Истината ни прави свободни

сряда, 8 януари 2014 г.

Властта е тежка отговорност, на която малцина удържат: на повечето им дай власт, пък след това им гледай сеира

Да напиша няколко думи за вчерашното ми посещение в ТЕЛК-Пловдив, така и така стана дума за това вчера: виж Ново Открито писмо до Министъра на образованието и Омбудсмана на Републиката във връзка с новите зулуми на една администраторка. Бях там, искам да споделя какво се случи - и какво там видях. Важно е. Трябва да се знае.

Реших да отида в трудово-експертната лекарска комисия (това означава ТЕЛК - за ония, които не знаят) в ранната утрин, колкото се може по-рано, с оглед да избегна огромните опашки - и така направих голяма грешка: огромна тълпа от ранобудни като мен и също така "предвидливи" граждани вече ме очакваше там когато отидох, оказах се от последните. И съобразно това чаках възможно най-много, много повече отколкото чакаха тия, които дойдоха час-два след мене. Минах се, ама какво да се прави, ний, българите, така хубаво умеем да се прецакваме един-другиму, че повече от това изобщо не може да бъде. Ето, този пример с опашката илюстрира верността на тази констатация. Както и да е, чаках много, за да ми уври главата. Чаках, разхождайки се в пълното, в препълненото с инвалиди и кандидат-инвалиди помещение (нещо като фоайе), което има ужасно студен каменен под: краката ми станаха на лед! Даже се чудя дали няма да хвана някаква пневмония заради това епохално чакане: понеже в помещението за чакане циркулираше и хубаво течение, дължащо се на двата перпендикулярни входа към него, а вратите, разбира се, по добрия български обичай никой не затваряше - и вятърът си препускаше из помещението както и накъдето си искаше. Искам обаче да споделя нещо още по-важно от тия свои наблюдения.

Леле, колко болен е този наш народ, хора, страшно е! Наистина е страшно! Пълно беше с хора, хора всякакви, предимно на една по-средна възраст, но видях и доста хора на по-млада възраст, а имаше дори и младежи, съвсем млади хора! Много болни хора има в тази наша клета страна, защо ли е така ли? Ами досещайте се сами, аз не ща нищо да казвам. Нямам лекарска квалификация да давам чак такива глобални диагнози за причините на това комай масово заболяване на нацията ни. Но наистина е страшно, много болен народ има, това е положението! И се питам: как ли изобщо издържа "социалната" система в нашата толкова "социална държава"?! Ами ясно как: като се гаври с хората, ето как. Как иначе да издържа? То издържа ли се. "Социалната" ни система е крайно безчовечна, това е! Да оставим размера на пенсиите по инвалидност, с които тези хора едва-едва преживяват - преживяват като по чудо! - да оставим тази бюрокрация, която ги тормози, да оставим опашките, чакането, униженията - за една нищожна милостиня. Аз много мислих по тия въпроси докато чаках - то ний, "психично болните хора", много мислим, а нали такава "диагноза" ми постави моята така усърдна администраторка, която се изживява напоследък и като "психиатър"! - но до какви изводи стигнах може да разкажа друг път, сега думата ми е за друго. С часове разглеждах обаче лицата на тия клети, доведени до отчаяние хора, голям грях е че постъпваме така с тях: първо сме направили нужното всички те да се разболеят, а след това пък се гаврим с тях, като ги подлагаме на какви ли не унижения. Да, безчовечно общество сме, обезчовечило се е обществото ни, това е моята главна констатация. Но друг път ще пиша повече за това, а сега да разкажа какво стана по моя, тъй да се рече, честен случай.

След 3-4 часово чакане най-накрая дойде и моят ред. Извикаха ме в комисията, като попитах защо толкова много този път се наложи да чакам, ми казаха, че моят случай бил по-лек, били дали предимство на по-тежките случаи. В един момент се оказа, че и моят случай е тежък, но както и да е. Влязох вътре, лекарят, главният, председателят на комисията - който ме помни от летните ми митарства, когато директорката ми обжалва един болничен лист и ме остави без средства за съществуване за цели 3 месеца! - ми събра документите, погледна ги, и ми каза да излизам да чакам да се произнесе комисията, случаят ми бил пределно ясен. Таман каза това и в ръцете му се оказа големият плик с моята "производствена характеристика", запечатан с много печати; той видимо се озадачи, че има толкова много печати, попита ме "А това пък какво е?", явно в тази комисия не са получавали чак толкова секретни документи, казах му, че това е характеристиката от работодателката ми. Друг един лекар, който забеляза плика, също се изсмя, каза "Егати печатите!", аз понечих, зинах нещо да кажа, ала председателят ми каза да излизам; пак повтори, че случаят ми бил ясен "като бял ден". Излязох да чакам излизането на решението на комисията. То излиза сравнително бързо след като си минал прегледа, за това помагат компютрите.

Да, ама като отидох в гъмжилото да си чакам заветния документ, минаха не минаха 5 минути, и пак ме извикаха в комисията. Влязох, този път цялата комисия беше спряла работа (иначе обикновено всички вършат различни работи) и явно беше обсъждала моя случай. Един от комисията ми рече: ти при психиатър ходил ли си досега? Казах му че не съм ходил. Той се усмихна, спогледа се с другите лекари, те също се усмихнаха, а пък председателят на комисията ми рече ето какво:

- Аз ти казах, че случаят ти е лесен, но ето, оказва се, че нашата комисия не може да го реши, ще се наложи да ходиш и в друга комисия. Ще те пренасочим за нея. Недей да чакаш днес решението, като излезеш оттук, отивай си, ще чакаш ново писмо. За нов състав на ТЕЛК. Хайде, чао!

Аз понечих да попитам каква ще е тази друга комисия и как стана така, че случаят ми от много лесен и от много ясен стана толкова труден, че трябва да ида и в друга комисия, но в дадения контекст около "характеристиката" до ТЕЛК, която ми даде моята толкова любезна работодателка, осъзнах, че въпросите ми са излишни и се възпрях да питам. Какво да питам, та всичко е ясно?! Изглежда такива "сигнали", посочени в толкова официален документ, и то от работодателя, лекарите не ги оставят без проучване. И ето, сега най-вероятно, по каприз на моята така любезна администраторка, аз ще чакам деня, в който най-вероятно ще трябва да се явявам в ТЕЛК за... психични заболявания! Щото тя собственоръчно, без да им има нужната медицинска квалификация, написа, че често съм бил изпадал в "нервно-психични разстройства", представяте ли си?! И по тази причина не съм бил могъл да си гледам работата! Такива невероятни чудесии стават в нашето училище, какво да пиша повече?! Всичко е от ясно по-ясно.

Да, гафът, който допусна този път престаралата се администраторка, е голям! Един читател го нарече "великолепен неспасяем автогол", който тази администраторка пожела да си вкара - и ме посъветва да я дам на съд. Не знам какво ще правя, има време да реша трезво, а не под влияние на емоциите. Но едно е сигурното: току-така, за едното нищо, или само заради силното капризно желание за отмъщение, не може да се дават подобни "диагнози", които петнят имиджа на една личност, особено пък на един учител. И особено пък ако това, да пишеш "медицински диагнози", не ти е работата! А доколкото разбирам, на директорите на професионални гимназии с филологическа правоспособност (!) не им е работа покрай другото да издават... психиатрични експертизи на "непослушните" от персонала на своето учреждение, нали така?! Но ето, у нас щом всичко може, щом нямало невъзможни неща, ето, могло да се случи и това! Ще видим обаче: аз няма да допусна по подобен начин да се гаврят с мен разни самонадеяни администратори, втълпили си, че за тях лично всичко е позволено, че за тях, видите ли, нямало невъзможни неща.

Отидох след това на хвърлянето на кръста края река Марица. Случи се така, че имах удобен транспорт точно до събитието и, представете си, успях да видя как дядо ви Николай хвърли кръста. По традиция цялото семейство ходим на това събитие по една проста причина: синът ми се казва Йордан, именник е на този ден. Там бяха и съпругата ми, начална учителка и учителка по английски език (тя има две дипломи), в момента безработна, и синът ми, на 24 години, в момента също безработен, наскоро се дипломира, с диплома за политолог. За моя син, който завърши преди време нашето училище, стана така, че любимата му учителка по литература навремето беше същата тази Анастасова, която сега е директорка; признавам си, не смея да кажа на сина си как се държи сега с мен любимата му учителка; той знае де, но на мен лично ми и много неприятно да разговарям с него на тази тема. А снощи празнувахме именния му ден.

Такива работи. Такъв, дето се казва, е животът. Хората се менят, а властта, дето се казва, е по-силна и от наркотик. Затова не се чудете на тия, дето са на власт, те не са на себе си. Орешарски затова така се хили безпричинно като разварена овча глава: от властта е това, малцина имат личностния потенциал за да издържат достойно изпитанието, наречено власт. Аз това добре го знам, и директор на училище съм бил известно време, и кмет на град съм бил. Затова и далеч бягам от всяка власт. Властта е най-вече тежка отговорност, на която малцина удържат. На повечето им дай власт, пък след това им гледай сеира... толкоз. Хубав ден на всички!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ