Против празнословието

Искам да опитам да опиша вредата от празнословието - и да потърся начини да се избавим от него. Не зная дали си давате сметка колко разпространено е това, което наричаме празнословие. Празнословието ни залива отвсякъде, на талази или дори като водопад. Изкушението много да говориш - или пишеш - без да кажеш нищо съществено, се забелязва с просто око - или с просто ухо! - наоколо и навсякъде. Всички бърборят и дърдорят непрестанно, но да откриеш смислено говорещ човек, струва ми се, е същинска рядкост - и е нещо като празник за оня, комуто се е паднал такъв късмет. Стига и той самият да не е празнословещ дърдорко, щото как такъв да може да оцени смислените и пестеливи думи?!

Думите, как да го кажа, са нещо като бръснач: могат да бъдат полезни при внимателна употреба, но иначе, ако употребата им е безразборна, могат да направят много поразии. Многото думи едва ли проясняват, напротив, те имат свойството да замъгляват. А най-високото достойнство на речта и на словото е че може да ни въведе в един прекрасен духовен свят на хармония и умиротвореност, в който всяко нещо си е на своето място. Словесните излишества пък са предпоставка, насърчаваща хаоса, а не реда. Всичко излишно да бъде премахнато като нежелано и дори вредно - само по този начин може да блесне красотата на словото, която се долавя със сърцето. Тъй че оня, който говори или пише много, и то с пищно, неовладяно от мярка слово, нищо чудно да се окаже, че е празнословец. Да пишеш и говориш пестеливо, като при това всяка твоя дума да е на точното си място, а всичко излишно е изхвърлено като ненужно - така умеят майсторите на словото, което, тъй да се рече, тежи на мястото си, а не е "хвъркато", каквото е дърдоренето на празнословците.

Но нека, след тоя преамбюл, докосващ същността на проблема, да се опитам да представя с няколко думи, но по възможност по-плътно, явлението, наречено празнословие. Празните думи не са просто многото думи, нищо че многословието и празнословието вървят ръка за ръка. Интересно е обаче да се разбере как така, че в думите на някой почва да кънти на кухо, т.е. вместо да носят една пълнота на смисъла, напротив, демонстрират само празнота, отсъствие на такъв. Бълващият безсмислици всъщност е тъкмо празнословец. Изглежда решаващото за да се породи дефекта, наречен празнословие, е дефицита на смисъл, в който се е озовала нечия душа. Празнослови немислещият, щото, както и да го погледнем, словото е нещо като обвивка или "опаковка" на мисълта. Като няма какво да кажеш, разумно е да замълчиш; и тогава ще се предпазиш от празнословие. Но къде ти тая разумност у празнословеца: точно когато няма какво да каже или напише, празнословецът е най-усърден в говоренето или писането.

Мислещият човек, в душата на когото се ражда достоен за изразяване в слово смисъл, тъкмо защото държи да не погуби този последния, е пестелив в думите, понеже същността на изразяването е да блесне в постижимата яснота, краткост, точност и простота оня смисъл, който душата ни е родила. Празната, яловата "мисъл", ако такава изобщо може да съществува, е причината някой да реди думи, в които прозира нищонеказване, т.е. празнословие. Аз обаче бих се опитал да кажа същото по-коректно: безсмислието, владеещо нечия душа, неумолимо поражда и празнословие. Защото ако има мисъл, тя няма как да не си пробие път тъкмо в ония думи, с които да получи достойното за самата себе си битие. И тук, както и навсякъде, водещото се оказва мисълта.

Съответствието, баланса между мисъл и думи, между с-мисъл и слово, е главната предпоставка човек да се предпазва от празнословие. Немислещият е празнословецът, не мислещият. Мислещият човек се познава по това, че думите му просто няма как да са празни откъм смисъл. Празнословието е собственоръчно подписано удостоверение за склонност към немислене. Празно е немислещото слово. Като не умееш да мислиш, си позволяваш поне лукса да празнословиш. Ако празнословещите един ден замълчат, човечеството ще успее да се отърси от гъстата мъгла на безсмислието, владеещо душите на мнозинството, останало безразлично тъкмо към най-важното. Празнословците пък ни занимават предимно с онова, което съвсем не заслужава такова внимание.

Празнослови се когато с много думи се представя онова, което е така малозначително, че би следвало да се отмине без капчица внимание. За несъщественото бълват празнословията си празнословците, тях същественото, истински важното съвсем не ги занимава. Което именно и показва, че генезисът на немисленето и на нищонеказването е общ, че двете взаимно се подкрепят до степен да не може да се каже кое е първо и кое - второ. Не мислиш и по тази причина нищо не казваш и не можеш да кажеш; нищо не казваш когато не мислиш. Защото като няма какво да кажеш си позволяваш лукса да бълваш безсмислия и празнословия. Уважаващият мисълта и словото няма никога да си позволи да празнослови - както и да не мисли.

Празнословците витаят в сферата на правдоподобното, не обаче на истината. Безразличието към истината, към същностното няма как да не подтикне склонността към празнословие, нещо повече, нищо чудно тъкмо то да я поражда. Правдоподобното пък е смесица на полу-истина, на мнима истина с лъжа. Много празни думи, по-скоро не думи, а празни откъм смисъл съчетания от думи, съвсем не може да се вдъхновява от една неутолима страст към истината и към същността, напротив. Празнословещите общо взето предимно са лъжци. И то от породата на най-долните лъжци, които без свян лъжат тъкмо себе си, до степен дори да си вярват. Лъжещият даже самия себе си няма как да изпита скрупул да излъже друг човек. Празнословието е опит да се заличи границата между истина и лъжа, то е мъгла, обвиваща истината така плътно, че да заприлича на лъжа, а пък - респективно - лъжата да почне да минава за истина. Ето защо празнословието съвсем не е толкова безобидно, както ни се представя на пръв поглед.

Празнословието, или словенето на празнотата, е признак и за душевна низост и на безчестие. Да възхваляваш с пищни думи самата празнота е перверзия, е извратеност. Пълното, а не празното, богатото със смисъл, а не кухото откъм смисъл заслужава да бъде възхвалявано и дори венцехвалено. Защото тъкмо то е венец и на истината, и на доброто, и на честната спрямо самата себе си и свободна мисъл. Оня обаче, който хвали празнотата, не го прави безкористно или само от душевна низост; явно от празнословието добре се печели. Ето как се печели.

Едно общество, възпитано от празнословци и съставено от хора, впечатляващи се не от автентичното, а от празното слово, от дърдоренето, нямащо някакъв особен, камо ли пък достоен за изразяване смисъл, такова общество е твърде лесно за всякакви издевателства и манипулации. Обществото, съставено обаче от мислещи и търсещи истината хора, е общество, което е непредвидимо и е твърде опасно за ония, които имат полза тъкмо от заспалото, от упоеното от наркозата на празнословието общество. Ето как става така, че разни прочути празнословци стават нещо като "духовни водачи" на обществото, съставено от дремльовци по отношение на мисленето и по отношение на смисленото слово. За да не си оцапам текста ще се въздържа от споменаването на имена, пословични в това отношение; е, добре, ще спомена поне едно име, името на най-удобното за олигархията ни плямпало: бай ви Вучков. Даже г-н Премиерът, сам цар на празнословието, на гаврите над словото, лично удостои наскоро с вниманието си императора на дърдоренето бай ви Вучков. Нима в такъв смисъл е възможно такива като "Бато Боко" да се впечатлят от говоренето или писането на един скромен мислещ човек?

У нас се смята, че от истината боли, ето защото сладката лъжа не само е за предпочитане, напротив, у нас вече има нещо като "религия", въздигнала в култ тъкмо лъжата - и обслужващото я празнословие. Омаяните, изтощените от заливащото ни отвсякъде празнословие глави стават все по-неспособни за мислене и за критично отношение към случващото се. Празнословието притъпява способността за естествена човешка реакция на "електората". Гражданите, неспособни да осмислят случващото се тъкмо защото са научени да не мислят от празнословците, изтикани на преден план в нашата смехотворна "публичност", вече не са граждани, а "електорат", сиреч стадо, кучетата на което са тъкмо тия велики медийни празнословци, а пък пастири му са титани на празнословието като упоменатия Боко от Банкя. Прочее, как се добра до върховете на славата и на държавата туй недоразумение? Ами ясно как: чрез празнословене. Години наред медиите го тикаха напред да бълва простотиите си и ето че той стана нещо като идол на упоената от толкова много празнословие нация. И тя, разбира се, го възлюби. По досущ същия начин, както преди обичаше с цялата си душа един друг велик празнословец - правешкия простак.

Но да спра дотук. Не ми се искаше да си оцапам текста, който имах намерение да е изцяло философски, с тия имена, но пък тогава рискувах да си остана съвсем неразбран. Наложи се да спомена имената на някои песоглавци на празнословието, понеже все пак изхождаме от нашите, от тукашните реалности. Превърнали сме се в нещо като бастион на немисленето и на празнословието.

Та затуй най-омразни и неприятни хора у нас са станали тъкмо ония, които имат дързостта да мислят, поставяйки най-неприятните за заспалото стадо въпроси. След като най-обични са тъкмо кухоглавите празнословци, как тогава да не са най-мразени ония, които тормозят стадото, задавайки въпроси, изисквайки честни отговори - и бъркайки по този начин тъкмо в раните? Да, у нас от истината боли, а пък омайната лъжа е така сладка и приятна. Неслучайно сме станали страна на лъжата. И на празнословието, което върви ръка за ръка с нея.

Истината обаче у нас е в страшна немилост. Има ли някой все още да се чуди защо сме страна на натрупаните един връз друг парадокси и абсурди?! И защо сме най-бедни и недостойни? Ето защо: защото съществуваме онтологично непълноценно. Това означава, че сме се отказали от истината. И от мисленето. Отказали сме се от пълнотата и богатството - на смисъл, на дарби, на личности. Вместо всичко, което може да ни направи богати и достойни, сме се принизили да вегетираме под тиранията на арогантната простотия на празнословещите, които и задават тон в живота ни. Докато не се приучим да се отвращаваме от тях, вместо да ги благославяме, добро няма да видим...