обикновено е рационален мит, свързан с вярата в тържеството на социалния разум, с рационалната утопия. Тази движеща сила на рационалния мит е огромна. Както вече беше казано, по своята природа революцията е двойствена и революционният мит също е двойствен.

За революциите трябва да се каже, че те са в еднаква степен осъществими и неосъществими. Те са осъществими дотолкова, доколкото е почти невъзможно да бъдат предотвратени. И са неосъществими, защото в тях никога не се реализира онова, към което се е стремяло първото поколение започнали ги революционери. Винаги се случва така. Това не означава, че революциите се извършват в празното пространство и е налице само някакъв кипеж на страсти. Революцията е огромен опит в живота на народите и тя оставя незаличими социални последици. Но това е далеч от мечтаното. Революцията, успешната революция, е винаги несполука, както следва да признаем за несполука всички религиозни революции в историята и може би най-вече християнството. Затова революцията обяснимо предизвиква двойствено отношение. Не бива да й се покланяме като на богиня. Социалната утопия винаги съдържа лъжа и същевременно в своята историческа съдба човекът не може без социални утопии, те са неговата движеща сила.

Революционният мит винаги съдържа несъзнателна измама и същевременно без революционен мит не могат да се правят революции. Затова историята е изпълнена с непреодолим трагизъм. Къде се крие грешката на социалните утопии? Защо тяхното осъществяване, а то е възможно, съвсем не е осъществяване на онова, към което са се стремели и за което са се борили, давайки страшни жертви? Социалната утопия на Маркс не по-малко, отколкото на Фурие, съдържа в себе си идеята за съвършено, хармонично състояние на обществото, тоест вяра в това, че такова може да бъде царството на Кесаря. Но точно това е коренна грешка. Съвършено и хармонично може да бъде само царството Божие, царството на Духа и не може да бъде царството на Кесаря; него можем да си го представяме само есхатологично. Съвършената и хармоничната уредба в царството на Духа ще е в същото време и царство на свободата. Докато съвършената и хармоничната уредба в царството на Кесаря ще бъде винаги унищожаване на свободата, което значи, че тя не може да бъде осъществена в пределите на този свят.

Необходимо е да разберем социализма от тази гледна точка. Социализмът е социална утопия и той се гради върху месианския мит. в този смисъл той никога няма да бъде осъществен в пределите на този свят, в царството на Кесаря. Но, от друга страна, социализмът е сурова и прозаична реалност, една необходимост в определен момент от историята. в този смисъл социализмът освен утопия и мит е едно много елементарно и малко нещо - отстраняване на безобразната експлоатация и непоносимото класово неравенство. Затова може да се каже, че светът навлиза в социална епоха. Това трябва да се признае и от онези, които не вярват в толкова необходимите за борбата утопия и мит. Социалистическото общество, което ще се формира в резултат на това, няма да е нито съвършено, нито хармонично, нито лишено от противоречия. В него още повече ще нарасне трагизмът на човешкия живот, но той ще стане вътрешен, углъбен. Ще се проявят нови противоречия, много по-различни от сегашните. Борбата ще продължи, но ще вземе друга насока.

Именно тогава ще започне главната борба за свобода и за индивидуалност. Царството на еснафщината ще укрепне и благата му ще получат всеобщо разпространение. Предстои напрегната духовна борба срещу царството на еснафщината. Борбата за по-голяма социална справедливост трябва да се води, независимо от това в какво ще се превърне царството на Кесаря, което не може да не бъде царство на еснафщината и не може да не ограничава свободата на духа. Окончателната победа на царството на Духа, която по никакъв начин не може да отрича справедливостта, предполага промяна в структурата на човешкото съзнание, тоест преодоляване света на обективацията и можем да си я представяме само есхатологично. Но борбата срещу властта на обективацията, тоест срещу властта на Кесаря, се извършва в пределите на царството на обективациите, което човек не може просто да загърби и да избегне. Наближаваме към последната сфера - на мистиката, на която искам да посветя специална книга. В света се създава измамна форма на мистика, която трябва да се разобличава. Наред с това съществуват и старите форми на мистика, но засега малцина са обърнати към новата форма на мистика, мистиката на бъдещето.

Има много типове мистика. Тази дума може да бъде употребявана в по-широк и в по-тесен смисъл. Сега във Франция думата „мистика" се употребява в толкова широк смисъл, че губи стария си смисъл. Това напомня употребата на думата „революция". Във всеки случай сферата на мистиката означава пределна сфера, излизаща извън границите на обективния, обективиран свят. в миналото е имало много типове мистика. Християнството, употребявало тази дума в по-строг смисъл, е наричало мистика само пътя на душата, който е водел към сливането с Бог. Гьорес, написал в първата половина на XIX век многотомно съчинение за мистиката, предлага да правим разлика между божествена мистика, натурална мистика и дяволска мистика. Нямам намерение да го следвам в това. Може да се даде философско определение на мистиката, което да обединява разнообразните форми. Мистика може да бъде наричан духовният опит, излизащ извън пределите на противопоставянето между субект и обект, тоест неподчиняващ се на властта на обективирането. В това се състои съществената разлика между мистиката и религията.

В религиите духовният опит е обективиран, социализиран и организиран. На така предлаганото определение на мистиката отговаря и лъжемистиката, която според съзнанието на хората не допуска съществуването на Бог и на Дух. Това е особено валидно за мистиката на колективизма, чиято роля сега е голяма. Но най-същественото за мистиката на комунизма е, че тя е мистика от месиански тип. Тя излиза извън пределите на обективирания свят, изучаван от науката. Тя се опира върху колективния опит, в който няма противопоставяне на субекта и обекта. Това е характерен тип на измамна мистика. Също така измамна е била старата мистика на сакралната монархия, а също и по-новата, но вече поостаряла мистика на демокрацията от якобинско-русоистки тип. Измамна е също и натуралистичната мистика от Дионисиев тип, която преодолява противопоставянето на субекта и обекта не „нагоре", а „надолу". Това не е свръхрационална, а ирационална, не е свръхсъзнателна, а е безсъзнателна мистика. В нея усещаме притеглянето на една низша бездна. Измамата на колективизма, на натурализма или на социализма, в които изчезват личността и образът на човека, може да поражда разнообразни форми на мистика. Истинската мистика е духовна и означава духовен опит, в който човек не е потиснат от обективирането.

Ортодоксалните теологични доктрини обективират благодатта и я разглеждат като сила, идваща отгоре, отвън. Но за мистиката благодатта е разкриване от дълбочината, от първоосновите на божественото начало в човека. Обективираната благодат не изключва противопоставянето на субекта и обекта. Мистичният духовен опит се символизира от организираната религия. И е много важно да се разбере този символичен характер; подобно разбиране води към духовно задълбочаване. Екстазът, смятан за характерна особеност при някои форми на мистиката, е изход в разделянето на субект и обект, приобщаване не към общия и обективиран свят, а към първореалността на духовния свят.

Екстазът е винаги изход към свободата. Мистичният изход е духовно състояние и духовен опит. Мистика, която не е задълбочена духовност, е лъжемистика. Такива са колективните форми на мистика - космически или социални. В миналото можем да установим три типа мистика: мистика на индивидуалния път на душата към Бога, това е най-църковната форма; гносеологична мистика, която не бива да се отъждествява с гностиците еретици от първите векове, тази мистика е обърната не само към индивидуалната душа, но също и към божествения и космическия живот; пророческа и месианска мистика - тази мистика е свръхисторическа и есхатологична, за границите на края. Всеки от тези типове мистика си има свои граници.

Светът върви през мрака към нова духовност и нова мистика. В нея не може да има аскетичен светоглед, отвръщане от множествеността и индивидуалността на света. В нея аскезата ще бъде само начин и средство за пречистване. Тя ще е обърната към света и хората, но няма да смята обективирания свят за истински свят. Едновременно тя ще бъде и по-отворена към света, и по-свободна от света. Това е процес на духовно задълбочаване. В новата мистика трябва да е силен профетично-месианският елемент и в нея трябва да се разкрие истинският гносис, който няма да съдържа космическо прелъстяване на старите гностици. И всички мъчителни противоречия и раздвоения ще намерят разрешението си в новата мистика, която е по-дълбока от религиите и трябва да ги обедини. Същевременно това ще бъде и победа над измамните форми на социална мистика, победа на царството на Духа над царството на Кесаря.