Имам два "прозореца", сиреч, имам два учебни часа време, в което нямам часове; и ето, седя в едно кафене, почивам си и извадих малкото лаптопче, което нося почти постоянно със себе си (ако не броим и малкото таблетче, което от известно време също е мой постоянен спътник, няма как, интернетен маниак съм: да ми се впише това в... "психиатричната диагноза"!). И решавам нещичко да напиша в дневничето си, тази сутрин не успях нищо да напиша, и то по две причини: първата, че ми се наложи да ида в избата да видя как върви втасването на киселото зеле, зер, и аз съм българин и моят дом също без кисело зеле не може да презимува; това ми отне доста време, а пък имам днес първи час, в 8.00 трябва да съм на линия; а втората причина нищичко да не напиша днес е, че бях зает с това да публикувам чудесния текст на г-жа Мария Василева, който тя така любезно ми предостави за публикуване в блога, наред с много снимки, клипчета и прочие; с нея, както е известно, започнахме работа по един великолепен проект: с нейните очи, с посредничеството на нейното съзнание да направим нещичко та да запознаем читателите на блога с живота, с реалностите на Швейцария, където г-жа Василева е в момента.
Смятаме доста неща да публикуваме, всеки ден каквото тя види и от каквото се впечатли, тя ще го отрази било със снимки, било с текст, било с клипчета, било и с трите или с двете едновременно, а пък аз всичко ще публикувам в блога - за да стигне до колкото се може хора. Много съм ентусиазиран от работата по този проект, щото една съпоставка точно в този момент на българските с швейцарските реалности, по моята преценка, е много полезна - и дори, бих си позволил да кажа, би имала даже оздравителен, отрезвяващ, благотворен ефект върху съзнанията на сънародниците. Не знам, ще видим какво ще се получи, предварително е трудно да се съди. Ще опитаме. Нищо не пречи да опитаме.
А аз в това време, както е известно, се блъскам в разни стени в институцията, в която работя: аз съм учител. Учител по философия. Не знам аз колко успявам някого на нещо да науча, това е подозрително (нека който ме следи, да тури и туй мое признание в досието ми!), но аз лично много научавам от хората, с които общувам всеки ден: ученици, други учители, родители, администрация. Чудесни неща научавам и, както е известно, фиксирам наученото в своя поредица от "матр`ьяли", която условно засега носи заглавието ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ; смятам да направя и да издам книга под това заглавие; вече имам купища статии, наблюдения, есета, коментари, анализи и прочие все по тия въпроси. Не абстрактно разсъждавам, а воден, така да се рече, от потока на самия живот, тласкан от неговите пулсации, от неговата превъзходна динамика. Нищичко не си измислям, а съм изцяло правдив, настроен съм изцало правдиво и честно; нищичко не крия, не лукавя, никому не се подмазвам, пиша само това, което мисля, изцяло честно, непринудено, с необходимата доза импулсивност или емоционалност. Смятам, че има смисъл от подобни писания, взети от самия живот, а, знайно е, животът е най-великият учител, той е истинският ни учител, а всички ние, човеците, независимо какви сме, сме неговите ученици. Та ето в тия неща съм се увлякъл и дори съм се ентусиазирал като дете, като юноша бих казал (това също може да отиде в колекцията от признания, подходаща за досието ми!). Та какво научавам ли? Страхотни неща научавам. Примерно ето какво.
Във връзка с тази епопея, именно, бунта на един клас срещу техния преподавател по философия - да, нали знаете, стана така, че един клас заяви, че не ме ще за свой преподавател! - стигнах до много интересни заключения, които, ако имам време, бих обобщил в една специална статия, касаеща отново любимата ми тема: как следва да се преподават, по един нов и съвременен начин, хуманитарните предмети като цяло - и в частност философията. Много нови и важни неща осъзнах благодарение на тия спорове и дискусии не само с учениците, ами и с техните родители, те ми показаха една скрита, сякаш неподозирана от мен страна на реалната ситуация в българския живот, в която се намираме, ала не съзнаваме докрай нейната така потребна ни истина. Ето нещичко, което е доста важно, пиша го тук, фиксирам го, за да не го забравя.
В съвременния свят най-новите тенденции са младите да практикуват нещата, непосредствено да ги правят, да се упражняват в тях и в процеса на самото правене да си извличат така потребните им изводи - или, ако щете, знания. Примерно, като се учи философия, това не значи на младите да бъде предложено да научат нещичко ЗА философията, намирайки се обаче ИЗВЪН нейните предели, а би следвало да им бъде дадена възможност непосредствено ДА ПРАВЯТ философия, сиреч, да ФИЛОСОФСТВАТ, да се упражняват във философстване, в мислене, в осмисляне, в търсене на смисъла по дадени казуси и пр. Този е моят подход, който съм отразил и въплътил в написаните от мен учебни помагала по всички до един фхилософски предмети, изучавани в родните училища (гимназии). У нас по всички хуманитарни предмети се допуска една основна грешка, която министерските чиновници изглежда съвсем не осъзнават: на младите се предлага да усвояват разни знания, намирайки се обаче ИЗВЪН съответната област; примерно, теоретично да знаят как би следвало да се пише по литература, но не да бъдат поставени в ситуация сами да се упражняват в писане - или рисуване и пр. И ето, този външен подход неминуемо води да отчуждението и отвращението на младите от ученето изобщо, да не говорим пък за неспособността им да мислят, и то самостоятелно по проблемите, да търсят истината, да дебатират, да експериментират, да се упражняват практически и пр. Те ето тези ученици, дето въстанаха срещу моя стил на преподаване, си искат явно да бъдат "натикани в калъпа", в познатия им стандарт - понеже се чувстват крайно неуверени в необичайната ситуация, в която аз дръзвам да ги поставя. Още много мога да пиша по този основен проблем, но сега нямам време и ми се налага "да се ориентирам към приключване", както навремето се изразяваха партийните секретари на откритите партийни събрания при комунизма.
Имам и да пиша една статия по същите тия проблеми, която, така да се рече, ми предложиха да напиша колегите от Украйна, да, представяте ли си, те, в Украйна се заинтересуваха от това, което правя, но тук, у нас, никой не се интересува - да не говорим пък за интерес от страна на инстанциите, институциите. Та ми предложиха колегите-философи от Института по философия към тяхната Академия да се включа и аз със своя статия в книгата, която те ще издават с международно участие по повод на конференцията, посветена на 200-годишнината на Сьорен Киркегор. Искат просто да свържа своите разбирания с ония идеи за човека, които навремето е развивал така страстно великият датчанин. Аз пък имам едни записки върху Киркегор още от студентските ми години в Петербург, да, тогава написах една дипломна работа на тема "Проблемът за субективното в съвременната западна философия", имам доста голям текст, писан по тия въпроси, а голяма част от него е посветена на разбиранията на същия този Киркегор, който в ония години беше мой кумир: наред с Шопенхауер, Кант, Ницше, старият Шелинг и някои други (аз тогава си имах доста кумири, сред които обаче не фигурираха "иконите" на маркс-ленин-комунизма!). Та ми се ще да намеря време и да поработя върху тази статия, като в нея ще съпоставя своите младежки анализи върху Киркегор с моите сегашни, вече "старчески" разбирания, разбирания на човек, който ето вече 30 години непрекъснато се занимава освен с писане на философски книги и също така с преподаване на философия на младите.
Сега трябва обаче да спирам писането, че има опасност да закъснея - добре че случайно си погледнах часовника преди малко! Чао засега, ще продължим друг път...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар