Преди няколко дни написах писмо до проф. Тошев - виж Мое писмо с предложение за сътрудничество с издателя на The Bulgarian Journal of Science and Education Policy; получих отговор от уважавания учен, което си позволявам да публикувам в моя блог, тъй като писмото му поставя някои въпроси, които аз развих в своя отговор до него; смятам, че е добре да се породи една по-широка дискусия по тия проблеми, единствено по тази причина давам публичност на нашата кореспонденция; ето двете писма, ще се радвам и други хора да вземат отношение по възникналите проблеми:Драги г-н Грънчаров,
Вие сте напълно прав - науката предполага широка публичност на новите научни резултати и това е вярно за всички научни области. Съществуващата повече от сто години световна система за рефериране, индексиране и оценяване осигурява оптималните условия за това. Без да се прочете една публикация и без да се отбележи нейния приносен характер от някой друг няма гаранция, че претенцията на автора за нова идея или резултат ще бъде някога призната. Ако това не се случи, световната научна общност не разпознава такива автори като свои членове.
Много ме радва желанието Ви да изминете този път, който несъмнено с масовизирането на научната дейност става все по-труден. В тези усилия може да разчитате на моята пълна подкрепа. Всъщност аз редактирам три научни списания, които имат добър успех в това отношение - вече познавате BJSEP; ето и другите: Chemistry: Bulgarian Journal of Science Education, и Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studies (Art & Humanities - Anthropology).
С отлични почитания и пожелания за успех,
Борислав Тошев
Здравейте, уважаеми проф. Тошев,
Благодаря Ви за отговора и за поясненията! По принцип съм напълно съгласен с Вас, тия изисквания и нормативи са напълно разумни, особено що се касае до областта на точната наука, но все пак моето впечатление като философ е (споделям го честно с Вас, щото ми се ще да се породи дискусия), че тия прекалено строги изисквания могат да доведат и до обратен резултат, т.е. до стопиране на научния прогрес. Всяко нещо си има две страни, ето, моето впечатление е, че в областта на хуманитарните науки прилагането на толкова строги формални изисквания (рецензиране, одобрения от всепризнати научни авторитети, определени стилистични изисквания за "истински научен" стил и пр.) могат да доведат в крайна сметка до парализиране на най-ценното, което имаме, което също така е и израз на самата творческа активност, т.е. може да доведе до погубване на човешката свобода. Така ми се струва на мен, а и от опита си зная, че точно до такъв ефект се стигна в т.н. обществени или идеологически "науки" у нас преди, пък и след 1989 г.; стигна се дотам, че те станаха "антинауки"; станаха някакви псевдонаучни митологии.
Аз само подхвърлям на дискусия тия свои съмнения. Смятам, че в областта на философията по-специално (философията не е наука, тя е форма на духа, подобна на религията и на изкуството, и всичките тия три духовни форми категорично се различават от науката, която пък е израз само на едно чисто познавателно отношение на човека към света и към самия себе си), тия строги критерии за истинска научност бих казал даже са вредни; защото в науката ценностният момент е скрит, съществува имплицитно, същото може да се каже и за практическия; докато във философията, в религията и в изкуството като форми на духа тия три момента, познавателният, ценностният и практическият, съществуват слети в едно органично единство, което именно и поражда тяхната специфика - и води до несводимостта им до форми на научното (чисто познавателното) отношение. Та затова поставянето на толкова строги формални изисквания пред философията като духовна форма, убеден съм в това, ще доведе до убиването на нейния творчески характер, ще доведе до израждането й в псевдонаука, ще я превърне в непоносимо скучна схоластика. Това е моето разбиране. Ясно е обаче, че едва ли ще успея да убедя в него цялата световна научна общност и затова ми се налага, ако искам редактираното от мен списание ИДЕИ един ден да придобие един общопризнат научен статус, да се видим принудени да възприемем всички тия формални, пък макар и толкова строги, бих казал дори убийствено строги критерии, изисквания, норми и пр.
Аз поставям този въпрос, понеже той сам по себе си е интересен: за това, че науката в наше време не трябва да налага на всички духовни форми (и особено пък на философията) някакъв толкова строг позитивистичен канон, вярно, в наше време тя се възприема и е придобила статуса на образец, канон, модел на всичко, което иска да бъде строго, възвишено, ценно, "доказуемо" и пр., но един такъв позитивистичен идеал за научност, как да кажа, е израз на тиранията от страна на науката спрямо останалите духовни форми; тази тирания в сферата на духовните форми до добро не води, докато научният идеал или канон, докато позитивистичната парадигма, разбира се, в сферата на самата наука, вероятно, е ефективна, сиреч, води до значими постижения и успехи. Дано съм се изразил що-годе понятно, Вие вече сам разбирате, че аз съм привърженик на една съвсем друга тенденция във философията, на която съвсем не й е приятен, така да се рече, диктатата и също така претенциите на науката спрямо формите на духа, които са толкова свободолюбиви; имам предвид най-вече философията, но това същото важи и за религията, и особено много за изкуството като такова.
Ще ми е много интересно да разбера как звучат във Вашето възприятие на учен тия мисли, тия мои съмнения; смятам, че е хубаво да поразсъждаваме; въпреки че не отричам, че Вашите разяснения по темата за международните стандарти за наука и научност, които прочетох, са много убедителни. И също така са много добре представени и разяснени. И в този смисъл ми бяха много полезни, за което Ви благодаря.
С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар