Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: или ще бъдем човеци, или ще заживеем по човешки - или ще се затрием!

Обявих преди няколко дена един новогодишен семинар по нравствените проблеми на съвременността и написах за тази цел няколко текста; последният от тях е ето този: Душеспасителният проблем: как да стигнем до така жизнено необходимия ни поврат в съзнанията, в душите?. Идеята ми беше именно да предизвикам един такъв "душеспасителен", пък и, защо не, един душеочистителен разговор, но това не се получи; почти никой не се включи в предложените от мен обсъждания, което за мен е знак, че те са изключително необходими. Да, изключително необходими са, щото явно даже липсва настройка, нагласа за подобни обсъждания, липсва също така и съзнание за тяхната необходимост. Работата в тази сфера, сферата на така потребния ни нравствен живот явно е крайно тежко, щом се оказва невъзможно даже да се поведе такъв един разговор, в който страните да участват с желание, дори с вдъхновение, със съзнание за смисъла и дори ползата от подобно разговаряне. Явно за много хора не е по силите да проблематизират нещата, да ги осъзнаят именно като проблеми, което и показва, че тия хора си живеят с коварната илюзия, че "при нас всичко си ни е наред в тази област", "всичко си ни е перфектно", "ний сме най-добрите, ний тук проблеми нямаме" и прочие. Мълчанието обаче издава, че тия хора имат страхотна нужда, ала нямат необходимите умения да вникнат и да се замислят, за да схванат именно съдбовността на нравствените проблеми за живота на човека. Е, аз ще продължавам да настоявам за такива разговори, няма да се спра, знам, че ще дойде моментът повече хора да се развият умствено и душевно дотам, че да осъзнаят нуждата от тях.

Аз се постарах да начена този разговор не на една чисто теоретична плоскост, а на една по-скоро практическа; не разговорът да бъде от типа "общи приказки", а да бъде за конкретни житейски и жизнени проблеми, за проблеми, които са се породили в реалния живот, в реалните отношения. Давах примери със случки и преживелици в едно училище, в което имам честта да работя. Оценявам ситуацията в това училище като тежка именно и най-вече в нравствено отношение, като съм длъжен да спомена, че то не е изключение или прецедент, така е навсякъде, във всяка една сфера на българския живот, така е, ако не е и още по-тежко, в другите училища. Става дума за една обща нравствена атмосфера, в която съществуването ни е потопено, в която сме потопени всички ний, съществуващите. Или опитващите се да съществуваме не как да е, а по-истински, по-пълноценно, по-човешки. Някои пък, предполагам, си въобразяват, че при тях специално всичко си им е наред, това именно е кохортата на немислещите, на несъзнаващите проблема. Те имат обаче един особено тежък и коварен проблем: живеят с илюзията, че нямат проблеми. Проблемът да си мислиш че нямаш проблеми е особено тежък и коварен. Той е коренът на всичките ти проблеми: ти просто не съзнаваш проблемите си. Че не ги съзнаваш обаче не значи, че ги нямаш. Илюзията, че нямаш проблеми, поражда всичките ти проблеми, за които ти обаче не се досещаш даже. Това е особено тежко, разбира се, тия хора живеят с усещането за някаква коварна илюзорна лекота. С такива хора много трябва да се разговаря че да им се помогне някак да почнат да осъзнават малко по малко проблемите си. Това е дълг, това е задачата на т.н. възпитатели. Но когато и самите възпитатели имат такива проблеми - представяте ли си колко тежка става тогава ситуацията?

Ето защо аз предложих такъв семинар, който да е най-вече за възпитатели. Е, и за възпитавани, но и за възпитатели. Всички могат да се включат. За да се включат обаче, за да пожелаят да се включат, им е потребно съзнание, че това за тях е необходимо. Видяхме, че липсва такова съзнание. Което именно и демонстрира, че наистина подобни обсъждания са им страшно необходими. Аз дадох в предишните части на това разсъждение по съвременните нравствени проблеми доста примери, показващи, че тъкмо реакциите на някои хора ги издават - издават неблагополучията в тяхното собствено нравствено съзнание. Примерно, нарушават един базисен принцип: грозно е в нравствено отношение да обсъждаш една личност "зад гърба й", без да имаш смелостта и достойнството да кажеш какво мислиш за нея директно в лицето й, в очите й. Второ, не се съзнава и нещо толкова простичко: всяка личност е суверенна, т.е. ама суверенното право да бъде каквато си иска, да бъде индивидуална, различна, неповторима, особена и пр. Никой няма право да ти се меси в тази личностна сфера и да почне да ти казва какъв било "правилно" да бъдеш и прочие. Да се месиш в чуждия живот, в живота и в разбиранията на другата личност, не е допустимо за един що-годе нравствен човек - той уважава личностния суверенитет на индивида, за такива хора този последният е нещо свято. Е нещо ненарушимо. У нас постоянно се нарушава този най-базисен принцип. Всички се опитват да ти кажат какъв било правилно да бъдеш - стига да си малко по-различен, стига да не си "масов продукт", да не си обезличностен тип, да не си "един от многото", дето са неразличими, дето са се обезличили в общото, в стадото, в комуната. У нас различните дразнят, ето това показва колко сме зле в нравствено отношение. "Я нечем на мене да е добре, я сакам на Вуте да е зле!" - това нали ви е познато? Всеки у нас гледа в чуждата паница. Всеки се вре да се меси в чуждите работи. Всеки не вижда гредата в собственото око, всеки обаче дебне да открие сламчицата в чуждото око.

Такива, за жалост, сме. Остави другите да живеят както те намират за добре, не им се меси, уважавай личността и свободата им - това е центърът, оста, около която всичко се върти в тази сфера, сферата на автентичния нравствен живот. Други нации, които са значително по-напреднали в това отношение, които са живели и живеят от векове, движейки се по пътищата на свободата, при тях уважението към индивидуалната личност е значително по-напреднало. Това именно и е средоточието на една развита култура на индивидуалността, която у нас липсва. На автентичната, на здравата индивидуалност, на не болната, каквато е у нас. У нас индивидуалността се разбира непълноценно, извратено, тук всичко е тъкмо наопаки на това как трябва да бъде. Затова и българският живот е така див, хаотичен, абсурден, вулгарен, нездрав, затова най-вече ние като общност не успяваме да си уредим живота. Затова и страдаме. Затова сме и най-бедни - и най-нещастни. Щото най-много бъркаме, защото представите ни за нещата са негодни. Като капак на всичко сме велики инатчии. И светът да пропадне, ний на ината си ще удържим. Да, правим всичко наопаки на това как трябва, на това както се прави - в по-нормалните общества и нации. При по-културните, при по-възпитаните нации. В нациите, където съществуването им се определя от здравите, непоколебими принципи на един автентичен нравствен живот. Нравствеността не е "несъществена подробност", а стожер, около който всичко следва да се върти. Ний и това не щем да го признаем. И се дърпаме като магарета на мост. Ето как се държим. Глупава работа! Жалка работа! Тъжна работа!

Така. Да продължа, но този път с по-конкретен анализ. Съвсем конкретен. Ще дам примери. Реални, взети от живия живот примери. Което съвсем осезаемо съм ги преживял. Които съм ги видял със собствените очи. Всичко е станало пред мен, с мое участие. Знаете, аз съм изследовател, горещ привърженик съм на изследванията, които могат да ни дадат истината по тия всичките проблеми. Психологически и нравствени. Човешки и философски. Всякакви. Многозначителни и многоизразителни са тия проблеми. Хубаво е да се взрем по-внимателно в тях, щото истината в тях "боде в очите".

Аз направих всичко, което ми е по силите да стана нещо като "трън в очите" на мнозина в тази малка общност, за която става дума: училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив. Тя стана нещо като експериментална лаборатория по личностност, по личностно изграждане в специфичните български условия. Един ден, да се надяваме, тия приложни мои изследвания ще бъдат оценени. Аз всичко, стъпка по стъпка, съм документирал най-прилежно, както подобава за изследователя. под формата на есета, статии, доклади, жалби, какво ли не. Имам материал за няколко още книги. Които скоро, живот и здраве да е, ще издам. Знам добре, че в условията, в които се намираме, едни кръстопътни условия на незапочнала от години, ала така потребна реформа на отношенията в тези сфера, образователно-възпитателната, личностно формиращата, тия мои наблюдения и анализи са безценни. Те чертаят също така и пътят за намиране на изход от кълбото проблеми, в които всичко се е оплело. Както и да е. Та значи аз в тази си роля на изследовател направих нужното да раздразня всички. Получи се ефектът: в едно добре застояло, излъчващо отровни изпарения блато, блатото на статуквото, аз дръзнах да хвърля камък, е то не един, в резултат на което нали си представяте какво ще се получи? не си представяте ли? Ох, милите, те не си представят, видите ли, какво щяло било да се случи!

Интересно е, че преди около три години в същото това училище ситуацията беше друга, съвсем различна. Пак много от проблемите си бяха налични, но те не бяха преживявани така остро. И животът си течеше в едно приемливо русло. Чакахме отгоре някой всичко да реши, очаквахме все недочаканата "реформа". И си съществувахме в една приемлива атмосфера. Комай всички бяхме нещо като приятели. Всеки си имаше една така потребна му преподавателска и личностна автономия. Проблемите ги решавахме благодарение на неоценимата роля на тогавашния мениджър (за малко да напиша "меринджей", една доста популярна напоследък дума!), на директора г-н Паунов. Е, преди три години той се пенсионира и тогавашната власт въдвори едно друго ръководство. Скоро се оказа, че под "системата" туй ръководство успя да сложи тротил. Или динамит. Взривът скоро настъпи. Понеже съм горещ привърженик на промените, на демократичния стил на отношения, по една ирония на съдбата (!) ми беше отредено да стана нещо като детонатор. Е, аз успях да изпълня тази роля. Сега вече училището ни не е същото. Всичко стана крайно проблематично. То "взривът", за който говоря, е именно в това: осъзна се от всички, че така повече не може да продължава. Че са необходими същностни промени. Доста закъснели промени са нужни - иначе всичко ще отиде на поразия. То почти стигнахме до поразията. Сега се намираме на етапа, в който поразията може да стане пълна - и неудържима. Ще видим какво ще стане. Ситуацията е крайно интересна. Ще дам един щрих от нея и ще спра да пиша. Все се канех да не пиша в началото на новата година такива текстове, ето, имах благоразумието да не пиша вчера (не писах вчера щото съм суеверен: ако бях писал вчера щеше цялата ми година да мине в такива писания, но ето, удържах, не писах, днес е вече вторият ден, днес вече може да се пише за всичко, днес прокобата не може да ме улови!), та днес си позволявам да попиша, щото все пак текстът ми трябва донякъде да бъде доведен. Ще ми се, повтарям, тия размисли по нравствените въпроси да ги събера на едно място и да издам нещо като брошура - или книжка. Непременно ще го направя. Идеята ми е пак да предизвикам оня същия, душеспасителния и душеочистителния разговор.

Понеже давам пълна гласност на случващото се в нашата училищна общност чрез публикациите в блога си, знам добре, че блогът ми се чете комай от всички, и от най-активните, от най-ангажираните, от най-добрите ученици, така и от учителите; така и най-вече от административните началства от различен ранг. И от гражданството се чете всичко. Знам добре - имам такива отзиви - и от много от родителите на нашите ученици се чете блогът ми. Аз това си имам начин да го проверявам. Примерно, публикациите на училищна тема са три-четири-пет пъти по-популярни и по-четени от останалите. Това ми говори и показва нещо. Та ето сега да опитам да опиша нравствената ситуация, която се породи по повод на този сблъсък.

Аз срещам напоследък голяма подкрепа и от учители, и от ученици, и от родители, и дори имам симптоми, по които съдя, че и върховните административни началства успяха да се ориентират в нелеката ситуация и вече доста с по-добро око гледат на това, което се случва. Експериментът ми, повтарям, е наистина безценен. Разбира се, успях да вбеся някои неуспяващи да се ориентират добре хора. И най-вече хора, които поради неверни представи виждат всичко изопачено, изкривено, извратено даже. Винаги си страдаме заради своите неверни представи за нещата от живота. На това се дължат повечето ни проблеми. Цялата работа е че самият живот често ни дава превъзходни шансове да успеем да коригираме своите собствени представи. И да се освободим от заблудите си. На мен като философ точно тази е мисията ми: да помагам на ония, които искат да се освободят от своите неверни представи за нещата от живота. Ония, които искат да си робуват вечно на своите негодни представи, воаля, нека да продължават така. Изборът си е техен. Да, обаче често става така, че заради своите неверни представи се стига дотам, че сме изправени пред реалната опасност да си счупим даже главите. Някои глави са обаче доста твърди, както подобава за типичните български глави.

Е, оказа се така, че в цялата училищна общност на нашето наистина знаменито и престижно училище - то все още е такова! - а тази общност се състои от поне 900 ученика в гимназиалната степен и поне 60-тина учители, само неколцина учители се оказа, че не успяват да се ориентират вярно в ситуацията - и показаха този свой недъг по красноречив начин. Примерно като виждат своята главна задача да хулят и обиждат моята скромна персона, щото, видите ли, аз съм станал нещо като "агент на промяната", сиреч, съм станал "крайно опасен човек". "Лош човек", с една дума казано, "враг", нещо като "народен враг". Който трябва да бъде обезоръжен и натикан там, където му е мястото. Примерно, в концлагер, да, пардон, такива е нас (засега) все още не съществуват. Е, да бъде убит е най-добре, ала и това е забранено (не е обаче отменено!), но то пък има много начини да бъде убита една личност. Е, да бъде изгонен този, дето всява само раздори, е най-реалистичното. Да бъде уволнен. Па, ама ето, проклетата демокрация доведе дотам, че въпросният крайно опасен субект успя да спечели две съдебни дела (!) срещу администрацията - и това го прави комай неузявим. Е, ний няма да се примирим де, ако трябва, още пет дела ще му заведем. Ще съсипем живота му, таваришчи, нали тъй?! Няма да се предаваме я. И ще му организираме най-тежкото за един учител преживяване: ще направим така, щото самите ученици да възроптаят:

"Не го щем повече тоя Грънчаров! Той е лош! Той не става за преподавател! Той е зъл! Той е не знам си какъв! Долен човек е той! Долуууу! Искаме друг преподавател по философия! Уууууууууууууууууууууу!!!!!!!!!!!!"

Това нещо се случи вече - засега в един клас. Само в един. От 15 може би класа, в които преподавам. Е, колко му е да се организира и в някои други класове. Аз дори знам в кои класове се правят отчаяни опити да се организира такова нещо. Знам дори и класните ръководителки, които, понеже, дето се казва, "имат зъб" на въпросния "оня там Грънчаров", и понеже, от друга страна, искат да направят мили очи на ръководството, което също недолюбва въпросния "оня там Грънчаров", с оглед да получат по-голям дял в т.н. "диференцирано заплащане" (!), та значи има и такива, предполагам, "възпитателки", които са способни да вдъхновят учениците си да излязат на "масов протест" срещу въпросния смутител на идилията, именно индивидът, който, за лекота, ще го наричаме все така, именно "оня там Грънчаров". Да, има и персони, които са способни на такова едно недопустимо за преподавател и възпитател поведение, на едно такова скандално поведение и отношение. Щото "оня там Грънчаров" все пак е техен колега. Колкото и да не го харесвате, в името на дълготрайния интерес на самата институция, сте длъжни да се пазите от подобни волунтаристични прояви, само и само да угодите на една администрация, която при това, отбележете, е временна, е най-временното нещо на този свят. Представяте ли си как могат да се минат тия, които се обвържат така съдбовно с една администрация, която в условията на функционираща демокрация е винаги нещо като пътник - всеки управник в условията на демокрация трябва да си държи оставката в джоба и да я дава при първото поискване. Чуваш ли ме, драги чукундур Орешарски, още при първото поискване на оставката ти от разлютени и възмутени граждани ти трябваше да си подадеш оставката! Не е голям "героизъм" стоенето ти на власт въпреки тия 200-дневни протести, то е знак за историческия ти тапигьозлък! Точка. Та мисълта ми е тази: трябва да се държим в подобни по същество нравствени ситуации ако не нравствено (за някои това явно не им е по силите!), то трябва да се държим поне що-годе умно. А не глупаво. мисля, че казах каквото трябваше да кажа по тоя пункт.

Та аз сега след празниците, понеже добре разбирам "логиката" на подобно поведение, очаквам да ми бъдат организирани още "бунтове", с оглед все пак да бъда поразен. Ето че всички работещи в това училище са изправени през един жесток, бих казал, нравствен избор: да се държа що-годе достойно в тази тежка нравствена ситуация. За чест на учителското тяло точно така се държат поне 80 % от него. Мълчат, ала не се унизяват да се държат недостойно. Стискат зъби, ала не допускат да се орезилят. Това е върховно постижение! Е, има и такива, които се орезилиха тотално. Но те, за щастие, са много малко. Същото мога да кажа и за общността, съставена от учениците. Там процентът на достойно държащите се е още по-голям. Те, учениците, те, младите хора, са значително по-свободолюбиви и дори по-чисти от нас, възрастните. Ето този факт демонстрира това. В тях неслучайно ни е надеждата. Те ще променят България - щото ние, за жалост, много постигнахме, ала най-важното да постигнем не успяхме. И то е: да променим манталитета. Да променим съзнанията. За това се иска и време. Но ето, съдбовният момент дойде. И за страната като цяло, и за нашата конкретна училищна общност. Дойде времето на жесток нравствен избор за всички. Някои ще се опозорят, други ще се спасят. Няма друг избор. Сам избирай какъв искаш да бъдеш. Мерзавец или достоен човек. Г-н Орешарски, Вы слышите меня? Ох, горкият, он се преструва, че не ме чува! :-) Милият! За властчицата е способен да се орезили до смърт!

Да, мерзавец или достоен човек - този е изборът. У нас, погледнато глобално, мерзавци колкото щеш. Виж, умни, добри, честни, смели хора сякаш недостигат. Дано не съм прав. В тази връзка ми се вижда, че е добре да приведа една мисъл на Шопенхауер; една знаменита мисъл; Шопенхауер мен ме е учил никога да не увъртам, а да казвам само истината, и то директно в очите; да не крия какво мисля, колкото и да е неудобно то някому; та ето какво пише той, моят учител във философията Шопенхауер:

Хората са устроени по такъв начин, че сред тях има много лоши, понякога с подли и долни, с мръсни характери, има също така и много глупаци, простаци, чудаци, тук-там се среща човек разумен, умен, честен, добър и, като най-голямо изключение, благороден.

Така пише великият немски философ-правдолюбец. Казал е всичко, което ни интересува в момента. Темата ни, както знаем, е нравствена. За пътят, по който можем да се поочистим от мерзостта, от наклонността си да правим мерзости. Да се поочистим от нравствената мръсотия. Да проветрим, да подредим, да въведем ред в душите си. Там е истински важното и съдбовното: вътре в нас самите, в душите ни. Всичко друго е само декор, е съвсем несъществено. Тук, в душите, се разиграва онази величава драма и трагедия на живота, в която той или иначе участваме. Дори и само като статисти, но участваме.

Е, всеки сам тук си избира ролята. Дори и сам си пише сценария. Пълна импровизация, пълна свобода цари тук! Ето това е най-възхитителното нещо на живота. Това го съзнават обаче ония, които са прозрели в неговата тайна и мистерия. В неговото тайнство. "Тайнството на живота" е заглавието на една от моите книги. Само като факт го казвам или съобщавам. Не ви карам да се мъчите да четете тази книга. Не съм чак такъв злодей я...

Това е. Казах, написах горното - и облекчих душата си. Така древните римляни са казвали: каза и облекчих душата си. Това е тяхна поговорка. Тия, дето мълчат или си въобразяват, че няма какво да кажат, те обаче как ли страдат? Не ми се мисли за това. Пожелавам им да проговорят. И да облекчат и те душите си в дошлата вече нова година. Новата година ни дава много нови шансове. Някои обаче, да не кажа огромното мнозинство от хората, не се възползват от тях. Защото искат да си останат все същите. Щото са се вманиачили да си мислят, че са най-добрите, че по-добри изобщо не могат да бъдат. Били "най-правилно мислещите", видите ли. Немислещите наистина "най-правилно мислят", няма що. Тия, дето във всичко се съмняват, които постоянно дирят истината, те обаче да са живи и здрави. Бъдете като тях. Опитайте да бъдете като тях. Много ще постигнете. Най-вече ще станете други - по-истински. Това исках да ви кажа.

Аз май е време да приключа с тия мои записки? какво ще кажете? Дискусия не се породи, както и да е. Аз казах нещо най-главно, сега е мой ред да помълча. Бъдете здрави! Честита нова година още веднъж! Опитайте и вие да станете поне малко по-нови...

Да, дойде времето на жесток нравствен избор за всички. Някои действително ще се опозорят, други пък ще се спасят: няма друг вариант. Сам избери какво искаш да бъдеш: човек или...? Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: изборът на себе си. На човека в себе си. На човешкото в себе си. Или ще се поочистим от мръсотията, в която пребиваваме - или ще продължим да затъваме в нея...

Дойде времето за най-жесток нравствен избор: изборът на себе си, на човека в себе си, на човешкото у себе си! Или ще бъдем човеци, или ще мрем. Този е изборът, за който се опитах да намекна по-горе. Дано някой ме е разбрал...

Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: или ще бъдем човеци, или ще заживеем по човешки - или ще измрем! Ще се затрием. До такъв зъл край обаче не бива да стигаме. От нас обаче зависи всичко, всичко е в нашите ръце...

ПОСЛЕПИС: Снощи ми се обади по телефона един човек, когото много уважавам. Безкрайно много уважавам. Няма да кажа сега името му. Получих от него безценна морална подкрепа, която ми е много необходима в този момент. Той е работил в същото това училище. Голям авторитет беше - и продължава да е. Ето, този човек оценява приноса ми за бъдещото бляскаво развитие на нашето училище. И други хора тия дни ми се обадиха и ми засвидетелстваха подкрепата си. Включително и изразиха подкрепата си за тия мои писания за случващото се в нашата училищна общност. Оценяват, че съм поел голям риск, но то е простимо - щото е за доброто на институцията. За бъдещите й бляскави дни. Получих такива свидетелства от хора, които са създали тази институция. И които са си дали живота за нея. Цял живот са работили за нея - с всички сили, всеотдайно. Ето защо мнението на тия хора за мен по тази причина е меродавно. Вдъхнаха ми увереност, че вървя по верния път. А че други хора ме хулят това изобщо няма никакво значение. Те друго и не могат да правят. От такива аз похвали или адмирации не чакам. Опазил ме Бог точно такива да ме похвалят. Тъй че всичко лека-полека си отива на мястото. Важното е човек да не прегрешава спрямо истината, другото ще се нареди. Иска се нещо просто: да си честен. Това е. Загадката на достойния живот е безпределно проста. Който дръзва да си криви душата, скоро я загубва; тя не ни е дадена за такива злоупотреби...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.