Тази сутрин реших да се поразходя "по мегдана", сиреч, из Фейсбук и да видя какви проблеми вълнуват хората. Разни хора, разни неща ги вълнуват; това, че сме различни и имаме различни вълнения, изобщо не е лошо, напротив, чудесно е. Най-хубавото е, че не можем да бъдем еднакви - и да мислим еднакво, да говорим еднакво, да се държим, да живеем еднакво. Различията винаги са за приветстване. Това, че сме различни, е предпоставка и разпалено да спорим; а пък споровете са за търсене и уточняване на истината, която е така примамлива на фона на различните и понякога толкова объркани представи на множеството хора.И ето, разхождайки се из Фейсбук, намирам едно твърдение, което пали полемичния ми плам, щото е претенциозно, ала съвсем неверно, т.е. човекът се изказва, без много-много да е наясно с проблема, т.е. пише общи приказки, "алабализми", позволява си да изказва баналности. Разбира се, този човек е моя стар познат Добри Божилов, най-активен фейсбуковец, който има претенции да е компетентен "по всички до един въпроси", дава "меродавни" мнения, понякога налучква правото, но в други случаи греши по един възхитителен начин.
Днес този човек ни е подарил две безценни твърдения: за първото ще пиша по-долу, а пък второто е така гениално, че не мога да не го спомена сега, ала ще го анализирам (ако имам време) на отделно място; та това твърдение е (фанете се здраво за стола да не паднете от изненада; фанахте ли се вече?!): човекът бил осенен от прозрението, че по-южните страни били по-бедни заради... жегата: как човек да се труди в такава адска жега?! Дал това възхитително твърдение, което обяснява и цялата българска историческа трагедия - значи ний сме бедни не за друго, а щото климатът ни е топъл и "жежък"! - г-н Божилов гордо се отправя към други теми, щото целият свят със затаен дъх чака неговите компетентни анализи и коментари. А ето сега първото му твърдение, по което искам да изкажа няколко съображения:
... Преходът очевидно съкруши напълно образованието, но не само него, той съкруши и отношението към четенето и усвояването на знания. Създаде се поколение от дебили, които изобщо не разбират света, не мислят, а действат основно на базата на емоции... Напълно неграмотни и неориентирани хора, които реагират спонтанно на първични мотивиращи фактори. Няма никаква разлика между чалгаджиите по концерти на Пайнер и зелените човечета на Орлов мост (има предвид протестиращите по екологични подбуди, бел. моя, А.Г.). И едните и другите са хора без мозъци, водени от първичната сигнална система. Та това ще ни е гражданското общество - след 20 години преход и образование и възпитание като последен приоритет. Възпитахме лумпени, които се мислят за граждани. :)
Тези хора наистина си вярват, че са прави, а виновни за това да си вярват са всички, които допринесоха за погрома в образованието и възпитанието. Може да се каже, че миналите социалистическото образование днес са по-дясно мислещи и по-разумни от тези младежи, които се научиха на инструментите на гражданското общество (протеста), но не научиха смисъла на гражданското общество (прогреса).
Добре звучи, добре казано, а? Какво ще кажете? Така майсторски е омесена истината с полуистини и със заблуди и илюзии, че се е получил превъзходен буламач. Интересното е, че повечето хора мигновено надушват буламача, което не е трудно: все едно в ресторант да ти поднесат помия за свине, не ядене за хора, нима няма да надушиш?! Ако си свиня няма да надушиш, но иначе непременно ще надушиш. Коментарите са интересни, прочетете ги; за да не става дълго, със съжаление ги пропускам, понеже на места, както е обичайно, се отклоняват значително от темата; ето какво написах там, пък после ще го допълня с още "некои съображения":
Божилов, Божилов: знай едно, като деец на образованието с многогодишен стаж ти го казвам: младите винаги са по-добри от старите - и много повече ще постигнат. И винаги имат предимства, най-важното е: живеят в друго, променено време. Не е истина това, което си представяш и говориш за младите: ти не ги познаваш...
А това, че си писал за "погрома" на "бляскавото социалистическо образование" показва, че съвсем не ти е ясно какво е било това образование; проблемът е там, че този хипотетичен "погром" изобщо не се състоя и "системата на социалистическото образование" си стои непокътната и неизменна толкова години вече; там е проблемът, но ти си пиши какво ти дойде на акъла, пиши си, щом нямаш друга работа...
Това написах там, във Фейсбук. Сега искам да продължа още малко. Г-н Божилов с така и така подхвърленото провокационно, пък макар и доста повърхностно изказване, противно дори на намеренията си, отваря голяма тема, която е добре да бъде обсъдена по-внимателно. С тая цел, да предложа една подобна дискусия, се захващам тук да поставя проблема в една по-вярна светлина.
Ще започна с това. Разбира се, не преходът е виновен за днешната ситуация, а виновникът може да е само един: комунизмът. Ние сме общество, което са мъчи да лекува пораженията си от комунизма. Някъде успяваме, в повечето си опити се проваляме, но не трябва да се отказваме. Трябва да се опитва и опитва. Пътят към здравото общество не е лек. А мърморковци от типа на Божилов е имало и винаги ще има. Също така и дървени "философи" у Нашенско дал Бог: с лопата да ги ринеш. Какво бие на очи по-нататък в изказването му?
Митичният преход, както пише г-н Божилов, "съкруши и отношението към четенето и усвояването на знания", едно негово твърдение, което е от сорта на това, че жегата е причина за бедността ни. Може би не преходът, а компютрите "съкрушиха" отношението ни към четенето и усвояването на знания, но никой сега не знае колко и какво младите четат, щото в компютрите може и много да се чете; явно четат, а като четат, сигурно и мислят. За какво мислят си е тяхна работа. Нека да си мислят за всичко, което искат, тяхна си работа, ние не трябва да им се месим. И да си мислят както искат. Последната ни грижа пък трябва да е тази, че младите не мислели като нас. Разбира се, че няма да мислят като нас, остана да почнат да мислят като нас: старчески, пенсионерски, като образцови мрънкала, обременени в душите си от толкова много комунизъм, че повече едва ли може да бъде!
Да вървим нататък. Ето нещо, което си заслужава обсъждане: "създаде се поколение от дебили, които изобщо не разбират света, не мислят, а действат основно на базата на емоции". Това пише г-н Божилов, като забележете: пише в безлична форма, "създаде се", не смее да каже кой го е създал, а по-вярно щеше да бъде ако беше написал, че се е родило еди-какво си поколение. Естествено, не е вярно твърдението, което привеждам, за "поколението от дебили", това е крайно глупаво, да не кажа дебилско твърдение, твърдение, достойно за дебили: младите няма как да не разбират света, в който живеят, щом живеят, го разбират някак, но те просто иначе разбират този свят, което е съвсем естествено и няма за какво изобщо да се мрънка. Ние, по-зрелите и старите, разбираме света някак, но това не значи, че ония, които не разбират света като нас, нямат никакво разбиране: изобщо не е доказано, че нашето разбиране е нещо като парадигмално или образцово, т.е. всяко различно разбиране, което възникне, да няма право на съществуване и дори на признание. А и тия, които не са като нас, не значи, че непременно са дебили; кои са дебилите, кои истински заслужават званието "дебил", тепърва ще трябва да се установи. Тъй че, виждаме, г-н Божилов говори (пише) съвсем голословно, а така не бива. Човек се излага когато си позволява да говори или пише по този начин. По-добре е да беше си замълчал и да беше помислил повечко. Забелязал съм, че човек говори или пише дебилщини когато не мисли, а плямпа което му дойде на акъла, примерно като Вучков, сиреч, като мелница, която не може да спре. Не стават така тия работи, трябва да се мисли, и то сериозно.
Това, че младите не мислели, а действали "чрез емоции", изобщо не е толкова лошо, както се струва на г-н Божилов; напротив, може да се окаже, че е чудесно. Вярно, трябва да се мисли, аз също смятам, че да се мисли е похвално, но и човек да не изневерява на емоциите си е чудесно: емоционалните хора и индивиди са хора с различен тип душевност, емоционално-интуитивна, а това е друг, коренно различен начин за постигане на истината, който съвсем не се удава на "мислещите", всъщност на разсъдливите, на умуващите, на вечно недоволните... "мърморковци". Който що-годе се е занимавал с модерна психология и философия трябва да знае тази елементарна истина: има два пътя, по които върви познанието, пък и цялата култура, и тия два пътя са взаимнодопълващи се, те са също така и алтернативни.Първият път е пътят на дискурсивното познание, в основата на което стои разсъдъкът (умът, интелектът) като водеща душевна сила, тия хора са разсъдливи и "мислещи" (ако че са именно мислещи не е съвсем сигурно, но че са мърморковци е съвсем сигурно!), а вторият път е пътят на интуирането и чувстването, по който вървят хората и индивидите с друг, с коренно различен душевен строй. Това са хора и индивиди, за които онова, което може да ни даде самонадеяният ни ум, е съвсем недостатъчно и мизерно, сиреч, незадоволително. Два типа коренно различен мироглед неумолимо възникват на основата на тия различни душевни строя, при единия водеща душевна сила е умът, при другия - чувстващата, интуиращата душа. Това са също така и два "механизма" за постигане на истината, които ни дават различни по задълбочеността си истини.
Общо взето т.н. "рационално-постижима" истина, истината на ума, противно на представите на разните му там добрибожиловци, е истина, която ни дава една съвсем повърхностна и едноизмерна, сиреч плоска интерпретация, т.е. ни дава истина, която не е в състояние да прозре дълбините. А това последното прави именно интуитивно постижимата истина, "истината на сърцето", не на ума. Няма как да бъдат накарани хората, залагащи на чувствата и на интуицията, да допуснат тяхната душевност да бъде натикана в прокрустовото ложе на разсъдъка-самозванец; по същия начин ония, които са допуснали в тяхната душевност умът да стане господар и дори тиранин, няма как да оценят истините на сърцето, които на това "основание" им изглеждат именно "дебилщини". Разбира се, те съвсем не са такива, напротив: интуитивните истини на сърцето успяват да проникнат в такива пластове на смисъла, до които голият разсъдък, дори и, дето се казва, да се съдере, никога няма да стигне или да постигне. Това исках да кажа в един принципен план; виждате, че когато се помисли, нещата започват да изглеждат съвсем иначе, не каквито са ни изглеждали когато само сме плямпали, но съвсем не сме мислили.
А сега кои хора са способни да мислят? Но да мислят не как да е, а в един същностен, автентичен смисъл, т.е. да не мислят като ония умници, които са в плен на едноизмерния, плосък и претенциозен разсъдък. Това е труден за вникване въпрос, но ще дръзна да кажа тук следното:
Оня, който е способен да обединява в едно цяло истините на ума с истините на сърцето, такъв човек вече мисли истински, постига посилния за пълноценно развити човешки същества обхват на смисъла, нещо повече, такъв човек постига даже нещо богоподобно, онова, до което обикновен простосмъртен не може да стигне. Такъв човек вече се издига на нивото на автентичното разумно мислене, което е ниво на една висша духовност; такъв човек вече мисли мъдро, той, както се казва, възприема нещата философски, постига най-дълбокия им философски смисъл. Винаги ще има много разсъдливи и не по-малко емоционално-интуитивни човешки същества, и това е прекрасно, това са двата основни типа човечност, но цялата работа е постижимото и от единия, и от другия човешки тип да бъде обединено в една цялост, т.е. да постигнем максимума проницателност, която е по силите на човека: и това е философското духовно отношение към нещата. Разумът пък е висшата - достигнала до нивото на духовност! - душевна сила, която успява да синтезира в едно истините на ума и тези на сърцето, той е органон на мъдростта, благодарение на него ние постигаме изчепателния смисъл на нещата, даван ни от философията (и от изкуството, и от религията, но при тях това е по съвършено други начини). Тия неща съм ги изложил най-детайлно в своята книга, която всъщност е един лекционен курс по философия, тя носи заглавието ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия) и който иска да се вглъби повече в тия проблеми, нека да заповяда, да почете (книгата я има и онлайн, подарил съм я на човечество, има я и в хартиен вариант, но е някъде по складовете на книжните борси, не в книжарниците, щото в български книжарници такива опасни книги не се допускат!).
По-нататък в своята утринна пледоария г-н Божилов нарича "зелените човечета" и чалгаджиите "хора без мозъци" и ги громи безпощадно, ала в светлината на вече казаното всеки сам може да прецени колко струват тия негови усилия: те ми приличат на усилията на оня, който клати листата и клоните на дърветата. Един заблуден, неразбиращ, ограничен, едноизмерно-мислещ човек се пъчи да ни обяснява неща, от които сам, както очебийно си личи, изобщо не разбира. Липсата на философска проницателност е дефект, който нищо не може да компенсира: ни "начетеност", ни претенции, ни голословни изхвърляния, ни обидните думи и пр. Били сме възпитали, според изпадналия в излишна патетика Божилов, "лумпени, които се мислят за граждани". Със званието "лумпени" навремето комунистите удостояваха всички нас, хората, свободните граждани със сини знамена в ръце, които изпълнихме улиците и площадите, искайки свобода, демокрация, човешки правдини. Ето как заблуденият тотално г-н Божилов дегенерира в крайна сметка до нивото, в случая, на един най-банален (пост)комунистически реакционер. Дефектите на откъсналия се от поривите на сърцето ум никому не прощават.
Искаше ми се да пиша и по проблема за това какви са днешните млади, но текстът стана дългичък, ще се наложи да пиша по този въпрос отделно, на специално място. За разбирането на младите, за отношението ни към тях си заслужава да се мисли повече. Темата е благодатна. Тия дни, живот и здраве да е, ще се постарая да напиша още нещичко. А сега на всички желая хубав ден!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар