И все пак, нашият Картаген трябва да бъде разрушен

Искам да продължа описанието си на някои епизоди, свързани с темата как аз живях комунизма. Ще разкажа този път за това какво се случи когато на 24 години, вече дипломиран философ, се завърнах в България и започнах работа. Ще се опитам да предам атмосферата, а също и настроенията сред студентството по време на престоя ми в Пловдивския университет като асистент по философия. Ще се опитам да постигна и изразя с думи своите впечатления от времето на агонизиращия комунизъм у нас, които са се врязали в паметта ми и които, предполагам, ще бъдат интересни и полезни особено за младите читатели, нямащи собствен опит от онова време. Разбира се, ще се опра единствено на своите лични преживелици и ще избягвам общите разсъждения, защото за мен единствено лично преживяното има предимството на конкретната историческа достоверност.

Но преди това трябва да кажа нещо друго. Преди да си дойда в България, в Русия, в Петербург, където завърших образованието си, аз преживях смъртта на Брежнев, възхода на Солидарност в Полша, военното положение там, ония тежки месеци, в които Западът и особено САЩ категорично заявиха, че ако СССР се намеси и този път в полските събития, ще срещне единния и решителен отпор на западните демокрации. Искам да тръгна оттук в своето описание, което да е своеобразна изходна точка.

Ето един спомен, който е твърде силен, за да не го напиша тук, защото той е един край и едно начало. 1982 г., ноември месец, няколко дни след отбелязването на октомврийската “революция”. Станахме, а по радиото звучеше протяжна, тържествена, но скръбна мелодия. Тръгнахме за университета, бързайки за занятия. В метрото срещнахме плачещи ранобудни бабички, нищо не разбирахме. Излязохме с приятеля ми на Невски проспект. Беше безлюдно в този ранен час. Вятърът леко полюляваше огромни червени знамена с черни ивици, които се спускаха от покривите на сградите, та чак до главите на минувачите. Ясно беше, че това е символ на нечия смърт, но ние и не помислихме, че това може да е смъртта на Първия. Нали го бяхме видели преди три дни по телевизията, изглеждаше бодър повече от всякога. В университета срещнахме един приятел, естонец, и шепнешком го попитахме какво е станало. А той, изчадието, се ухили и високо изкрещя: “Поздравявам ви с отменянето на развития социализъм!!!”. Нямаше вече съмнение – умрял е Брежнев – той беше измислил тази глупост за развития социализъм.

Този ден не учихме, а пихме силно грузинско вино, макар че основания за оптимизъм нямаше. Наследил го беше шефът на КГБ Андропов, шефът на сегашния руски президент Володя Путин. Могли ли сме тогава да очакваме, че думите на оня ухилен естонец не са били съвсем празни, че този ден действително е бил край на една епоха и начало на друга, в която не само на “развития социализъм”, но и на самия комунизъм е било съдено да се помине съвсем безславно. Такъв беше за мен последният ден на брежневщината, умиращата епоха на сталинизма и, както се оказа, и на комунизма.

Впрочем, като се завърнах у нас, тук продължаваше да си стои начело на властта първият приятел на Брежнев, нашият вечно ухилен диктатор Т.Живков. Но и за това ще пиша, само искам да кажа още няколко думи за преживяното в Русия, и то непосредствено преди завръщането ми.

Казах на едно място, че с нас учеха и много полски студенти. Интересното е, че всички тогава страняха от тях, и то неслучайно: имаше опасност ако станеш прекалено близък с поляци, органите на КГБ да се заинтересуват с теб. Поляците бяха опасни именно заради събитията в тази страна, свързани с Валенса и със “Солидарност”. А иначе поляците бяха страхотни симпатяги, винаги усмихнати и говорещи на висок глас, весели момчета и момичета. Сред тях се усещаше едно възбудено състояние на духа, дължащо се на приближаващата свобода, докато ние, германците, чехите бяхме все посърнали, не виждащи никаква надежда. Но тайно в себе си им се възхищавахме и им завиждахме. Полският народ за сетен път защити достойнството си, докато българският малодушно мълчеше, свит отдве. Често пияни поляци ходеха по коридорите и прегърнати пееха: “Еще Полска не сгинела… Марш, марш, Домбровски…”, а ние им правехме път, преструвайки се, че не ги забелязваме.

В навечерието на най-критичния ден, малко преди въвеждането на военното положение, нас ни събраха в българското консулство, за да ни говорят, че ситуацията е крайно опасна и да внимаваме. Един консул, наш дипломат, със задник, голям… няколко декара, ни обясни, че социализмът е в опасност, и че трябва да сме готови за всичко. Мълчахме, слушахме го и си мислехме: този човек сигурно трябва много да обича социализма щом има такъв мащабен задник. Но задници бяхме и ние, студентите, защото бяхме страхливци и мълчахме. Разбира се, носеше се слух за някакъв наш студент, който се сближил с поляци, и когото КГБ и нашите власти директно го изпратили в България, на сигурно място. Беше ни страх, нас, българите, винаги ни е било страх когато други, по-достойни народи, пишеха историята си с достойнство, пък и с кръв.

И ето, тия събития ме накараха да завърша предсрочно образованието си и да си дойда спешно в България. Рейгън беше вече разположил крилати ракети в Западна Германия, и Петербург трябва да е бил тяхна цел. Не ми се умираше съвсем млад от крилати ракети, и то американски – и тогава, разбира се, бях поклонник на американците! – и затова, признавам си, избягах от най-добрия комунистически ад, съветският. Попаднах обаче в един не по-малко хубав ад…

И ето ме, вече съм в България. Чиновниците в Министерството ме гледаха с облещени очи и не можеха да проумеят как съм завършил висше образование, и то до степента магистър, само за три години. Хубавото беше, че системата ме изпусна от клещите си, и аз избегнах разпределение. Трябваше сам да си търся работа, потърсих и се озовах в Своге – учител по естетика.

В Своге започнах да се подготвям за конкурсен изпит, там имах необходимото спокойствие, и след година и половина спечелих конкурсен изпит в Пловдивския университет. И ето ме в Пловдив, по една случайност дойдох – подал бях документи за три конкурса, в София, Варна и в Пловдив, оказа се, че най-напред беше проведен конкурса в Пловдив, спечелих го и останах в този град и досега.

Пловдивският университет – някои си го наричаха направо “девически педагогически институт” – се оказа, че е едно най-обикновено провинциално учебно заведение, в което местната комунистическа номенклатура си беше устроила прекрасно гнезденце. Тук доценти и професори си бяха главно бивши партийни работници, които “Партията” беше командировала на “научния фронт”. А пък те, разбира се, по добър комунистически обичай, бяха устроили на работа и съпрузите си, и синовете (дъщерите) си, та дори и внуците (внучките) си. Ясно е, че такива казваха думата наука с ударение на първото “а” – както и самият бай Тодор произнасяше тази дума – което си беше точен симптом, че нивото на “нàучност” на тези хора си беше досущ байтодоровото.

Говореше се, че ПУ бил основан от сърдечната приятелка на Т.Живков Дража Вълчева, на която й било скимнало и в Пловдив да има “университет”, сиреч топличко местенце за нашите хора в непроветривото място на нàуката. Че ПУ беше място, излъчващо задушен дъх на гнило, го усетих веднага, и в съзнанието си го нарекох още тогава “моят Картаген”. Бях млад, бях идеалист, и в моето съзнание едно такова място, излъчващо дъх на разложение, на скучна догматика, на псевдоученост, на прекомерно посредствен и точно затова така нагъл комунизъм нямаше как иначе да бъде категоризирано. Знаех, че оня Картаген е бил изринат и изчистен от земята, а пък неговото място е било поръсено със сол – за да не израстат никога повече отровните бурени на зараза, гнилост и разложение. Не че съм искал да разрушавам този Картаген, но скоро ние встъпихме в люта битка – веднага, щом ме надушиха, че не съм “от нашите”.

Защото първото ми семинарно упражнение беше за Платон, а не за Ленин, както се искаше от програмата. Аз не разруших този мой Картаген, но го доведох до положение да си говори сам, да ме възприема като свой кошмар и да ме помни и до ден днешен. ПУ за мен неусетно си стана точен символ на комунизма: защото именно тук бях потопен изцяло в неговата гнилостна атмосфера – а вече бях философ и самоосъзната личност на 26 години. Разбира се, трябва да пиша за всичко това, и ще го опиша съвсем скоро. Картаген ме победи, разбира се, но пък нима цяла България, пък и Русия, за съжаление, не са си все още един зловонен Картаген, яко държан в костеливите ръце на КГБ и ДС?!

Но с този Картаген си заслужава човек да се бори докато е жив. Ето защо когато мои студенти и ученици ме попитат “Абе, господине, защо толкова много мразите комунизма?! Това вашето да не е нещо като параноя?!”, аз им отвръщам: “Не, не е параноя, това е моят Картаген. А Картаген, разбира се, трябва да бъде разрушен!”. И аз продължавам да си повтарям това и досега, като оня Катон Старши, който повтарял своето Carthaginem esse delendam (“Картаген трябва да бъде разрушен”) докато не постигнал своето.

Комунизмът наистина е нашият Картаген – нима не сте разбрали още това? Дали обаче и ние някога все пак ще постигнем своето?! И кога ще разрушим своя Картаген?!

Ти, драги читателю, какво направи днес в рушенето на нашия Картаген? Аз написах това есе, а ти?