Истината ни прави свободни

сряда, 30 октомври 2013 г.

Какво се случи на откриването на моето памятно съдебно дяло за допуснати "престъпмисли" в моя философска книга



Вчера се даде ход на моето съдебно "дяло", на което съм подсъдим за "неправилни и престъпни мисли", открити в моя философска книга от една старателна и твърде чувствителна администраторка в образованието; виж поне ето това: В славния Филипополис се открива безпрецедентен съдебен процес над блогър и философ, втори след Сократовия в духовната история на человечеството!. Тази сутрин сядам да опиша вкратце какво се случи сега-засега на туй мое дяло, което заплашва да стане историческо, не по-малко знаменателно от Сократовото от преди 24 века.

За ония, които се чудят защо пиша думата "дело" по тоя странен начин, именно "дяло", давам за последен път разяснението: така тази дума ми звучи доста архаично, изчанчено, патетично, смехотворно, сиреч, по този начин написана тая дума може много изразително да представи абсурдната и крайно, невероятно щура същина на ставащото, на случващото се. Преди години чух един старец във влака по този начин да назовава своето дяло, тоя нещастен човечец тогава ми обясняваше злочестините си: как се бил съдил много години с един свой неприятел-съсед, съдили се били кажи-речи през целия си живот, а водели съдебен спор за някакъв най-незначителен повод; ала и двамата не отстъпвали, накрая, след много години исполинско съдене и двамата се разорили съвсем от лакомите за пари адвокати, разболели се, и, представете си, в крайна сметка дори и... забравили за какво се били съдили; с една дума станали пишман заради своето прословуто дяло. Та онзи спомен за дядовия разказ възкръсна в съзнанието ми, ето, за да го увековеча, пиша и аз вече неговата дума страхотна дума "дяло", която, признайте, много говори - и дори казва всичко.

Вчера, след като си сложих костюм - от много години за пръв път, зер, шега ли е, за първи път в живота си съм подсъдим в едно наказателно дяло, случаят трябва да се отбележи подобаващо като си сложи човек поне една бяла риза! - аз в ранната заран, доста преди обявения час на отпочване на самото дяло, се движех по главната улица на Пловдив и размишлявах с напрежение за туй унижение, което ме чакаше да преживея. Изглежда всеки човек обаче има нещо като съдба: когато по едно време народът се разшава и Главната се изпълни с бързащ за работа народ, ми било отсъдено да срещна един млад човек, бивш мой ученик, който сега, представете си, бил станал вече... адвокат! Вярно, начинаещ, но все пак адвокат, е, адвокат, ама начинаещ, както биха казали ония луди дърти баби от шоуто "Комиците". Той ме поздрави, обменихме си две-три думи, като ме попита къде съм тръгнал така избаран с костюм (момчето никога в живота си не беше имало късметя да ме види облечен в костюм!) и като аз му казах, че отивам в съда, понеже съм подсъдим на едно наказателно дяло, момчето видимо се оживи и рече да ме покани да пием по едно кафе и да си поговорим; бил имал време, пък и, явно, му беше много любопитно да разбере в каква афера се е забъркал бившият му учител по философия, та е стигнал дотам, да бъде чак подсъдим в едно наказателно дяло! Е, седнахме, поговорихме си, обясних му набързо всичко; отдавна не се бяхме срещали, а пък аз дори, представете си, навремето съм бил класен ръководител на туй момче. Така, в оживен разговор, минаха двата часа, които ми оставаха до началото на дялото, ето вкратце главното от онова което си казахме с момчето на онази маса в кафенето:

- Е, господин Грънчаров, как така се забъркахте в такива работи, че сте подсъдим? Простете за любопитството, но съм професионално обременен, та затова питам - рече момчето със светнали очи и продължи - Да не сте, простете, набил някой непослушен ученик?! - каза това нагличкото адвокатче и се ухили насреща ми, блещейки със зъбите си.

- О, не, ученик не съм бил, пък и мен все още не ме е бил ученик, макар че такива времена дойдоха, че нищо не се знае какво ни чака. За друго съм подсъдим. Една шефка, помощник-директорка, се почувства много обидена заради "неправилни" или "престъпно-обидни" мисли, които съм си позволил да напиша в своя философска книга, та тя ме даде под съд. Затова се заведе туй дяло, дето съм подсъдим.

- Тъй ли? - отвърна момчето, видимо разочаровано, но след кратка пауза се позамисли и пак живна - И какво толкова сте написал по неин адрес, та чак ви даде под съд?

- Ами казах, че мисленето й не било на длъжната висота, имах някакви претенции към това как тя разбира нещата в училищния живот, позволих си да я критикувам, и то публично, в блога си, после в книгата си. Аз изобщо в последните две години се видях в чудо заради две нови директорки, главната и нейната помощница, понеже, нали знаете, аз имам обичай гласно да казвам каквото мисля, особено пък по най-важните обществени и професионални проблеми, та дръзнах да ги критикувам, а пък те ми обявиха война, запретнаха ръкави да ме уволняват. Е, аз лесно не се давам, моето оръжие, знаете, е едно, аз като философ разполагам само с едно оружие: словото. Имам доста голяма уста. И най-вече пиша, щото да се говори се с тях оказа твърде трудна работа, е, много говорих, ефект общо взето никакъв. И тогава те се захванаха да ме тормозят по административен ред, подложиха ме, дето се казва на казармения жаргон, на "гонка", търсеха повод да ме накажат, да ме загащят в нарушение и да ме уволнят; тия табиети на началството, разбира се, са известни, те добре знаят как да се разправят с неудобния индивид, дето помрачава величието им, дето дръзва да не признава славата и властта им. Та стана една история, която не е за разправяне, аз винаги отвръщах писмено и публично, в блога си, те пък почнаха да ме наказват с причудливи и измислени наказания и пр., както си му е редът. Нищо ново под Слънцето. Тогава аз обжалвах по съдебен ред една заповед за наложено ми дисциплинарно наказание, двете администраторки мислиха усилено два-три месеца какво да предприемат, ето, накрая измислиха да ме дадат под съд за... "обида", ровиха се в една моя новоизлязла книга и откриха две-три изреченийца, за които се хванаха. И ето, заведоха наказателно дяло срещу мен, аз веч съм подсъдим, дялото се открива днес, след час и половина. Дълга история, много има за разправяне.

- Боже мили, значи Ви съдят за "неправилни мисли"? Тия двете чели ли са книгата на Оруел? Само там има такова понятие "престъпмисъл", така се нарича на новоезика, изобретен от тоталитаристите, простете, г-н Грънчаров, но Вие да не се шегувате с мен, нима такова нещо е възможно да се случи в наше време? Прощавайте, но просто не мога да асимилирам, че такова нещо е възможно да се случи сега, имам чувството, че си правите тест с мен. Вий съм Ви запомнил, че много обичахте навремето и в час да ни поставяте разни казуси, но искам да говорим сериозно, моля, кажете ми истината.

- Кълна се, не си измислям, не Ви изследвам, говоря съвсем точно. Истина е това, което казвам, няма сега да почна да си измислям, знам, че звучи невероятно, но е факт, уви, съвсем истински и действителен факт; ето, след час и нещо ще бъда изправен пред съд за "престъпни мисли"! И за "вредите", които съм нанесъл с тия свои мисли на чувствителните души на въпросните администраторки в образованието. То едната от тях ме съди по туй дяло де, а другата само я тика и вдъхновява, както си му е редът. Пък с нея се съдим по друго дяло, там вече аз успях да я осъдя, съдът отмени нейна заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение", но пък тя обжалва и най-вероятно и с нея ще се съдим, дето се казва, до живот, докато тя успее да докаже, че е съвсем непогрешима. Такива ми ти работи ми се стовариха на главата напоследък... - въздъхнах аз.

Дълго говорихме по казуса с туй адвокатче, сега, простете, не мога да възпроизведа в пряка реч целия ни разговор, щото ще трябва да пиша още час-два. Ще почна да карам по съкратената процедура. Ето най-важните моменти от целия ни разговор.

След като адвокатчето се убеди, че не го занасям, почна да ме разпитва за "конкретиката", аз му дадох съответните документи, той се зачете, а като четеше, нахалникът, почна в един момент да се хили на глас, така силно, че хората в цялото кафене взеха да ни оглеждат. Авокатчето се хили доста време на глас, на най-сюблимните моменти си се смееше от душа и донасита, на мен взе да ми става неудобно от присъстващите. Рекох му да се сдържа, той уж обеща, а после почна да се смее пак, и така кажи-речи докрая. По едно време дори аз взех да се изнервям от смеха му, малко обидно взех да се чувствам, щото туй момче си позволи и да коментира на висок глас прочетеното:

- Абе, г-н Грънчаров, ще прощавате, но на вас, учителите, какво ви е станало?! Имам чувството, че сте взели да изпушвате. То вашата изобщо не е лека де, обяснимо е. Ама чак дотам да се стигне не бях очаквал. Майчице, я да се ощипя, имам чувството, че сънувам, не, това не е възможно: думата "синдикална патерица" била много обидила помощник-директорката, която "по съвместителство" била и синдикална лидерка?! И какво му е обидното на това, та тук Вие поставяте не личен, а обществен проблем, критикувате я в туй естество? И думата "патерица" сама по себе си изобщо не е обидна, патериците са много полезен и дори благороден инструмент, помагащ на инвалидите, на куците хора, тогава думата "синдикална" ли пък съдържа обидата според нейната логика? Да се неначуди човек! Като не харесва критиките, като иска все да я хвалят, що не е внимавала, що е правила тия гафове? Обидно било и това, че мисленето й било нямало "особени достойнства що се касае до развитостта на съдната й способност" - и кое, простете, е тук обидното? Да се мисли ли е обидно според нея? Или че трябва да се мисли повече? Какво лошо има някой, когато правиш груба грешка, да ти подаде ръка и да ти каже: "човече, помисли повечко и по-добре, грешиш!". Та Вие й помагате, а тя седнала да се обижда?! Леле, какви хора имало?! Прочее, сега се сещам от Вашите часове по философия Вие често сте ни говорил за това, че не е трагедия, че мислим различно, но е добре изобщо да мислим, щото много хора си мислят, че мислят, ала това не е така; пък който не мисли, следва, разбира се, да се позамисли. Как да е обиден съветът да мислиш повечко?! Тая за каква се мисли?! За богиня ли?!

И така нататък. Момчето си коментираше, аз не се намесвах, за да не усложнявам разговора. По едно време като осъзна, че дялото ми предстои точно днес да се открие, то ме запита кой ми е адвоката. Казах, че нямам адвокат, зле съм с финансиите, ще се опитам да се защищавам сам, както Сократ навремето. Младежът се хвана за главата и рече, че така не бива, че ще загубя непременно дялото си. Каза ми, че жив или мъртъв трябва да си осигуря адвокат. Казах, че нямам тази възможност, не че се надценявам, но ще опитам да се защищавам сам. Младото адвокатче ми каза, че сам не може да ми помогне много, щото се бил специализирал по съвсем друг род дела, но с каквото може, щял да ми помогне. И тогава в един момент се сети и рече да подам молба за определяне на служебен защитник. Каза, че ей-сега ще ми напише молбата сам. Да я внеса в съда в самото начало ме посъветва. Написа набързо на ръка молбата, аз я подписах. Каза, че с оглед прочетеното един добър адвокат, по негова преценка, ще може да спечели делото по една единствена причина: моето дяло, по неговите думи, било смешно! За малко да се обидя, че така обижда дялото ми, но той добави ето какво:

- Стойте, г-н Грънчаров, недейте да спорите с мен. Занимавате съда с глупости! Липсва всякакъв момент на обида. Тия неща трудно се доказват. Хубаво е, че всичко е черно на бяло, че е документирано. А не е било казано на живо. Аз не забелязах с нещо да сте обидил въпросната шефка. Тя ако е толкова обидчива, като не обича да я критикуват, да се оттегли от постовете, които заема. Живеем в други времена, вече има демокрация, какво някой й е крив на тази, че пребивава още в ония стари времена, когато наистина не е било разрешено човек да каже каквото мисли. Но сега това е конституционно човешко право. Как така тя ще губи времето на съда след като не се е погрижила да осъвремени своите собствени представи за нещата от живота? "Народен съд" си била позволила да организира над Вас, къде дават така? И то като служебно лице. Та тя нарушава Конституцията, където изрично е записано, че никой няма право да организира извънредни съдилища и да отнема правомощия на съдебната система? Тя знае ли Вие ако я дадете под съд докъде може да стигне, щото е дръзнала да посегне на Ваши най-фундаментални права?! А и заради тормоза, упражнен над Вас, са съсипали и здравето Ви! Работата ще стане дебела ако се захване с туй нещо един добър адвокат. За жалост, повечето от колегите ми са мързеливи и страдат от същия дефект, който Вие така справедливо сте изтъкнал: не обичат да мислят. Не си дават труда да мислят. Мързи ги да мислят. У нас масово се страда от този недъг.

И така нататък, момчето с увлечение говореше тия неща, а пък аз се изпълвах със задоволство, че съм бил навремето учител по философия на този умен младеж. В един момент се установи, че заради приказките времето е напреднало дотам, че аз вече комай закъснявам за откриването на дялото си! Наложи се на потърча, за да стигна горе-долу навреме. Запъхтян влязох в съдебната зала. Ето едва сега - простете за отклонението, за предисторията - стигнах до това, заради което почнах да пиша тоя текст: за самото откриване и протичане на въпросното мое памятно дяло.

Тук вече ще бъда съвсем кратък, щото то на дялото почти нищо не се случи. В залата като влязох беше само адвокатът на тъжителката и някакъв странен замислен гражданин с очила, който явно се беше объркал или пък чакаше своето дяло; аз за малко да закъснея. Застанах на банката на подсъдимия, уважаемата Съдийка откри дялото, даде думата на адвоката на тъжителката. Той каза нещо, после Съдийката погледна мен, явно озадачена, щото разбра, че съм "блогър", както се изрази адвокатът. Аз внесох молбата за назначаване на служебен защитник, Съдийката в този момент почна да диктува на машинописката нещо; в края се разбра, че приема молбата ми за оправдана, Съдът реши да ми определи служебен защитник и насрочи нова дата за продължаване на дялото ми. На 19 ноември ще се проведе следващото заседание. Съдийката се почувства длъжна да призове страните да се помирят, за да не й губят времето. Е, не така го каза, използва други думи, но същината, смисълът, беше този. Адвокатът на тъжителката каза, че те били за споразумение, но моя милост бил много опърничав, та не се бил съгласявал. Аз отвърнах, че те са ми поставили ултиматум, не зачитайки изобщо моя интерес, опитали са се да диктуват и да налагат своя само интерес, и казах, че при това положение аз просто няма как да се съглася. Все пак се разбрахме да опитаме да проведем нови преговори за споразумение.

Даже в тоя момент усетих, че взе да ми става жал за моето дяло, таман се привързах към него, а ето, то може да бъде прекратено. Ще видим де. Нищо не се знае. Животът около нас е, както се убеждавате, доста интересен. И духовит, тъй да се рече. Хайде, хубав ден на всички и прощавайте ако има нещо! Дано няма нови обидени от тоя мой текст, щото всичко написах незлобливо - и дори се опитах да вложа известни дози очистителна ирония; дано сте подразбрали това; бъдете здрави!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ