Истината ни прави свободни

вторник, 21 януари 2014 г.

Станали сме безчовечно общество, аз това най-откровено смея да го заявя: а така не бива!



Преди време се писа за ето такава случка: Преподавател от СУ почина пред студенти; паднал, получил инфаркт, издъхнал, ей-така, пред студентите си. Аз тогава веднага откликнах на тази трагедия, понеже се развълнувах: виж моята статия Невероятно обърканото и тежко статукво в българското образование е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Реагирах така, защото самият аз не съм здрав и, тъй да се рече, жизнено ме касаят такива случаи, щото току-виж и на мен се случила подобна неприятна развръзка - знае ли човек какво го чака, кога и как ще му дойде краят?! Тия дни един преподавател в училището, в което работя, ни изплаши всички защото внезапно на работното си място получи тежка хипертонична криза - и се наложи да бъде викана "Бърза помощ", наложи се да бъде викана линейка; разбрах от него, че дълго време след това положението му не се подобрило, а такива състояния са крайно тежки и опасни.

Преди известно време аналогичен случай се случи и с една друга преподавателка, много активна и авторитетна, позволете ми да не споменавам името й, нейното, както и на по-горния случай, щото не са приятни тия неща, че да бъдат афиширани. Аз самият претърпях тежка животоспасяваща операция преди няколко месеца, едва оцелях, а с връщането ми на работа след 8-месечен отпуск по болест бях подложен на такъв груб натиск от самозабравилата се администрация, на какъвто никога по-преди в своята 30-годишна преподавателска кариера не съм бил подлаган, даже и в най-грозните времена на комунистическата диктатура. Много пъти съм писал, че доста колеги в предишните години си отидоха ей-така, внезапно, без да доживеят и до пенсия, а пък някой починаха и скоро след като се пенсионираха. Професията ни е тежка, стресова, но онова, което най-много трови ежедневието ни, са гаврите, които си позволяват с българския учител самозабравили се администратори, които имат една-единствена грижа: как по-добре да се подмажат на висшестоящото началство, сиреч, как повече и по-рафинирано да тормозят колегите си с разните му там административни изнервящи ни табиети и салтанати. Преди около седмица или малко повече отношенията в нашето училище се изостриха, тъй като администрацията реши да започне подготовката за едно, тъй да се рече, "човешко жертвоприношение", което ще свърши с пожертването, с уволнението на преподавателите по френски и немски език. Аз писах за по тази показателна история, свидетелстваща за дехуманизацията на отношенията; така безжалостно не бива да се постъпва с колега, така не бива да се постъпва с човешко същество. През лятото пък писах за това как без капчица жал бяха уволнени от директорката наши колеги, сред които и инж. Калин Христов.

Моята "лична история", за която подробно съм писал в блога си (то това е всъщност моят най-главен "грях" в очите на така любезната администрация!), се свежда до непрекъснати отчаяни опити да самонадеяната администраторка да ме "заклещи" в някакво нарушение (ако няма такова, какво пък ни пречи да си го организираме сами?!), та най-сетне и аз да бъда уволнен - за да бъде отстранен "главният смутител на спокойствието", "главният осквернител" на административния рахат. Е, наложи се, за да парирам тия опити, да пиша много жалби до Министъра, до Омбудсмана, наложи се също така да заведа съдебно дело срещу несправедлива заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"; съдът на две инстанции отмени въпросната заповед, но това сякаш още повече ядоса въпросната администраторка, обявила ми нещо като своя "лична война за отмъщение", което вече е нарушение на всяка законност, на всякакво право, на всякакъв морал, на всичко, за каквото се сетите. Тия дни тя дръзна да направи нещо върховно, нещо невиждано в наше време, позволи си възкресяването на един позабравен тоталитарен рецидив: по стария маниер от преди 10 ноември 1989 г. за разправа с другоячемислещите и неудобните многоуважаемата госпожа директорка вписа в моя "производствена характеристика", предназначена за ТЕЛК, "диагнозата", представяте ли си, "податлив на нервно-психични разстройства" (!!), сиреч, дръзна да ме обяви за "ненормален", с оглед поне по тая линия най-сетне да бъда лишен от правото да преподавам философия!!!

И ето, сега моя милост, по така милия сигнал на моята администраторка, съм изпратен на специализиран ТЕЛК за... психиатрични заболявания, където скоро ще следва да бъда "освидетелстван" (!!!). Не зная давате ли си как се отразяват тези нейни "игрички", на някои хора могат да им изглеждат, знам ли, "съвсем безобидни", може да ги възприемат като "лек дамски каприз", да, има хора всякакви, но на мен тия неща се отразяват най-тежко на крехкото ми здраве! Не издържам вече, на предела на силите си съм! Чудя се вече към коя инстанция да се обърна, Инспекцията по труда ли, като инвалидизиран, да започна да занимавам, Прокуратурата ли да алармирам с тия волунтаристични действия на въпросната администраторка, не знам вече на кого да се оплаквам; щото вече комай само на... арменския поп не съм се оплакал, а отклик, разбира се, от никъде не получих; да не говорим пък за защита, за подкрепа, не, такова нещо няма: у нас явно поговорката "Гарван гарвану око не вади" продължава да си действа с пълна сила.

Написах оня ден нещо като жалба до Педагогическия съвет и към т.н. Етична комисия към него, в която бях член, но която, както сега разбирам, тихомълком, негласно, съм бил сменен по настояване на директорката. След написването на този документ и публикуването му бях подложен на страшно оплюване от страна на разни анонимни интернетни клакьори и мерзавци, бях подложен на такова оплюване, на каквото до този момент никога не съм бил подлаган. А аз просто исках да предизвикам така потребната ни, по мое мнение, полемика по тия нравствени въпроси, които така тровят ежедневието ни. Полемика и дискусия, която ми се ще да бъде проведена вътре в съответните легитимни органи на училищната общност, в които отдавна не е имало съдържателна дискусия - поради налагането на един авторитарен, подмолен, направо тоталитарен административен стил и подход. Още не съм изпратил този документ до адресатите му и, признавам си, многократно се запитах: а има ли смисъл да се бърка в раните?! Или да се сипва сол в тях - за да заболи?! Не е ли по-добре да почнем отново, както сме свикнали, да продължим да ги замазваме с помади, с мехлеми - белким не гангренясат, белким почнат да оздравяват? Аз лично смятам, че май се налага жестока хирургическа интервенция и дори ампутация на негодния член - с оглед да бъде запазен организмът, с оглед да не загине цялото, с оглед да бъде съхранен животът в него. Тъй че, налага се, в името на доброто на институцията, все пак да пусна своя доклад, ето, това ще сторя след малко. Пък ще видим какво ще стане. Каквото има да стане, ще стане. Да, обаче ето сега се питам: а ще имам ли сили да издържа и на това напрежение? Дали и моето здраве няма окончателно да рухне? Дали няма да стане така, че сам - заради някаква своя абсурдистка тяга към морала, към идеалното, към принципите, към човечността! - да предизвикам собствената си гибел?

И това е напълно възможно, ето, виждаме, преподаватели продължават да мрат на работното си място; един повече или по-малко да умре, голяма работа, нима някой ще се трогне? Има ли смисъл обаче една такава саможертва? - аз така си позволявам да се запитам в този момент. Обществото ни е станало крайно жестоко, пощада мнозина не знаят, а виж, какво е безразличие към чуждата участ, това всички го знаят, ох, как хубаво го знаят, и не само го знаят, ами и най-усърдно го практикуват. И то всеки ден го практикуват. Станали сме безчовечно общество, аз това най-откровено смея да го заявя. А така не бива. Така не може да се живее. Дали пък да не взема да пратя текста, който току-що написах по-горе и който вие току-що прочетохте, дали да не взема да го пратя под формата на "апел за малко повече човечност" на тия, на които ще пратя и жалбата си? Ей-така, да експериментирам, за да видя дали някой се пак ще се трогне. Защо пък да не опитам? Какво пък ми пречи да опитам?

За жалост, в нашето училище, оказва се, и двата синдиката бяха обезоръжени от администрацията, която успя да ги превърне в свои "синдикални патерици". Е, понякога единият синдикат се опитва да разиграва някаква показна "опозиционност", но, за жалост, както сега разбирам, това е било само "за заблуда на противника", иначе, изглежда, истината е съвсем различна. Затуй ми остава едно средство: да апелирам към съвестта на всеки отделно взет човек - в нашата така голяма училищна общност. Ето, аз със своите публикации в блога по тия проблеми всъщност точно това правя. Нека всеки човек да чете и ако трепне нещо в сърцето му, нека по-нататък сам да реагира и да решава кое е достойното поведение и кое не е. Този е единственият за момента път. Да бъде спасен всеки отделно взет човек, да му бъде даден нравствения шанс да спаси душата си - сякаш този е пътят, а? Аз друг път за момента не си представям. Е, себе си да жертвам - щото знам ли какво ще ми се случи щом не кандисвам да замълча? - но да бъде спасен някой друг, да бъде спасена някоя друга душа, то дали пък точно тази не е истинската, вярната мисия на учителя, на възпитателя, който иска да не изневери на призванието си? Така е било, така и ще си остане. Такава, явно, е "диалектиката на живота". Ще видим. То всичко ще се разбере. Скоро ще се разбере.

Или ще направим нужното да спрат безобразията на властта - и да си съхраним човешкото достойнство ние, "великите търпеливци", каквито сме българите, е, ако не всички, то поне т.н. "масови българи"? - или ще се опозорим завинаги: тази според мен е дилемата, която предстои скоро да се реши в общобългарския живот, не само тук и там, в някоя отделно взета негова общност. Така виждам нещата аз. А как, позволете да запитам, ги виждате вие?

Помислете и отговорете, ако искате де, то не е задължително. А иначе ви желая хубав ден - и много здраве! Бъдете здрави, то тази е предпоставката и да сме живи, нали така? Ний това най-често си пожелаваме. Но да си здрав и жив, ала да живееш опозорен - нима това е някакъв достоен вариант? Тъй че, позволявам си да ви "бъзна" и по тази линия: грижете се най-вече за достойнството си. Без него всичко отива по дяволите...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ