Експеримент в училище по посока на реалната свобода

Вече от няколко месеца провеждам експеримент в часове по философия, които водя с ученици от гимназиалната степен. Инициативата ми касае начина на провеждане на часовете и оценката на "знанията". Искам накратко в писмен вид да изразя основните моменти от замисъла си, както и да анализирам досега получените резултати.

Идеята ми е да направя така, че учениците да почувстват свободата си - и да почнат да се ползват от нейните дарове. Защото не само е казано, но е и доказано, че "насила хубост не става". А в днешното българско училище свободата е, уви, само едно добро пожелание или неосъществено намерение.

Как е досега? Ами знае се добре как: ученикът е длъжен да е в час, т.е. е в час заради страха от санкция, от наказание; ако не си в час, ти пишат "неизвинено отсъствие", сиреч, учениците са в час по принуда, а не, вероятно, защото го искат. А са избрали да са в час, повтарям, не по свободна воля, а заради принудата и страха от наказание. А пък т.н. "изпитване" пак в най-редки случаи е по желание, обикновено учителят решава кой да бъде изпитван, а пък учениците биват тормозени, в смисъл, че обикновено ги изпитват без да го искат. От друга страна по никой начин не са стимулирани да се изявяват свободно, никой не се интересува от тяхното лично разбиране и пр. Реших да променя всичко това и въведа съвършено нови принципи, върху които да се поставят заниманията по философия - като ядро на тия принципи е свободата. Ето какво направих.

Обявих, че ще се провежда интересен експеримент. Отпада изпитването. Всеки сам ще решава кога да го изпитат. Винаги ще те изпитват само ако ти си го пожелал. Отпада задължителното стоене в кабинета; във всеки момент имаш пълното право да излизаш без да даваш никакви обяснения на преподавателя; сам решаваш и колко ще стоиш извън кабинета и кога ще се върнеш. Проверка на присъствието се прави само в началото на часа. Това право "да излизаш свободно от час" без да искаш позволение, разбира се, някои ученици го тълкуват разширително, именно, че могат да напускат часа и да не се връщат. Но като се разберат и останалите внесени от мен промени, ще се разбере по-пълно новата ситуация, в която се оказаха моите ученици.

По предварително зададената тема всеки в къщи е трябвало да се подготвя сам, а в час ще покаже какво и как е разбрал нещата. Никога учителят няма да изпитва против волята на ученика, ако не знаеш, мълчиш и слушаш другите. Ако знаеш, ако имаш какво да кажеш, е непростимо да мълчиш. Въвежда се и "точкова система". Ония ученици, които имат най-голям принос за часа в решаването на проблемите, получават максимален брой точки - 3. Които имат по-малък, но също съществен принос, получават 2 т., или, респективно, 1 т. Които нямат никакъв принос, не получават нищо. Които пречат за решаването на проблемите, примерно, си позволяват да празнословят, или да губят времето на останалите с празни приказки, или пък развалят обстановката, получават "наказателни" или "отрицателни" точки - по една, но за всяка проява, т.е. в един час човек може да "спечели" доста такива точки, които после трябва да "изгориш" с положителни точки, получавани вече се каза как. По-късно се видях принуден да въведа едни допълнително изискване, понеже, както и можеше да се очаква, по-голямата част от учениците нямат навици да се ползват от такава неведома за тях до този момент свобода - и остават пасивни. Затуй се въведе изискването: всеки да има в тетрадката в писмен вид свои "изводи" или "акценти", т.е. със свои думи, по свой начин, кратко, с едно изречение да синтезира постигнатото по темата; ако нямаш поне няколко такива извода, когато преподавателят те помоли да кажеш какво си постигнал, тогава ти се пишат 2 "наказателни" точки. Оказа се, че този момент от правилата почти не беше използван, понеже само при наличието му учениците започнаха да си пишат изводите, нищо че в началото не бяха опитни в това отношение.

Това е в общи линии "точковата система". Темите се подразделят на "цикли" от по 4-5 теми, обсъждани в 5-6 часа. Всеки час всеки ученик има възможността да се изяви, да помогне за решаването на проблемите и да получи за това някакви точки. В края на цикъла се сумират получените точки и те се превръщат в оценки. За да получи "тройка" ученикът трябва да е събрал поне 3 точки. Ако е събрал от 4 до 6 вкл., получава "четворка", от 7 до 9 - "петица", 10 и нагоре точки - "шестица". Ако е допуснал негативни точки, първом тях трябва да ги "анихилира" ("стопи" или "изгори"), а пък после да натрупа положителни точки за съответната оценка. И понеже тази "система" е експериментална и нова, и понеже преподавателят има за далъжение да пише т.н. "текущи" оценки, докато системата проработи, моя милост си позволи да пише на всеки ученик една "прогнозна" или жилана от него оценка, "оценка по избор", та да има нещо в дневника. Оказа се, че тоя оценка, показваща каква цел си поставя ученика, изигра стимулираща роля. А иначе писането й беше чиста формалност - колкото да са спокойни проверяващите "ритмичността на изпитването" чиновници от инспектората.

Интересно е, че отначало учениците общо взето с интерес посрещнаха новата "система", ала в един момент даруваната им свобода им се видя неприятна и почнаха да жалят за "нормалното изпитване" с оценки. Щото изпитването с оценки си има и "положителни" страни - подготвиш се веднъж, пишат ти оценка, и след това, както се казва, "шапка на тояга", отдаваш се на живот, не четеш, щото докато учителят изпита останалите, ти имаш възможността да помързелуваш. А тази "точкова система" се оказва гадничка: уж те изпитват, представяш се, да речем, бляскаво, но вместо да ти пишат мечтаната "шестица", ти слагат някакви си там, примерно и най-много, 3 келяви точки. И за другия час пак трябва да си подготвен. И ето че в един момент учениците взеха да жалят за старата система с оценките, в някои класове дори се появиха бунтове и голяма съпротива, но нещата ги реших по следния начин.

Казах им: ОК, щом искате оценки, няма проблеми. Хайде да се откажем от точките. Кой желае да го изпитам с оценка? Разбира се, няма желаещ. Няма и подготвен. ОК, тогава иаз избирам някой по списъка някаква "жертва". Нищичко не ми казва или се опитва да се отърве с "общи приказки". Казвам му: ти какво предпочиташ да ти пиша сега: "двойка" или две наказателни точки? Ученикът мисли малко и казва: 2 наказателни точки. Когато пък изпитам някой уж подготвен, ала стремящ се към "шестицата" отличник, и му кажа че е заслужил 4-ка, тогава той сам ме моли да му пиша 2 точки, положителни, но не 4-ката, която щяла да му развали успеха и пр. И в един момент "точковата система" взе да проработва. Разбира се, наложи се да се отдели малко повече време, но пък нали всичко беше експеримент - нямаше закъде да бързаме.

Онова правило че всеки може да излиза от кабинета когато поиска, не доведе, както можеше да се очаква, до масово напускане на час от учениците; впрочем, изобщо не доведе до такова нещо, а само неколцина, които и иначе показват крещяща безотговорност, се възползваха. Изобщо не се получи това, което някой може да си помисли: че в час биха останали 2-3 "съзнателни" ученици, а всичко друго би напуснало. Двата момента, именно "точковата система" и това, че можеш да излизаш по всяко време без да даваш обяснения, взаимно се подкрепиха, и по тази причина смятам, че експериментът е сполучлив.

В един момент часовете почнаха да стават дори приятни, не само за мен, но дори и за учениците. Голямата част от учениците получиха заслужени и задоволяващи ги ученици. Всеки получи онова, което сам е пожелал. Има видеозаписи на много часове, качени в блога, така че всичко може да се констатира от оня, които иска сам да проследи какво точно е станало.

Това е в общи линии. Ще докладвам за иновацията си в педагогическия съвет. Интересно ми е как ще се възприеме това нещо от колегите, от другите преподаватели. Как висшите образователни инстанции биха възприели иновацията ми съвсем не ме интересува. За тях нямам никаква надежда, че могат да подкрепят нещо ново и в интерес на самите ученици. Тяхната длъжност и роля е само да вредят и да пречат.