Истината ни прави свободни

сряда, 1 януари 2014 г.

Душеспасителният проблем: как да стигнем до така жизнено необходимия ни поврат в съзнанията, в душите?


Иска ми се да завърша някак започнатото, именно да приведа в някаква цялост своите разсъждения за нравствената ситуация, в която пребивава съвременният българин, и то именно на основата на примери, взети от реалния, ала доста странен живот, течащ в едно образователно, възпитателно и културно учреждение, в едно училище. Правя това понеже мен лично не ме задоволяват общите приказки, теоретизирането и прочие, истински значимото според мен е онова, което се изявява конкретно, в постъпките, в делата; за него си заслужава да се замислим повече, щото именно то ни показва какви наистина сме. А не за какви се мислим. Или как сами се представяме. Истината, повтарям, е важното и същественото. Заради нея, заради постигането й, се налага да понесем известни неудобства. Примерно - да пострада нечия суетност. Вчера написах текст под заглавие Пиша каквото мисля, не умея да си кривя душата: нима това е толкова непростим недъг?!, сега ми се ще да продължа разсъждението си. Темата, разбира се, е безкрайна, към нея си заслужава да се връщаме много пъти, но ето, аз с тия свои писания всъщност отправям покана за разговор, да видим дали някой ще откликне, това също ми е много интересно. И неоткликването все нещо показва, нещо говори. Тъй че - да продължавам напред.

Моята основна мисъл до този момент е тази: правим някакви неща, примерно, казваме нещо, държим се по определен начин, позволяваме си някакво действие, реакция и прочие, а не си даваме сметка какво именно това наше действие, постъпка, дума показва, какво то ни говори, какъв смисъл носи в себе си. Обикновени си мислим, че то носи такъв или онакъв смисъл, а всъщност се оказва, че това не е така, че смисълът на нашето действие е коренно различен. Накратко казано - излагаме се. Оказва се, че не умеем да схващаме и да осъзнаваме най-важни, базисни, принципни неща. Или лекомислено си позволяваме да ги нарушаваме. Примерно, не ни пука, че с едно или друго свое поведение обиждаме дадена личност. Не зачитаме правата й, напротив, позволяваме си да ги тъпчем най-арогантно. И при това, дето се казва, не ни пука - или слабо ни вълнува. Накърняваме личното достойнство на даден човек, проявяваме неуважение към него - и в същото време съвсем не си даваме сметка за това, напротив, вманиачили сме си, че е допустимо да се държим по такъв екстравагантен, обиждащ и нас самите начин.

Другояче казано, сами себе си обиждаме, а не съзнаваме това. Щото когато човек обижда друга личност, той в нейно лице обижда по-преди и най-вече самия себе си. Ала е, както казваме, "обръгнал" и не го усеща. И без да му мигне окото се излага. Пък ако някой дръзне да му рече: "Чакай бе, ало, поспри се малко, сфащаш ли какво правиш?!", ако някой изобличи постъпката му и покаже точния й смисъл, тогава същият оня почва да крещи: "Как така той ще ми да мене дума това или онова?! Откъде-накъде ще ми се меси?! Та той ме обижда! Ще се оплача на нравствената полиция!". И ако на такъв му речеш: "Ти сам си си виновен. Да си мислил когато си предприел укоримото, излагащото те действие, сега вече е късно. Сам да се беше възпрял овреме. След като се се изложил, налага ти се да поемеш пълната отговорност. И, дето се казва, да изпиеш горчивата чаша. То обаче е за твое добро. Ако поне това разбереш, все има смисъл. Имаш шанс да се поправиш, осъзнавайки грешката си. Ако искаш се поправи. Ако искаш, мрази ме, че направих опит да ти помогна. Като те изобличих. Като ти показах какво всъщност си направил. Би следвало да си ми благодарен за това. Но ти ако искаш си ме мрази. Твой избор!".

Описах тази нравствена ситуация неслучайно. То е във връзка с вчерашното разсъждение, въртящо се около този казус: как да затворим устата на Ангел Грънчаров, който, наглецът, си позволява комай всеки ден да изобличава разни случки в нашата училищна общност, с това показва крещяща "неколегиалност", нарушава също така и Правилника, щото обижда разни хора, в това число и ученици, тия въпроси трябва да се обсъждат не публично, не в медиите, а в "тесен домашен кръг", щото иначе, видите ли, "бива уронван" престижа на институцията. Трябвало било да мълчим за това, което се случва, щото ако не мълчим, ще се самодискредитираме, ще се самоизобличим, а това е глупаво. И излишно. Аз обаче бих си позволил да задам ето този неудобен въпрос: а вий, драги, защо сами допускате действия, от които явно се срамувате, щом все пак усещате, че медийното им представяне било "вредно" и "неуместно"? Не е ли по-вярната позиция ето тази: просто да не допускаш да правиш унизителни, недостойни постъпки и действия? Ако се пазиш да не правиш такива неща, които изискват запазването им в тайна, ако правиш само неща, за които изобщо няма как да се срамуваш, то тогава щеше ли да има някакъв проблем? Значи защо допускаш да правиш неща, изнасянето на които в публичността ти се вижда "излагация"? Та нали първичното е именно това твое действие или постъпка, за които ти би предпочел да се мълчи? Ако я няма лошата, дискредитираща те постъпка, то тогава нима някой би могъл с нещо да ти навреди като изнесе информация за това, което си сторил, в публичното пространство? Не може, нали така? Е? Мисли малко де. Опитай, не е толкова трудно. Защо всичко в нашия живот трябва да бъде изкривено и наопаки? Защо не мислим предварително, ами се излагаме, пък после врещим, че някой бил изобличил недостойното ни поведение.

Ето, примерно, тоя Орешарски, да, същия, премиерът, първо сам предложи Делян Пеевски на високия пост в ДАНС, а като възмутеният народ скочи да му иска сметка, че предлага една мутра на такъв отговорен пост, се нацупи, че народът не го бил разбрал, не го бил оценил и почнал бил да му иска оставката! Ами ти къде беше бе, мерзавецо, що не мисли когато се излагаше, а постфактум се пениш, сега, когато вече се видя, че излагацията ти е невероятна?! Ето, същите работи прави обаче не само този или онзи политик, ами ги правим всички ние, без особено да се замисляме, правим укорителни постъпки, пък когато някой ни рече, че така не бива и така не става, почваме да врещим и да крещим: "Я, той няма право да ни уронва престижа?! Да ни излага публично! Сакън, за тия неща требе да се мълчи! Не е, видите ли, "колегиално"! Ще уроним и престижа на институцията! Мълчанието е злато!". Да, ама трябвало навреме на мислиш, като си се изложил, бъди поне достоен да поемеш пълната отговорност за направеното, иначе продължаваш да затъваш в тресавището на недостойнството. Така обаче не бива да се живее. Грозно е даже.

Аз тук не ща да се връщам изцяло към тълкуване на ония богати и пребогати на смисъл истории, които ми се случиха в разстояние точно на месец след моето завръщане на работа след 8-месечен отпуск по болест (и преживяна тежка операция). Аз, слава Богу, писах редовно по тия чудати истории, които са една пълна картина на нравствения живот в една общност от хора, при това не каква да е, ами една човешка общност, която е по-специфична, носеща още по-многозначителен смисъл. Става дума за живота в едно културно, образователно, възпитателно, личностно-формиращо, дори духовно учреждение - каквото е училището, в което работя. Щом такива неща се случват точно на такова място, правете си сметката какви още по-обезпокоителни неща се случват в другите сфери на българския живот, които не са така специализирани - и то тъкмо в посока на възпитанието на младите, на подрастващите. Ето защо, по моята преценка, има смисъл да се дълбае в тия теми, да се човърка в тия рани, нещо повече, налага се дори да се сипва... сол в тия рани, та да заболи така, че всички да се сепнат - и поне малко да се замислят. Да осъзнаят, че работата е сериозна. Че проблемът не е в някаква си там "неприятна личност", каквато е, да допуснем, моята персона - както искат да изкарат тази история някои дървени "философи", опитващи се всичко да извратят. Та в тази връзка се налага още много да се мисли и обсъжда. Аз съвсем отговорно предлагам този належащ и в някакъв смисъл дори душеспасителен разговор. Да, налага се да направим нещо за да спасим душите си. Позволете ми де се обърна и с един такъв апел. При това, надявам се, в тия търсения като във фокус се пречупват ония обезпокоителни процеси, които текат в обществото ни като цяло. Да, в отделната капчица вода може да се открие заразата, която разлага цялото, примерно, цяло едно езеро, река, море или океан. В морето - а аз бих си позволил да употребя друга дума: в блатото - на съвременния български живот, да, в блатото на съвременния български живот са се завъдили какви ли не зарази, уродливи чудовища, грозни влечуги, змии, жаби и какво ли не още; те се чувстват превъзходно в тази смрад и гнилоч, но така повече не може да продължи, така повече не може да се живее. Някои хора, представете си, се задушаваме в тая отровна атмосфера. Други, и то немалко, за да се спасят, бягат надалече от излъчващото смрад и отрови българско блато, блатото, тресавището на съвременния български живот. Аз настоявам в този именно контекст да се разглеждат тия историйки, които тук описвам. Само в този контекст може да се постигне верният смисъл. Който е така обезпокоителен. А някои си се чувстват, изглежда, най-превъзходно в тинята, в блатото, в смрадта, в гнусотията. И дори крещят:

- Какво като не ви харесва на вас тука бре?! Нам пък си ни харесва! Като не ви харесва, бягайте, махайте се! Напуснете България, няма да жалим за вас! Ний пък ще си продължим да си "живеем" в гнусотията! Нам така ни харесва! Нам так нравится! Майната ви на вас като не ви харесва! Ще ми се правят те на особени! На "чисти" те ще ми се правят?! Я ги виж ти, на важни, на културни те ще ми се правят?! Айде де!

И прочие, и тъй нататък, и так далее, и ала-бала. Така говори комуноидната безличност, протестирайки срещу ония, които пък протестират срещу мизерията и мръсотията, имащи преди всичко нравствен смисъл, в които ний, съвременните българи, сме принудени да пребиваваме. Да, у нас само се протестира срещу... протестиращите! Е, и в някои други комуноидни страни се прави така де, в Русия примерно. Давате ли си сметка колко сме загазили, щом сме способни на подобни извратености? На подобни "нравствени", с извинение за думата, перверзии! Гнус, пълна гнус, отврат и погнуса! Срам! Ала къде е срамът, а, таваришчи, колцина сме тия, дето умеем да се срамуваме? На огромната част от природопопулацията ни сякаш е непознато туй чувство. Това е най-опасното: че като живеем сред такива срамотии, не можем вече да се срамуваме. Една толкова проста и душеспасителна емоция е срамът. Да, ала ето, има безсрамни хора, на които не им се удава, представяте ли си, да се засрамят. Правят срамни неща, а не могат да изпитат толкова естествената емоция срам. Тъжна работа. Щото засрамил и се човекът, направил нещо срамно, то той вече е поел уверено по пътя на промяната към по-добро. Най-важната част от цялата работа вече е свършена. Както и когато ако глупакът осъзнае, че постоянно прави само глупости, той фактически вече не е глупак. Да, но до този душевен поврат мнозина още не са стигнали. Правят глупости, ала не съзнават какво правят. Държат се срамно, ала не съзнават, че е наистина срамно това, що правят. Ето го проблемът в неприкрит вид. В гол, бих казал даже, вид. Озъбен е този проблем, иска се да бъде осъзнат като проблем. Като един най-съдбовен, да, съдбовно важен проблем. Душеспасителен проблем. Как да стигнем до този така жизнено необходим ни поврат? Не е ли това същинският проблем?

Много трябва да се разговаря с хората, които са попаднали в капана на такова ужасно неосъзнаване на проблематичността на тяхната собствена ситуация. На тяхната собствена нравствена и житейска ситуация. Да се опроблематизира такава една ситуация, да се осъзнае нейната проблематичност - ето това е най-важното, оттук почва всичко. Тук е началото на всички начала. Тук е коренът, тук е разковничето. Трябва, повтарям, много да се разговаря с тия клети същества, които не осъзнават какво правят, които не осъзнават собствените си проблеми именно като проблеми, които си живеят с измамното, бих казал дори извратено усещане, че "при нас, видите ли, всичко си ни е наред!". Да, неосъзнаването на проблемите се дължи на илюзията, че нямаш проблеми! Че си станал, тъй да се рече, безпроблемен! Или че си... непогрешим! Че всичко, що се мотае в съзнанието ти, било "самата истина". Че както ти си представяш нещата, то, видите ли, било "единствено вярното". И като живееш с това измамно усещане, когато някой темерут като Ангел Грънчаров дръзне да каже, че не мисли като теб, че вижда нещата в съвсем друга светлина, тогава да почнеш френетично да крещиш:

- Я го виж ти, той ще ми каже на мене?! кой си ти бре? ти за какъв се мислиш бре?! кой те упълномощи теб да казваш какво мислиш бре?! На учен ще ми се прави той?! На личност ще ми се прави?! на особен ще ми се прави?! На важен ще ми се прави?! Ти на мен ли ще кажеш бе?! Нещастник неден, ще ни разваля той рахатя! Ще ни разваля той идилията?! Ще ни смущава той сънят?!

Така стават тия работи. Сфанахте ли всъщност за какво става дума? И за какво говоря? И за какво се боря? И какво искам да постигна? Искам, бидейки философ, да помогна на дадени хора да попаднат в ситуация, в която да се опитат да видят нещата в съвсем различна светлина. Искам просто да си изпълня своя дълг като философ. И като учител. Като възпитател на младежта. Това искам. Нищо друго. Е, искам и да проуча тия проблеми на дело, на практика, в реалния живот, така, както там текат, а не на теория, не на книга. Правя си аз някакви изследвания. За науката, така да се каже, всички жертви са допустими. И за истината де, щото мен като философ не ме вълнува чак толкова науката, а ме вълнува само истината. Има истини, които не са по силите на научното третиране. Има истини, които са значително по-богати по смисъл от т.н. научни истини. Ето, и на тази база се пораждат ред недоразумения. Или разминавания. Не само моите ученици, но и голяма част от колегите ми - сега ще си позволя да кажа нещо крайно силно, крайно "обидно", силно възмутително! - и дори не само от колегите, не само от учителите и възпитателите, но и от родителите, и дори от целокупната ни природна и социална популация, са нещо като жертви на така модерния позитивистичен, сиреч, наукообразен модел на мислене и на представяне на нещата, на който не му се удава да схване и постигне именно истински важното: човешката страна на нещата. Да, тоталната човешка страна, всеобхватния човешки смисъл на нещата. Само философията, само философската нагласа може да постигне този смисъл. Или поне да намекне за него. Ето, тия т.н. мои "конфликти" не само с дадена категория ученици, но и с дадена категория учители (родители и пр.) имат и една такава културна основа: става дума за разминаване на култури, на принципно различни видове тълкувания и Интерпретации. Става дума за сериозни мирогледни и духовни разминавания. Които са нещо съвсем естествено в нормалните човешки общества и общности. Там е обаче работата, че нашата българска общност не е нормална, не е също така и здрава, тя е ненормална и нездрава, тя е една болна общност. Тук също се крие разковничето. Тук няма да развивам по-нашироко това, което само подхвърлих, но ако се наложи, в процеса на една евентуална дискусия, съм готов да развия становището си значително по-убедително. Но тия, които искат да разберат, убеден съм, вече разбират какво подхвърлих, какво дръзнах да кажа. Другите нека да ми се "обиждат".

Сега да мина към по-конкретен анализ. Пък и ми се налага да завършвам, с оглед да не стане много дълъг този текст. Ето с какво смятам да приключа този път.


Знаете, че един клас на втория час след моето завръщане категорично заяви, че повече не иска аз да съм техен преподавател по философия. Това е един прелюбопитен казус. Аз описах, доколкото ми стигат силите, случилото се, щото, признавам си, нямам таланта на художник, за да мога да възсъздам цялата картина. Да се изразява нещо с думи пак се иска художествен талант, не схващайте думата "художник" в тесния й смисъл. Та по този великолепен казус аз още много ще се наложи да пиша, но сега искам да кажа нещичко.

Първо, в този клас не съм преподавал от 2 години, този клас ми беше отнет от директорката преди две години - щото те тогава се били "пожалвали" от мен, били написали жалба. Без да обсъди с мен и с учениците тази жалба, тя реши проблема по възможно най-неверения начин: отне ми от преподаване класа. И така заложи една страшна бомба със закъснител. Която сега избухна. Чудесно е, че избухна. Тия избухвания имат превъзходен освобождаващ смисъл и ефект. И ни дават шанса да проумее много неща, които преди това не сме разбирали. Ето че и един такъв "скандал" има превъзходен позитивен смисъл. Цялата работа е да можем да се възползваме от него. Да можем да го открием и постигнем. Казусът наистина е сложен. Рискът от грешки е голям. Аз за себе си добре знам, че претенция за непогрешимост нямам. Философската ми ерудиция не го позволява. Греша много, няма лошо да се греши. Не съм така ограничен, че да почна да си мисля, че съм непогрешим. Понякога, трябва да се отчете и това, си позволявам да блъфирам, т.е. да "греша", ала не истински, а наужким. По-сложничко е поведението на един философ като мен. Философското ми призвание ме тласка да не бъда толкова плосък, както на някои им се струва. Просто щото те, горките, не могат да осъзнаят какво точно става. Но това е отделна тема. Аз и по нея ще пиша, но не сега. Тя е благодатна тема за философско осмисляне. За същинския смисъл на поведението на философа. За многозначния неплосък смисъл на това поведение - в разните ситуации на живота. Ще пиша за това скоро. Но не сега.

Та тия ученици си позволиха да отправят към мен разни претенции. За моя необичаен "стил на (не)преподаване", на изпитване, за "манталитета" ми даже, за това, че съм си бил позволил някакви "незаконни" иновации (то иновациите са винаги "незаконни", щото ако чакаме законът да ни предпише някакви иновации, и то творчески най-вече, ще има много да чакаме!), като примерно видеозаснемането на учебни часове, които аз после качих в интернет, в този блог, не за да навредя на учениците, не за да им нанеса някакви щети или вреди, а с оглед повишаване на качеството на тяхното образование, и прочие, даже моята личност била за тия ученици "дразнеща", щото, като капак на всичко, си имам блог и в него пиша за всичко, което ме вълнува, за което мисля, и ето, писах и за случката в техния клас, пък това тях, видите ли, ги било "обидило", аз по този начин съм бил "обидил" класа и пр. Да, забравих да кажа най-куриозното: когато преди две години си позволих на тия същите ученици да прожектирам в клас филма на Ф.Фелини "Амаркорд", то тогава тия ученици и дори някои техни родители се били възмутили дотам, щото били открили, че този филм бил... дръжте се за стола да не паднете... бил, представяте ли си... "порнографски", ох, горкият Фелини, дойде моментът той най-сетне да бъде разконспириран като създател на "порнографски филми". То и най-вече заради тоя филм явно ме освободи от преподаване в този клас любезната моя директорка, така предполагам де, щото и тя не обича, вероятно, "порнографското творчество" на великия италиански режисьор, наричан "Маестрото" от мнозина също така велики кинодейци, дейци на киноизкуството на ХХ век. А, и има още нещо: аз съм учител, който преподава по свои оригинални учебни помагала, е, аз не преподавам де, ами оставям учениците сами да четат помагалата, е, и за това се сетиха да протестират тия ученици, щото моите помагала, видите ли, или "лоши", при това не били - о, какъв ужас! - не били одобрени от Министерството. Много любопитен момент във всички тия "обвинения" е този, че учениците повториха, сякаш повтарят един добре заучен урок, всичките ония "обвинения", които ми повтарят като латерни разните му там директорки и инспекторки, и то не от вчера. Да приемем, че това е съвсем случайно съвпадение, за нищо не намеквам, щото всеки с що-годе развит разсъдък сам може да схване за какво говори едно такова пълно съвпадение. Щеше все пак да е по-добре учениците да не бяха така добре научили урока си, но както и да е, да не придиряме чак толкоз.

Аз искам в тази връзка, първо, да благодаря на учениците че ми казаха всичко това и то по един превъзходен начин, увличайки се, патетично, някои дори бяха силно възмутени, с червени от възмущение лица ми повтаряха тия обвинения, невероятен спектакъл беше по време на тия обсъждания! Аз участвах в 3 учебни часа обсъждания, в едно от обсъжданията участваше и самата така любезна директорка, в другото пък участваха три от нейните помощнички (едната от тях е също така и синдикален лидер!). Аз лично съм много доволен от тия обсъждания и изобщо не смятам, че времето, отделено за тях, е загубено. Не, напротив, спечелено е! Учениците се държаха, повтарям, великолепно, много ценни бяха тия техни изказвания, що синтезирано приведох по-горе, аз съм готов дори да им пиша по една шестица, имам предвид на тия, на най-активните ученици, що участваха така старателно в този, тъй да се рече, линч над преподавател. Останалата част от класа се радваше от все сърце на чудесния сеир: ученици нападат по всички линии един преподавател, началствата изобщо не му подават ръка, напротив, личи си че и те не го обичат изобщо, а пък той, горкият, се опитва нещичко да каже в своя защита, но ний не му позволяваме, ний му се подиграваме, прекъсваме го, за малко да го докараме до положение да се разплаче заради обидите, които му нанесохме! Шоуто беше на висота, няма що! Спектакъл от класа. Ех, защо не предложих да го заснемем туй шоу на видео, знаете ли сега какъв безценен матр`ьял щяхме да имаме?! Като едното нищо щяхме да бием Холивуд, да, сериозно говоря, с малко монтаж щеше да се получи превъзходен филм, да, филм, и то значително по-хубав от филмите на оня нещастник Фелини, дето само за някаква порнография мисли, извратенякът му с извратеняк.! Е, можеше да получим и някаква международна награда за тоя филм за съвременните български нрави, ала ето, понеже не се сетих да предложа, понеже не го заснехме, изпуснахме всичко, и наградата, и славата, и парите дори! Нека! Щом не ме слушате, така е! :-)

Тъй. Малка шегичка си позволих да кажа. Този израз "малка шегичка" принадлежи на знаменития учител от това същото училище, сега вече пенсионер, именно г-н Жак Асса; вечно усмихнат, интелигентен, духовит, е, той също като мен си беше и малко чешит, но то без това не може, та г-н Асса, инженер по образование (и също така имащ и второ "вишо", да, представете си, във ВИТИЗ е учил, да, е завършил академията за театрално и кино изкуство!), беше също учителят, от когото учениците най-много се жалваха, щото имаше обичая да оставя цели класове на... поправителен изпит! Е, жалваха се, но ако сега разтворите фейсбук-страницата на училището и се разровите в нея, ще видите, че същите тия, дето са се жалвали от него навремето, след години пишат, че са му признателни, щото именно той ги бил научил най-много, бил ги научил на някакви незабравими за цял живот неща. Те били осъзнали това значително по-късно, а не когато са се жалвали от него. Та аз имам честта, след пенсионирането на г-н Асса, да съм учителят от туй наше знаменито училище, дето се зове "ПГЕЕ" (засега си няма патрон, Стив Джобс не стана, засега, но то още не се знае!), та аз именно да съм учителят с най-много жалби, което е изключително голям комплимент за мен! Както и да е, да не се хваля толкова. Че иначе съм скромен човек, но ето, допуснах да се похваля малко. Малка шегичка де, не се ядосвайте толкова! Г-н Асса ми е добър приятел и сега, често си говорим в скайпа, той живее в София, с бодър и непокорен дух е, пак си е същият, независимо от годините (той е преподавал кажи-речи 50 години в това наше училище, това е рекорд, той справедливо е негов доайен, щото и самото училище съществува от 50-тина години!), та г-н Асса също така следи с интерес тия истории, които сега текат в неговото любимо училище, за което е направил толкова много. Той преди три години беше също така най-активен участник в сбирките на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, който заедно с него основахме в училището. Но това са подробности, мисълта ми е, че имам честта да съм учител с не по-малко жалби отколкото е имал и великият г-н Асса; а той е нещо като емблема на нашето наистина знаменито училище, чиито престиж аз така сериозно "уронвам" комай всеки ден - като си позволявам да пиша за случващото се в него. Или все пак не "уронвам" все пак толкова престижа му, а, какво ще кажете?

Дали пък един ден няма да се признае, че в ерата, в която преподавател по философия в това училище е била моя милост, това училище е имало честта да се превърне в нещо като "практическа лаборатория" за проверка на всички ония най-съвременни, дори бих си позволил да кажа авангардни, новаторски, творчески идеи за коренен поврат и за същностна реформа в българското образование, идеи, които моя скромна милост е имала добрината да развие в своите книги за образованието? Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България - мале-мале, каква чест ще бъде това да се признае един ден, независимо от всичко, независимо от сегашните ми ядове, проблеми, главоболия!? Леле, каква чест само, а?! И дали това няма да вдигне още повече престижа на моето наистина любимо училище, в което ето вече преподавам философия омай половината от своя творчески път?! Значи за никакво "уронване" на престижа на ПГЕЕ не може да става дума, а, какво ще кажете - в светлината на току-що написаното?! Та това наше училище, благодарение на моите писания, вече е на път да стане нещо като национална знаменитост, нима е малко това? То лоша реклама няма, нали така? Леле, дали ще ми признаят един ден и тия мои приноси? Е, награда не чакам, аз наградата, по нашия роден обичай, вече си я получих, това са ругатните, обидите, наказанията, оплюването, нали така ний награждаваме обикновено най-светлите си умове?! Спокойно бе, не съм се побъркал да пиша така, спокойно, успокойте душите си, моля ви се! Та това беше просто още една малка шегичка?! :-)

Чао, да спра дотук, че както съм почнал да пиша, току-виж за награда може и в психиатрия да ме пратят, колко му е, а? :-) Хубав ден ви желая! Бъдете здрави, весели, радостни, шегувайте се, бъдете свободни, щото само свободният човек може да се шегува истински, само здравата личност може да се шегува подобаващо. А ония, ограничените, злобните, нещастните хора - те не могат да се шегуват. Те само се самоизмъчват. От своите злоби, от своята завист, от своята непълноценност. Това го казвам по принцип, не намеквам за нищо. Пак се шегувам. Нека никой да не ми се обижда. Пиша това с най-чисти и добри чувства в навечерието на новата година, ето, днес е утрото на последния ден на 2013 г. Утре е вече 2014 година: да е по-добра от 2013-та!

Дай Боже! Това да си пожелаем. Но новата година ще бъде такава, каквато ний си е направим. Ний трябва да станем поне малко по-нови, щото ако сме си същите как тогава новата година да може да е нова, а? Какво, питам аз, ще й е тогава новото? Размишлявайте и вий за това. Наздраве! Весело посрещане!!!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ