Истината ни прави свободни

понеделник, 13 януари 2014 г.

Интересно е да се живее у Българско: емоционален, съдържателен, трогателен е животът у нас



Вчерашния ми ден беше доста напрегнат - както обикновено. Искам вкратце да кажа какво се случи - зер, тия мои записки един ден може да послужат даже и пред експертната комисия, която, по настояване на моята работодателка, изразено в нарочен документ до ТЕЛК, ще установява моето... психично здраве! Както и да е де, така и така, аз си пиша дневник и нищо не ми пречи да щрихирам някои случки от вчерашния ден, щото те така или иначе имат отношение към моята голяма тема от последните няколко години, а именно: психологическата ситуация в нашата родна образователна система. Е, разбира се, и ний, дейците на тази система, сме човеци, имаме и други, съвсем обикновени човешки грижи, тъй че всичко се смесва, както и подобава за живота.

Вчера се наложи, преди часовете, които имах в училище (те в този ден започват от 11.30) да свърша доста други работи, затуй денят ми беше така напрегнат. Първо, още към 8 часа бях в болницата, откъдето предишния ден ме бяха предупредили, че изписват брат ми, той, горкият, беше на лечение там повече от месец, и ето, дойде момента за изписването, а аз съм този, който се грижи около тия негови проблеми. Трябваше да го взема, да го закарам у нас, после пък да ида до джипито му, да му взема лекарствата и едва след това да отида на работа. Слава Богу, всичко мина добре, стана както го бях планирал: лекарката, д-р Вранчева, я нямаше, но дойде след няколко минути, чудесен лекар е тя, много разбрана и човечна, искам тук да си изкажа признателността за човечността и за разбирането й. Тя набързо написа рецептата, каза че за епикризата ще трябва да дойда след няколко дни, подготвиха му документите, аз подарих на лекарката и на персонала една кутия бонбони и ето, набързо с брат ми бяхме вече в колата. Нямаше задръствания, тъй че след 20-тина минути бяхме в къщи. Това ме обнадежди, че ще мога да свърша и другата работа, при джипито, макар че тя е рискована, в смисъл, че е възможно там, пред неговия кабинет, да ме посрещне голяма тълпа бодри пенсионери; да, обаче имах късмет, случайно никой нямаше, набързо докторът написа документите за т.н. "безплатни лекарства", след това и в аптеката, дето ги получавам, нямаше опашка, тъй че за по-малко от половин час аз и тук се справих бляскаво, по-лесно и по-добре от най-оптимистичните ми очаквания. Дадох на съпругата ми да занесе лекарствата у дома (тя беше с мен), а пък аз си хванах автобуса да заминавам за работа. Там бях навреме, слава Богу!

Имах три часа само. Нали знаете какво е положението в едно училище - не е леко изобщо, напрегнато е, има всякакви ученици, някой може да ти скъса нервите, ей-така, и той сам да знае защо. Аз още на моменти се чудя как изобщо издържам, щото това са много години, е, на, издържам - с цената обаче на здравето си де, то всичко се плаща. Мисълта ми е, че в един клас, и то първият, с който имах час, двама ученика, тъй да се рече, в дует, се опитаха да се държат арогантно, достатъчно, че да ми развалят настроението. А във всяка една работа, особено пък в заниманията по философия, ако липсва настроение у тия, които я вършат, нищо няма да се получи: аз съм на принципа, че всичко трябва да се прави с настроение. И с пълно отдаване. Да, ама има "антифилософски" настроени ученици, другояче казано, има простеещи ученици, да, има простаци (нека моите зложелатели да използват този момент, видите ли, той, Грънчаров, си позволява да обижда учениците, нека да си освежат следващите доноси срещу мен с цитат от току-що написаното, нарочно заради тях го допускам!), които са способни за миг да развалят, да омърсят, да оцапат атмосферата, да убият настроението и на учителя, и на другите ученици, ония, които искат да се занимават - да, има и такива, представете си! Да, но у нас нали всичко трябва да е наопаки, става така, че и в училището, както и в останалите сфери на живота в обществото ни, тон задават не най-добрите, а тъкмо най-лошите, те са и най-агресивни, те всичко развалят, поради което и ний, като общност, нищо свястно и не можем да постигнем. Щото сме допуснали най-лошите, именно простаците, да се разпищолят, и щото ний, дето сме свестни, дето искаме нещо свястно и добро да правим, като капак на всичко, не сме единни, не се подкрепяме, поради което именно и става така, както написах: долните, подлеците, простаците доминират, дават тон на живота ни, всичко объркват, извращават и т.н. Свестните си мълчат, а пък наглеците в това време им се качват на главите, те също така се чувстват и много силни, щото никой не смее да излезе насреща на простотията, на арогантната простащина.

Е, моята съдба като философ е тази: да водя страшни битки с простащината, с глупостта, с арогантното безкултурие, с бездуховността, тази е работата на философите, тази е мисията и на философията, ето, ако някой до този момент не знаеше това, нека да го знае от този момент. Аз като философ, който иска да си изпълнява задачата, се оказва, че съм на предния фронт срещу простотията във всичките й форми и разновидности, навсякъде, където тя се подвизава. И в училището, като институция, по начало и по идея следва да се води тази люта битка на културата с простащината, щото, за ваше сведение, по начало училището е едно културно и образователно учреждение, остава да допуснем и това: училищата да бъдат превзети от простаците, да ги превърнат и тях в свои оръдия, т.е. самите училища да станат антикултурни и антидуховни, сиреч, античовешки и най-уродливи учреждения - което е на път да стане вече, дано ме разбирате за какво намеквам. Та да не философствам много, щото днес имам първи час и трябва след 20-тина минути да почна да се стягам за работа, налага се да бъда кратък: та тия двама ученика успяха да ми развалят настроението. Даже в един момент на разпрата ми с тях (щото аз не допускам такива да наглеят необезпокоявано, не, няма такова нещо!) без да искам, погледнах към една дървена джаджа, нещо като гъба за триене на дъска, но със залепена за нея дървена дръжка: прииска ми се за миг да взема това тежичко приспособление и да го хвърля по тия, дето си позволиха да наглеят така грозно. Но се възпрях, само констатирам и си признавам, че за миг ми мина и тази мисъл, нека тия, дето това искат да го използват в един свой бъдещ донос срещу мен, да включат и този момент, и това мое признание. Спомням си навремето, когато аз бях ученик и уж тогава учениците бяхме други, послушни, кротки, възпитани, пак се е случвало учители да ни замерят с това-онова, най-често с тебешир, да, имам ясни спомени, да не говорим за това какви хубави шамари са ни удряли: и казваха, че го правят за да станем човеци, за да станем хора, за наше добро го били правили. Не ме разбирайте, че съм привърженик на боя, не, изобщо не съм привърженик на физическите наказания в училище, но ето, стана дума, та затова разказвам тия неща. Но мисълта ми е за нещо съвсем друго.

В един друг клас, в който имах следващия час, и в който преди време, при завръщането ми, имах известни конфликти, които при това не бяха решени подобаващо, администрацията се направи на ударена и не реагира никак на мой нарочен доклад, а всичко, както обикновено става, биде "заметено под килима", та в този клас, в който също имах вчера, пак се намериха ученици, които си позволиха да се държат невъзпитано, още повече, че тоя път беше дошъл оня същия ученик, за който аз писах нарочен доклад до Педагогическия съвет, и на него, както обичайно, нищо не му се случи, никакво наказание не му беше наложено, нещо повече, нищо чудно някой и да го е потупал по рамото за да го окуражи да продължава все така, та ето, този ученик не само че беше, но и сякаш се опита да дирижира тия подобни изяви на ония ученици, които пробваха дали ще мине номерът. Реагирах твърдо, той в един момент усети, че май тоя път номерата няма да му минат и предпочете да си тръгне, ей-така, без да каже нищо, си взе багажа и се махна, след като се постара обаче да посее напрежение, а пък и подражателите му се почувстваха окрилени от неговата бабаитщина. Та както и да е, и този час мина, криво-ляво мина, с огромно напрежение от моя страна, но сякаш овладях положението; аз скоро ще пиша нов доклад по тия проблеми, имам една идея, която витае в съзнанието ми, ще почакам още малко и като се развие до потребното ниво, ще я опиша е представя на хартия, нещо повече, ще я дам за обсъждане в Педагогическия съвет: вкратце казано, ще предложа да се проведе един експеримент с оглед да се овладее положението и с дисциплината, и с неученето, и с неизвинените отсъствия, и с всичко. Имам някои виждания, които обмислям и ще предложа всичко като свой нарочен проект за провеждането на експеримент с оглед да се реши на нова основа въпросната нелека ситуация. Щото с с козметични полумерки на в корена си сгрешена основа нищо не може да се реши. Това засега, толкоз засега. Тия дни ще пиша нарочно и отделно.

Та мисълта ми е, че третият час, който имах вчера, след тия нелеки преживелици в предишните два класа и часа, се случи нещо, което коренно промени нещата. Този клас уж минава за "лош", пълно е с него с т.н. "недисциплинирани" ученици, но кой знае защо, напоследък с тях установих чудесен контакт - и часовете по философия, по моята преценка, минават чудесно. Учениците с интерес слушат когато говоря, започнаха и да ме питат за това-онова, като аз говоря, след това пък някои от тях се изказват, е, пак има някои дето не слушат, но поне спазват приличие, а си личи, че дори и те надават по едно ухо към обсъждането, което тече в час. Та вчера по моята преценка часът при тях мина чудесно, имаше потребната атмосфера, като заговорих за това, че сме закъсали с изпитванията, стана така, че за един номер, именно 17 (ето, запомних дори номера му!), учениците ми казаха, че тоя идвал много рядко, повече от три месеца те самите не го били виждали да се вества в час!

Таман поговорихме за това, минаха не минаха няколко минути, часът беше вече комай към края си, изведнъж вратата се отвори и... се показа точно този ученик, който не бил идвал от три месеца! Класът го посрещна с овации, няколко ученика станаха да го поздравят лично, че е благоволил да дойде, а пък един ученик каза: е, господине, такава голяма чест, такова уважение за вашия час, ето, той, дето изобщо не идва на училище, дойде за вашия час, можете да се гордеете с това! Чудо невиждано било това! Аз казах няколко думи за това, че съм поласкан, не толкова за мен, като преподавател, а за уважението към философията! Този същият ученик след часа дори ме попита какво трябвало да направи за да си оправи положението по философия, казах му, извини се, че имал много проблеми и затова не идвал, но имал намерение да изпълни задълженията си за срока.

А като капак на всичко един друг ученик, дето има по философия няколко шестици, дойде след часа при мен и ми разказа, че бил чел някаква книга за прераждането на душите, попита ме за мнение, поговорихме малко, аз му предложих да разкаже пред класа какво е прочел, той обаче ми отвърна, че не ставало, че бил пробвал, но не се интересували, по такива теми нямало интерес. Аз му отвърнах обаче, че много зависи от това как ще бъдат поднесени самите теми, иначе към тях по принцип може да има интерес всеки, проблемът явно е в това, че не поднасяме по подходящия начин тия теми и проблеми, а ученикът сякаш се замисли по думите ми. И ето, тия случки в този клас ми върнаха сякаш надеждата, че има смисъл това, което правя, че нещата не са съвсем безнадеждни, че не бива човек да изпада в отчаяние, че работите могат да се и поправят, стига да се захванем дружно да решаваме проблемите си, вместо да се ядем, вместо да се джафкаме. Както за съжаление правим. И ето още нещичко, ето още един епизод от вчерашния ден, с който и ще завърша.

Таман с приповдигнато настроение след този час се връщах в учителската стая, облякох си връхните си дрехи да си тръгвам и хоп, една от помощник-директорките ме пресрещна в коридора, за да ми каже следното - и да ми развали пак настроението:

- Грънчаров, таман теб търсех. В ритуалната зала има открит урок на един клас, що не дойдеш да видиш как се представят тия ученици? И те са тъкмо от оня клас, който се дигна на протест срещу теб, тия, дето не искат да учат философия при теб. Същите ученици, а тук се представят бляскаво, каква ли е причината за това?!

Ето нещо такова по смисъл ми каза тази мило усмихната администраторка. Аз й отвърнах, че няма да отида, щото, първо, не съм бил известен за това събитие навреме, второ, щото то вече е почнало, а аз бих искал да го видя отначалото, трето, щото аз самият с този същият клас съм имал чудесни часове преди директорката преди две години да го отнеме от мое преподаване, тия мои часове със същия клас още стоят в интернет, ако иска, тя пък може да иде да ги види. Тъй че този клас знам добре, че е чудесен, а проблемът защо се държи така напоследък не е толкова трудно решим, стига да се мисли трезво, а не както на нея й се струва: преподавателят е виновен ако нещата не вървят! Работите са значително по-сложни, истината е друга: всеки сам носи пълната отговорност за поведението си, ако класът се държи в един случай чудесно, а в друг случай същият този клас се държи инак, това е обяснимо, но не така лесно, както на нея й се струва. Но в коридора тия неща не щях да ги обсъждам повече и си тръгнах. Ако иска, нека да дойде в моя семинар, ще ги обсъдим.

Толкоз. Чао, че закъснявам. Днес какво ли ми е приготвил денят? Ще видим. Интересно е да се живее у Българско. Емоционално е. Съдържателно. И трогателно е. Животът у нас си струва да се живее. Както и да е. Желая ви да е хубав денят!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ