Срамота е, че живеем такъв живот тука, срамота е, че така си съсипваме живота!

Тази сутрин написах следното писъмце до г-жа Мария Василева, която от известно време живее в Швейцария и се съгласи да споделя впечатленията си оттам с читателите на моя блог; ние вече започнахме поредица от такива публикации и имаме твърдото намерение да продължим, да не се отказваме, въпреки срещаните трудности; та ето какво й написах тази сутрин, публикувам това писъмце отделно, щото, чини ми се, в него се поставя един важен проблем, подходящ за дискутиране; е, ясно е, че сънародникът ни яката мълчи по повдиганите в текстовете на г-жа Василева проблеми, няма начин да не мълчи, то какво и може да каже де, освен само да мърмори, щото, както е известно, нам винаги все някой друг ни е виновен за всичко; както и да е, ето и писъмцето:

Здравейте, уважаема госпожо Василева,

Публикувах последния Ви текст ето тук: Защо??? Защо тук, в Швейцария, е така, а в България е съвсем иначе???

Понеже не мога да намеря снимките от къщата и околностите й (намерих само една), ако не Ви затруднява ще Ви помоля да ми ги пратите пак, та да допълним текста с подходящи снимки. То може да стане и в отделна публикация само от снимки.

Мисля, че ще се получи нещо чудесно от нашия проект! Иска ми се да предизвикаме дискусия по тия проблеми, най-вече по въпроса: защо швейцарците живеят така, а пък ний, българите, съвсем иначе?! Но ще видим дали ще се получи. Ще видим дали някой ще откликне.

Но самата идея да пишете за впечатленията си от Швейцария и живота там и да ги споделяте с читатели (заедно със снимките и видеото), е чудесна - и е чест за моя блог, че ми предложихте да публикувам Вашите "репортажи". Накрая всичко написано заедно със снимките (плюс текстовете на евентуални дискусии по повдигнатите въпроси, но това вече е моя грижа) може да се оформи като книжка - просто като се събере на едно място цялата поредица.

Желая Ви хубав ден!

С поздрав: Ангел Грънчаров

П.П. Аз днес съм в съда, ще се гледа делото за "обида", което помощник-директорката-синдикалистка (!!!) заведе срещу мен, та ми се ще да напиша нещичко в блога по този повод. Виждате какъв е контраста между това, което Вие пишете за Швейцария с българските абсурдни, направо диви реалности, психологии и нрави, в които аз, примерно, съм потопен "до гушата"! Срамота е, че живеем такъв живот тука, срамота е, че така си съсипваме живота - и то взаимно, един на друг; ето това май е причината да не можем да постигнем нищо свястно като общност?!

Това го е забелязал още професор Иречек, тия думи ме впечатлиха най-много в неговия БЪЛГАРСКИ ДНЕВНИК: той там пише "за чудното удоволствие, което изпитват българите от това да си съсипват един-другиму работите - и да си пречат и вредят" (цитирам по памет, нямам време сега да търся точния цитат, гарантирам обаче за смисъла!).

Това е положението. Промяна никаква няма, напротив, по-зле са станали работите за тия повече от 100 години от времето на Иречек, щото и комунизмът доизврати сънародника ни, и то в една най-ужасна степен. Докога ще берем горчивите плодове на тоя проклет комунизъм аз не мога да зная, докога ще им се "наслаждаваме", щото трябва да ги поглъщаме всекидневно, аз не мога да кажа.

Преди около 20 години проф. Сергей Герджиков, философ, писа в книгата си КОМУНИЗМЪТ, че 100 години ще трябва да минат за да се очистим от проказата на комунизма. Аз му се противопоставих в своята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА и писах, че по-малко години май ще трябва да търпим и да чистим отровите на комунизма в българската душа, но ето, нищо чудно професорът да се окаже прав.

Бог да ни пази, щото ние сами изглежда не умеем да пазим не само себе си, но и страната си - и всичко объркваме до крайна степен; и всичко правим тъкмо наопаки; самоизяждаме се; страшна работа; нямам думи повече!

Стига толкова, извинявайте за емоцията, която си позволих!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.