Защо мразим личностите?

(Настоящият текст е продължение на публикацията Какво да правим?.)

В предишната част стигнах до следното, от което тепърва ще трябва да се отправя нататък; ето отправната точка:

И така: какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Можем ли да променим нещо в себе си, да спрем да се самоизяждаме, та белким излезем от бездействието и от мъртвото безвремие? Ето че се доближих до кардиналния проблем, от който, струва ми се, зависи всичко останало.

Аз лично бих предпочел в дискусия да потърсим решенията, а не аз сам да ги предлагам наготово, щото и аз съм човек и признавам: не знам верните решения. Ако ги знаех, нали тогава нямаше да има нужда да ги търся? А щом чувствам потребност да ги търся, значи не ги зная.

Да отбележа, че много ми помагат коментарите дотук. Някои коментиращи развиват особена, своя гледна точка, и аз ще ги публикувам отделно, като приложение към този текст. Тук ще отделя внемание на онова, което има възлово значение. Така например един анонимен анализатор подхвърля това:

Прекалено елементарно е всичко да бъде свеждано до личностите, съзнанието и манталитета. Тук действат други, много по-мощни фактори.

Той по-нататък развива гледната си точка за това кои са тези фактори. Процесите, които се развиха у нас, пък и в цяла Източна Европа, са резултантна от действието на много фактори, но главният е противодействието на две ценностни системи, около които се поляризират не само реалните, по-скоро афишираните участници, но и ония, които стоят в сянка и оттам дърпат конците, подобно на това как се движат марионетки. Но в политиката и в историята действат личности, тя се прави от личности: как тогава личностният фактор да не е определящият? Това, че в историята определящ всичко е някакъв безлик, деперсонализиран "обективен фактор", именно "масите" и "социално-икономическият фактор", е теза на марксизма, сиреч, на историческия материалистически детерминизъм. Тоест, това е една отречена от самата реална история теза. Човешкият, личностният фактор е душа както на големите общностни образования и действия, така и на икономическите отношения, да не говорим пък за всички останали междучовешки отношения и взаимодействия.

Аз обаче имам друго разбиране. За мен субективният, човешкият фактор има решаващо значение. Личностите правят своя живот и съдба, изхождайки от свободата си. И от своите разбирания, убеждения, субективно осъзнати цели. Реално възникващите ситуации на политическия процес имат много детерминанти, но водещата е нивото на развитост и самоосъзнатост на самия човешки, на личностния фактор. Идеите, ценностите, движат света и властват над умовете на хората, а оттам и определят тяхното битие. Съзнанието определя битието, а не обратното. Духовното, както и да го погледнем, има решаваща роля, докато материалното трябва винаги да е подчинен елемент. Даже самият Маркс е имал един такъв тезис: "Ако е вярно, че човекът е порождение на обстоятелствата, то значи самите обстоятелства трябва да бъдат направени човечни." Но кой произвежда и прави обстоятелствата? Хората, личностите, изхождайки от съзнанието, от идеите и от ценностите си. Не нещо друго, както Маркс си мисли.

Но да оставим това пределно обобщено ниво на анализа и да слезем по-надолу. Запитахме се: Какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Нека да имаме добрината да не заобикаляме темата си, а да опитаме да се движим фронтално към поставената цел.

Първом трябва да осмислим така и така сложилата се ситуация, туряйки акцента върху състоянието на личностния, на човешкия, на субективния фактор.

Аз много съм мислил и писал по тия въпроси, даже две книги издадох, именно книгите Българската душа и съдба (Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността) и Страстите и бесовете български (Кратка психологическа история на съвременна България). Който иска, нека да ги подири в нета, и да се зачете. Проблемите са много, не са един и два. Тъй че с настоящата си статия едва ли ще успея да разнищя всички загадки. Ето нещо по същата тема от последните публикации в този блог: Основанията на разумния политически избор, също Единственият начин да променим участта си е да повярваме в своята собствена сила - и да се възползваме от нея или поне това Защо ние, българите, в мнозинството си се оказахме, за жалост, недостойни за свободата?. Не е зле да прегледате и това: Размисли за пътя на България. Или това: Великото тайнство на демокрацията. Край нямат писанията ми по тия толкова горещи и важни теми. Даже статията ми Моето лично пътуване към Европа вижте ако искате, защо не, аз не от вчера мисля и пиша за тия проклети въпроси. Демокрацията у нас е в опасност: ако пожертваме свободата си, всичко сме загубили. Стига толкова статии, край. Има още много, но засега стига. Нека обаче да отбележа нещо важно:

Като десни хора трябва да търсим вината в себе си, а не извън нас. Щом дотук сме докарали работите, не някой друг, а преди всичко ние самите сме виновни и отговорни. Допуснали сме грешки, които трябва да осъзнаем като такива. Комунистът, сиреч, нямащият понятие за свобода индивид, е склонен да търси вината винаги извън себе си и си изобретява „врагове“, на които я прехвърля. Десният не трябва да прави така.

А на мен ми се струва, че правим досущ същото: комунистите ни били виновните, олигархията, Бойко, Доган, „предателите“ и кои ли не още! Ние какво, трябва да чакаме Доган или Гоце да ни сътрудничат - за да постигнем нещо добро ли? Няма как. Ето защо не те, а ние носим вината за собствените си неуспехи и провали.

Мисля, че оттук трябва да се тръгне за да почнем да се променяме. А някои сред нас, да не кажа повечето, се мислят за непогрешими. Това също е симптом, издаващ липса на съзнание за свобода.

Свободният, поемащият цялата отговорност за себе си, за решенията си, човек много добре знае, че жив човек няма как да е безгрешен, че е човешко да се греши. А някои сред нас така са навирили носове и са толкова високомерни, че явно се мислят за непогрешими. Мислят се за оракули или за богове. Източник на горделивостта и на високомерието е илюзорното съзнание за някаква собствена непогрешимост. Истински свободният и човечен човек е скромен. И т.н.

Тия, непогрешимите, знаят решенията на всеки проблем още преди да са го осъзнали като такъв. Ти само им подхвърли проблем, те веднага ще ти го решат. Както на воденицата: подхвърляй й ако си нямаш работа зърно, тя мигновено ще го превърне на брашнян прах…

И тъй, да обобщя за момента следното, което се набива в очи: даже на свободолюбивите хора у нас, на тия, дето се осъзнават и афишират като свободолюбци, именно десните хора, им липсва развито съзнание за свобода, а какво да говорим за останалите. Много често те са склонни да показват манталитет, коренно разминаващ се и дори враждебен на поведението на автентично десния човек. В същия ред на мисли не мога да не отбележа и това: даже на демократите у нас им липсва демократичност, т.е. развито демократично съзнание и особено поведение. Щото автентично демократичния десен човек се познава по това какво прави и как се държи.

Не може да си такъв автентично десен и демократичен човек ако се нахвърлиш срещу личността на който и да било и да го обругаеш, да го обявиш за "ненаш", да направиш всичко, за да го дискредитираш, да унизиш достойнството и честта му. Или да го изгониш от някаква претендираща да е демократична партия, обявявайки го за "враг". Такова едно поведение не е присъщо на хората с десен и демократичен манталитет. То е антидясно и антидемократично поведение.

Десният, сиреч, автентично свободният и свободолюбив човек, наопаки, не може да изпитва такива дребни и разрушителни страсти като завист, злоба, ненавист; такъв даже не може да мрази: благородството, великодушието е отличителната черта на автентично десния и свободен човек. А дали е така сред нашата демократична и дясна общност? Давате ли си сметка как е? Тук става дума за нещо, което обикновено се подценява, а за мен е най-важното: моралното, нравственото състояние на личностите сред т.н. демократична и дясна общност. Смятам, че тук е разковничето, т.е. позволявам си да призова за нравствено пречистване на десните хора и за освобождаването им от дребните и низки страсти, които пречат за действителната им консолидация на една здрава, именно човешка основа. Нравственото е човешкото, не друго.

Ще дам един пример. Най-пресен пример е как ме обруга наскоро една странна интернетна птица с политически амбиции. Но нека да не бъдем дребнави. Нещата са принципни. Ще се опитам да обрисувам онова явление, което според мен неумолимо доведе до разпада на демократичната общност у нас. Причината е: нравствен дефицит. Фатално важна причина. Която повсеместно се подценява и дори несъзнава. Ето за какво става дума.

Личностното начало бива пренебрегвано и тъпкано даже в средите на една човешка общност, която афишира, че за нея тъкмо то е водещото. Имам предвид дясната демократична общност. Има два взаимно свързани процеса в това отношение, които ще се опитам да обрисувам, но съвсем бегло, понеже не това ми е целта тук.

Преди време имаше един процес в първичното СДС, който биде наречен (дядо Христофор Събев, казват, изобретил термина) "люспене". Че беше бъкано с ченгета в онова СДС, беше. Ако "люспенето" беше освобождаване от тия ченгета, изритването им от СДС, чест и хвала на тия, дето така активно "люспеха" онази първична и уж демократична общност. В СДС тогава бяха, както се казва, хора всякакви, от кол и въже. Но ето че от СДС най-напред бяха изритани тъкмо ония, които бяха носители на един нов манталитет: свободолюбивите, честни, идеалистично настроени хора, хора, за които "каузата" и "идеята" все нещо значеха. (Мен лично ме изритаха от "демократичните сили" още на "кръглата маса" в Пловдив, проведена в началото на 1990 г., а от Клуба за демокрация, гръбнак тогава на СДС, ме изгони два месеца по-късно Огнян Сапарев, сещате ли се кой е той?)

Постепенно в СДС почнаха да задават тон тъкмо кариеристите, безскрупулните, подлизурковците спрямо висшестоящите, блюдолизците, арогантните, тия, дето без замисляне бяха готови да смажат някоя личност само затова, защото предчувстваха, че тях лично тя ги превъзхожда. Аз тия неща съм ги описал по-детайлно в книгата си Страстите и бесовете български. Затуй тук няма как да се разпростирам. Само искам да запитам: а сега давате ли си сметка как е в сегашните десни и демократични партии? Имам предвид ДСБ и СДС. Не ми се мисли как е, като взема предвид липсата на демократичен и личностно ориентиран манталитет.

Значи страх от истински способните и от идеалистично настроените "идиоти", т.е. прогонване тъкмо на ония, които най-много можеха да допринесат. Тази е първопричината. Втората е разгула на безсъвестните, на кариеристите-интриганти. Всичко, що е оцеляло в тия уж десни партии, се запитайте на каква цена го е постигнало. И също така се опитайте да си представите ония хора с чиста и безкористна дясна чувствителност и мисловност, които имат порива да допринесат с нещо за демократизирането на страната ни, как биха се чувствали в едно такова обкръжение. Могат ли да виреят е въпрос, който поставям без отговор. Отговорете си сами. Такива вопроси са риторични.

Ще завърша своя опус, който се очертава да има още много части и продължения, с нещо лично, за илюстрация. Нещо, което ми се е случило на мен самия. И което носи в себе си в конкретен вид оня смисъл, за който аз дотук се опитвах да намекна в тия толкова обременителни общи разсъждения.

Много са примерите. Откъде ли да започна? Не знам. Хайде, ще кажа нещо, което много пъти досега съм преглъщал. Една обида, която за мен показва много. Вие лично имали ли сте отношения с "големи лидери" от десницата? Аз лично не, не съм и напирал да имам. Водят ме за "костовист", но с Костов не се познавам лично. Не обичам да се редя сред тълпата обожатели, независимо за коя личност става дума. Вижда ми се унизително. Но ето един пример със същия този Костов, когото аз въпреки всичко продължавам да смятам за най-голям десен политик у нас.

Казват, че в морално отношение Костов бил... "боклук". Той обаче на моменти се представя доста убедително и за вярващ в Бога човек. Не знам. Казах, не го познавам лично. Но го познавам индиректно. Ето един случай, който го разкрива от тази страна. Захванах се с него, щото да говоря за моралния лик на Надежда Михайлова-Нейнски и прочие просто няма смисъл. Там нещата са от ясни по-ясни. Докато за мен Костов е още загадка.

Когато написах и издадох (на свои средства, разбира се) книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ реших да изпратя един екземпляр на Иван Костов. Първо опаковах един екземпляр и му го пратих на адреса на централата ДСБ. Смятам, че там биха му дали пратка, надписана лично нему. Чаках месец-два за отклик, примерно, с две думи, да беше писал "благодаря" или нещо подобно; не, пълно мълчание. Сметнах, че книгата не е стигнала до него. Тогава подходих иначе.

Имам доста приятели и приятелки от интернет, големи "костовисти" и "костовистки". Помолих една такава дама лично, на ръка, да му даде един нов, надписан пак лично нему, екземпляр от книгата. Разбира се, тя му предаде книгата. Взел я. Пак нищо. Никакъв отклик. Да му бях подарил кило домати, пак би следвало да благодари, а аз му подарих книга. Нищичко. Никакъв отзив. Книга, в която той е най-главно действащо лице. Както и да е. Зает човек. Кой съм аз, че да ми оказва такава чест?! Да ме признава за човек и личност. Никой не съм. "Какво там значи някаква си личност?!". Вапцаров го е писал. Трябва ли да е валидно не само за комунисти, а и за "доказаните десни демократи" като Костов?

Аз обаче съм инат. Обичам да си правя тестове. Нравствени и всякакви други. Рекох за трети път да му пратя книгата, пак лично да му бъде предадена. Един млад човек, мой ученик, който под мое влияние стана така причастен към ДСБ и Костов, че даже отиде и се записа за партиен член, като му казах за огорчението си, ми заяви, че това не може да бъде, толкова безчувствен не може да е Костов, и обеща лично да му даде един екземпляр от книгата ми. Речено-сторено. Намерил Костов и му я подарил. Дори и му казал нещо за мен. Младежът ме извести, че Костов вече наистина притежава книгата. Излишно е обаче да казвам, че пак нямам никакъв отзив; едно "благодаря" даже нямам. Факт. Тълкувайте го както си искате. Няма да скрия, че се почувствах много гадно. Но той е зает човек. Какво там ще се занимава с някаква си нищожна гнида като мен?!

Но аз съм великодушен човек и прощавам. Но заради такива лични огорчения и обиди хиляди личности, и то най-свястното и доброто, бяха отблъснати от активистите и лидерите на т.н. "дясна демократична общност". В десните и демократични партии, които аз наричам "автентични" и партии на "традиционната десница", е налице един крещящ антидемократичен и недесен манталитет, по-голям и по-страшен от който не може да бъде. Чувал съм, че даже комунистите у нас, именуващи се "социалисти", повече ценели личностите помежду си, отколкото това се прави сред общността на десните демократи. Ония имат голяма история и опит, нищо чудно и да е така. Даже те са разбрали, че трябва да се опрат на най-ценното като личностен ресурс, което имат. В десницата обаче друго не се прави освен да гонят надалеч всичко свястно и, опази Боже, честно. Точно такива са най-нежеланите! Правете си изводите какво означава това и докъде то води.

Ами доведе ни дотук, докъде сме. Жалко и страшно положение. Наглеците у нас са навсякъде и навсякъде дирижират положението. По отношение на дясната общност, към коя принадлежа - само в идеен и ценностен план, не иначе, иначе съм изритан отдавна от нея - пиша всичко това с голяма болка. Защото както като нация успяхме да изгоним зад граница всичко най-добро, най-ценно и способно, що имахме, така абсолютно същото се случи и в средите на партиите на т.н. "традиционна десница". Правете си сметка кои и какви останаха там.

Аз лично не си представям как може да се отстрани този дефект. Но знам едно: че докато не се проведе процес на нравствено пречистване в средите на десницата, докато не се промени стратегията й спрямо личностния потенциал на нацията, до добро няма да стигнем. Десницата е призвана да бъде водеща в това отношение, което е отколешен дефект и на самата нация. У нас, в България, личностите изобщо не се ценят. Те са дразнещи и мигновено стават омразни. Затуй мнозинството се успокоява едва тогава, когато ги смаже.

У нас, в България, отколе се води безжалостна битка срещу личностното начало на живота, а най-вече в политиката. Тази битка не е от вчера. Кой уби Алеко? Кой уби Стамболов? Да изброявам ли още? Да сте чули ний, българите, да сме признали някоя личност от голям мащаб приживе? Или да не сме я убили. Левски ли не убихме? Ботева ли не предадохме и не убихме? Яворова ли? Кажете кой? Кой де? Има ли поне един? А комунизмът възпита у нацията такава страшна ненавист спрямо личностното начало, че по-голяма от нея не може да има.

Истина, свобода, личност са трите темела, на които се покои дясното светоусещане и мисловност. Няма ли ги тях, всичко рухва. Само едно от тях да няма, пак всичко рухва. Без едното от тях няма как да ги има другите. Онова, което пък ги обединява в цялостност, е духът. Материалистът не може да бъде автентичен дясномислещ човек. Той е негова карикатура. А какво остава пък за безбожникът. Безбожно е да тъпчеш и ругаеш някаква личност, щото тъкмо личността е създадена по образ и подобие Божие. Но това безбожникът не може да го схване никога. Който уважава и може да оцени личностното у човека, той по косвен път признава и Бога като негово начало и образец.

Това, от което най-много си страдаме у нас, в България, е вируса на материализма. Даже руснаците са по-добре от нас в това отношение. Ние до шия сме затънали в материалистичните лайна. Простете за думата, но нека да говорим пределно открито и честно. Стига сме се залъгвали. Аман от лъжи и залъгвания! Докато не почнем да живеем според истината, добро няма да видим...

У нас преуспяват тъкмо безличните, нахалните, безсрамниците, безскрупулните играчи, некадърниците. Дайте ми пример за един истински успял даровит човек у нас? Успяват, ама навън. А тук тържествуват само наглеците. Какво щеше да стане с Борис Христов (певеца) ако не беше избягал овреме? Ами Георги Марков - какво щяха да направят с него? Жив щяха да го изгризат. Те и там му светиха маслото, та тук ли щяха да се церемонят? Само да усетят личност у нас и веднага настръхват както глиган настръхва когато срещне опасност. Стига толкова. Казах най-важното.

Утре ще продължа, ако е рекъл Господ, по пътя си, като ще се опитам тогава да хвърля повече светлина върху следния въпрос: как изобщо може да се зачене един процес на нравствено и личностно пречистване не просто в средите на десницата, а и на цялата нация? Щото нещата са свързани. Ала десницата е призвана да бъде водеща сила в това отношение. Нима може да се търпи ужасното положение тъкмо демократите у нас да са съвсем недемократични? Или декларираните свободолюбци да правят така, че да газят и да се гаврят с чувствителността, присъща на истински свободния човек. Ако тъкмо десните мислители и дейци не уважават личностното начало, нима в една такава страна някой друг изобщо ще може да го уважава?

А то, именно това личностно начало, трябва да се пази като нещо най-възвишено, бих казал даже най-свято. Но къде ти у нас такива излишества?!

(Следва)

(ЗАБЕЛЕЖКА: Ето още статии по сродни теми, писани преди:

Началото на борбата с политическата деморализация

Личностно-нравственият и идеен фактор решава всичко

Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание

Потребна ни е морална революция на духовете и съзнанията, без която демокрацията ни е осъдена на най-жалък край

ДИАГНОЗА: личностен дефицит и още много други, които се съдържат публикувани в книгите ми или в този блог.)