Истината ни прави свободни

сряда, 15 януари 2014 г.

Нови записки в скандалното дневниче на "пловдивския Сократ"

Този път и обичайните ми вайкания - че нямам таланта на Шекспир, на Данте, на Кафка и прочие, че нямам перото поне на нашия Алеко, създателя на Бай ви Ганя - нямам изобщо да ми помогнат, затуй ще ги прескоча, а ще се захвана да пиша директно: животът у нас е тъй богат, тъй интензивен, тъй чудат, тъй странен, тъй абсурден, тъй духовит, че изобщо не ни се налага да имаме таланта или гения на Шекспир, на Данте, на Кафка и на Алеко, че да можем да представяме случващото се: просто се иска да си нещо като прилежен архивар и, движейки се плътно до случващото се, да го фиксираш с думи, да го изобразяваш, да го отразяваш, да го превъплъщаваш.

Става дума, разбира се, за моите тъй показателни преживелици, за преживелиците и битието на един български учител-философ (учител по философия), които напоследък съм се амбицирал да изобразя с оглед да съхраня смисъла, имащ отношение към една все пак велика тема: за точната, реална, достоверна и правдива ситуация в българското училище, също така за ситуацията в нравствения живот на съвременните българи, в това число и на съвременната българска младеж. Движен от една такава вдъхновяваща ме напоследък идея и с оглед да попълня своите записки, сядам и тази сутрин да направя своя опит да пресъздам в слово случилото се вчера: да, вчера беше един пребогат на смисъл ден, вчера беше един благодатен ден! Всичко, разбира се, го правя за доброто и за просперитета на българската наука - а за науката, както се казва, всички жертви са допустими; ако не за науката, то за истината това важи, разбира се, безусловно.

Май ще ми се наложи да пиша не наведнъж за всичко, тъй като денят вчера наистина беше преизобилен на смисъл. Но все пак ми се налага в началото да фиксирам вкратце за какво точно става дума, какво толкоз се е случило, а пък после ще направя своите нескопосани опити да изобразя и да пресъздам случилото се с помощта на думите. Да, накратко вчера стана ето какво.

Този ден за мен лично беше твърде интензивен, направо изтощителен: в моето училище, именно в ПГЕЕ-Пловдив престоях цели 12 часа, от 9 часа сутринта до 21 часа вечерта. Имах и часове, но в останалото време не съм стоял без нищо да правя, ами участвах в съвещания, също така в една паметна, забележителна родителска - или по-вярно казано: родитело-ученико-учителска и административна също така, щото присъстваше и нашата многоуважаема директорка - среща, а пък при това имах и шанса да присъствам на един открит урок, урок при един чудесен преподавател, именно инж. Атанас Атанасов, специалист по компютрите. Ще ми се и за трите неща - и за съвещанието, взело важни решения, и за въпросната родителска среща, и за този открит урок - да кажа по нещичко, щото и трите заслужават да влязат в историята на нашето тъй знаменито училище. Ще се опитам, макар че отново си поставям една свръхзадача, да, изключително е трудно всичко това да бъде пресъздадено с думи, да, именно с думи: описанието на такива епически платна с думи е една наистина трудна, а затова и рискована работа. Пък и има опасност да се отплесна в многословие, затуй трябва да внимавам да бъда съвсем кратък. Ще опитам, пък каквото се случи: все пак сме хора, а не богове. Вечерта се върнах пребит и изтощен, да, особено ме изтощи участието ми в тази родителска среща, в която участвах доста активно, няма как, наложи се. Здравето ми е доста крехко, ала ето на, пак бях подложен на ужасно напрежение: у нас, знайно е, думата пощада, да не говорим за думата разбиране или за думата милосърдие към страдащите, някои хора явно съвсем не ги разбират.

Върнах се снощи пребит и изтощен, за да потисна обхваналите ме мисли и чувства ми се наложи да взема приспивателно, да, имам едно такова, на билкова основа, което този път, вероятно заради изтощението, ми помогна да заспя; ето, спал съм непробудно, а сега, в ранната утрин, отпочинал, започвам да редя думите в своето дневниче. Апропо, да вметна: вчера от родителската среща разбрах не без удивление, че моето скромно дневниче се чете от много хора, това, признавам си, ме поласка: всеки пишещ, разбира се, пише, за да бъде четен. Е, друг е въпросът, че емоциите, които предизвикват моите писания у някои хора, са не дотам положителни (да употребя тази индиферентна дума), но важното е, че думите ми стигат, тъй да се рече, дори и до сърцата на много хора; това, безспорно, ме ласкае. Друг е въпросът, че съм подложен на груб, бих си позволил даже да кажа че съм подложен направо на варварски натиск да престана да пиша, което обаче е напразна илюзия: имам свобода, пък и от толкова благодатна тема не би се отказал нито един пишещ човек. Напипал съм, тъй да се рече, своята "златна мина" - как така да се откажа да дълбая, не, това няма да стане! Както и да е, да не се отклонявам ами да продължа по своя път.

Ще започна с онова, което най-силно ме впечатли и което има позитивен смисъл: ще ми се да напиша няколко думи за впечатленията си от открития урок на инж. Ат.Атанасов. Той, прочее, е един от неколцината колоси, които останаха в нашето наистина знаменито училище - след като от него се оттеглиха титани като Жак Асса, инж. Венелин Паунов, бившият директор на училището, Иван Блянтов, инж. Вангелина Искрова и неколцина други, сега пенсионери, а пък някои от най-авторитетни учители от близкото минало и починаха, Бог да ги прости; примерно многоуважаваният от мен г-н Ст.Станев, починал малко след като се пенсионира! Та мисълта ми беше, че инж. Ат. Атанасов наистина е колос или поне здрав темел, върху когото се крепи авторитета на училището ни в настоящия момент; има и неколцина други такива, но да не споменавам сега имена, да не се обиди някой че не съм го споменал. Та той представи своя урок на най-съвременно ниво, аз сега не ща да се разпростирам върху подробностите от това, което видяха очите ми - и чуха ушите ми. Но общото ми впечатление е, че това беше един силно впечатляващ урок на най-модерно ниво, за който си заслужава да се пише повече, но това мога да сторя на подобаващото място и отделно. Аз и друг път съм писал за инж. Атанасов в този блог, и то все най-положителни неща, защото наистина го възприемам така - и защото се чувствам длъжен да му отдам подобаващата почит. И атмосферата по време на урока, и настроението, което така стимулираше учениците да дадат най-доброто от себе си, и подхода на преподавателя, абе всичко беше на високо ниво, много неща могат да се кажат, за жалост тук ми се налага да изразя впечатлението си мимиходом.

Има и един сякаш страничен, но знаменателен момент: една от присъстващите учителки, също инженер, така се въодушеви по едно време, че извади фотоапарат и започна да снима, и то най-подробно, и учениците, и преподавателя, и присъстващите наблюдаващи учители; даже по едно време забелязах, че и тя дори направи и клипче, за да увековечи случващото се! Мина ми през ума да кажа на седящата тогава до мен помощник-директорка: ето, виждате, че и други снимат и записват урок без да имат надлежно и изрично "писмено разрешение" нито от учениците, нито от техните родители - защо само на мен забранявате?! Но се сдържах. Разбира се, това се прави все за доброто на учениците, за повишаване на качеството на тяхното образование, за увековечаване на техните постижения - и такива неща не могат да бъдат укорими. Ама на, има хора, които това не щат да го разберат. Или не им изнася да го разберат, щото им дава повод да се заяждат.

Както и да е, моето впечатление от урока на г-н Атанасов е чудесно, съжалявам, че не мога да му отделя подобаващото заслужено внимание. Ето че написах и нещо добро за училището, щото критиците ми ме укоряват постоянно, че съм бил "черноглед"; когато се случват и хубави работи, аз, разбира се, ги отразявам. Щото блогът ми, тъй да се рече, е медия, която отразява случващото се; не бива да видим медията за това, което се случва, отразяваното обаче е решаващото; защо да се сърдим на огледалото и да искаме да го чупим - и то затова, че пред него някой си позволявал да прави грозни гримаси? Та мисълта ми е, че ако не се случваха достойни за критичния ми патос явления, те тогава, разбира се, и нямаше да бъдат отразявани. Е, разбира се, аз съм настроен предимно критично, щото смятам, че тъкмо критиката, колкото и да е неприятна някому, е благотворна, благодатна и оздравителна, а не подлизурството; но това, което е пред медийния обектив, то е причината, а самото отразяване е само резултат, е само последица.

За случилото се на съвещанието, на педагогическия съвет също ми се ще да кажа нещичко, щото се случи нещо важно. Вярно, пак ще бъда атакуван за това, че изнасям "служебни тайни", но понеже всичко правя тъкмо за доброто на институцията, дръзвам да приема и този дребен риск. Та вчера на този съвет, свикан от многоуважаемата ни директорка, се взе едно съдбовно за бъдещето на гимназията решение. Сам по себе си казусът е многозначителен и ми се ще да му отделя подобаващото внимание. Като казвам "многозначителен" имам предвид, че този казус точно пресъздава ситуацията в родното ни образование в този исторически момент, аз в това виждам въпросната многозначителност. И затова дръзвам да пиша по него. Ето до какво се свежда цялата работя, моля за внимание.

Става дума за това, че вчера се наложи да се вземе решение за това какви паралелки да приема училището ни през следващата учебна година. Трябвало да се вземе решение, висшестоящото началство така било наредило. Преди само директорите давали тази заявка, но този път всичко трябвало да мине през учителски съвет. Г-жа Директорката на няколко пъти говори по този пункт, като наблегна върху ето този момент: хубаво, ако вземем едно или другото решение - кой обаче ще поеме отговорността?! За отговорността ставаше дума, макар че по начало тия, дето управляват, дето са оторозирани да решават, те, разбира се, трябва да имат доблестта да поемат пълната, цялата отговорност за решенията си. Щото иначе нещата, както се казва, се размиват: когато всички са отговорни, тогава никой не е отговорен! Е, демокрацията си има и недостатъци. Та въпросът, който вчера се реши, беше: какви паралелки да заявим за прием в новата учебна година? Имаше бурни разисквания, въпросът е наистина важен. А проблемът е ето какъв.

В училището ни има доста специалности, по които се обучават учениците ни. Общо взето повечето от специалностите са твърде престижни, което обуславя и престижа на самото училище. По традиция в училището ни се сформират паралелки, които също така изучават основните западни езици: английски, френски, немски. Западните езици са или като основен, или като втори западен език. Приемахме паралелки основно с английски, но се приемаха и такива с френски и с немски. Което е изцяло в унисон с изискванията за полилингвизъм (многоезичие) в рамките на Европейския съюз. Добре е младите да владеят не само английски, но и поне още един западен език. Да, пропуснах да кажа, че се учи и руски език, но само като втори език, по избор. Знаете обаче, че в момента всичко живо се е юрнало да учи английски, щото у нас, разбира се, широките народни маси не умеят много да мислят: разбира се, че ако владееш било немски, било френски, ти придобиваш страхотни предимства пред масата, дето си кълчи езика уж да говори само на английски. Германия и Франция са мощни икономики и култури, много българи ходят да работят там, там се търсят и много от специалностите, по които произвежда "кадри" нашето училище. Тъй че близко до ума е, че другите западни езици освен английския съвсем и изобщо не бива да бъдат затривани. Ако един език се учи като основен, то той ще има много повече часове, сиреч, шанса да бъде научен е по-голям. Е, друг е въпросът как и доколко изобщо учат съвременните ни ученици, в това число и доколко учат езиците, но това е отделна тема. Но едно е особено характерно: царува всеобщо отвращение от ученето, в това число и на езици. Стремежът е да се учи колкото се може по-малко. Е, та затова, видите ли, и учениците, и родителите особено, държали встъпващите в нашето училище ученици да учат английски, щото и преди това, до 7 или 8 клас, били учили английски. Знаете манията да се учи английски колко е разпространена; не че има нещо лошо в това де. Само да го учеха, но те толкова и го учат де. У нас, въпреки че са учили езици с години, учениците общо взето идват не кой знае колко напреднали в туй отношение. И вчера се решава ето този казус, най-после стигнах, успях да стигна до същината:

Дали да се нагаждаме спрямо "търсенето", т.е. спрямо "пазарната конюнктура" и да предлагаме специалности, които учат като първи език само английски, или да запазим традицията на нашето знаменито училище и да предлагаме и специалности, които да изучават като първи език и немски, и френски?

Ако сме били предложили паралелки само с английски, вероятността да нямаме никакви проблеми с приема на ученици била значително по-голяма. Общо взето пък през следващата учебна година учениците в града и областта, дето ще влизат в гимназиите, били с 1000 човека по-малко, сиреч, и демографският фактор бил неблагоприятен. И ний било трябвало да се съобразим с "въжделенията на широките народни маси", с "пазарната конюнктура", с "търсенето" и прочие; затуй трябвало било да ликвидираме паралелките с основен западен език френски и немски - а заедно с тях да посечем също така, разбира се, и самите преподаватели по френски и по немски! Ето този тежък казус вчера трябваше да решаваме. И го решихме де. Но се взе след изтощителни дебати едно решение, което е крайно популистично, ала за сметка на това влиза в остро противоречие с традицията на училището. Тест е едно неверно по моето дълбоко убеждение решение. Което е предпоставка за недобро бъдеще на училището ни. Щото изневярата на традициите, особено пък на жизнеустойчивите и затова съдържащи историческа рационалност (разумност) традиции винаги бива наказвано! Винаги, без изключение! Пък и популизмът не води до добро. Никога не води до добро. Една авторитетна институция трябва да държи на традициите си независимо от временните широки народни настроения: не широките народни настроения на незнаещия какво иска и увличащ се по "модните тенденции" народ трябва да водят и да определят решенията на институциите, които искат да запазят своето достолепие, своя авторитет, а, наопаки, институцията, особено образователната (културната, духовната) е призвана да издига на по-високо ниво т.н. "масови вкусове" и настроения. Така мисля аз.

Този беше казусът, който беше бурно разискван. Аз не се изказах, ако не броим едно мое предложение в най-решаващия момент, имащо характера на нравствен призив, което обаче не можа да има желания ефект. Мълчах си, с интерес наблюдавайки ситуацията и слушайки дебатите. Разбира се, понеже казусът наистина беше труден, се оформиха две становища, които бяха на диаметрални позиции: да не бъдат посичани преподавателите по другите западни езици (освен английския), или пък да бъдат пожертвани с оглед да угодим, по един популистичен маниер, на ширешите се народни влечения и желания. "Глас народен, глас божи!" - нали така твърди известната поговорка; е, не е "божи" народният глас, аз пък това ви казвам, народът често греши! И много често съвсем не знае какво иска; или пък си мисли, че знае какво иска, ала не си съзнава коренния и дълбок интерес и затова иска неща, за които после, след време, ще съжалява. Ний, българите, сме прочути с това: искаме предимно глупости - щото не мислим. Щото мнозинството у нас го мързи да мисли, та да си осъзнае действителния, коренен, същински интерес. А пък управляващите, за да лъжат и използват народа, му се подмазват и затуй мило му говорят: "Народът никога не греши, глас народен, глас божи!" и прочие. Виждате въпросът тук е много интересен за обсъждане, заслужава си да се осмисли по-нашироко, за което аз съм готов. Но сега да не се отклонявам и отплесвам в "излишно философстване", щото ще изнервя и без това някои крайно изнервени немислещи свои сънародници.

Администрацията в лицето на властващата директорка, разбира се, проведе този демократичен спектакъл по една-единствена причина: да си измие ръцете, да избяга от отговорността. Това са съкровените вътрешни въжделения на администраторите у нас, на управниците, то си се знае априори, тъй че тук не изнасям някаква строго пазена "държавна тайна" като пиша това. Народът, видите ли, искал това, а народът, сиреч, родителите на нашите ученици, "никога не греши" - какво по-хубаво от този "аргумент", който ни позволява да избягаме от отговорност?! Пък, видите ли, и институцията щяла да спечели от това да се нагажда към "народните чаяния". Пък и мнозинството от работещите в училището учители щели да бъдат спокойни, щото ако, примерно, предложим паралелка с френски или с немски език и тя не се попълни, отпадането на тази паралелка ще доведе до загуба на много часове, вече не само на учители по западните езици, но и по другите предмети. Тъй че и мнозинството от работещия в училището народ имало интерес... да посечем преподавателите по френски и по немски езици! Голяма работа, че тия преподаватели ще отидат на улицата - тази е логиката на "трезвомислещото мнозинство", която биде подкрепяна, без особени скрупули, от властващата администрация. А пък знаете, че у нас властващите биват много почитани от една част от управляваните - които имат възможността да им влияят на решенията. Има хора, които смятат, че "началството никога не греши", нали така? Аз за това доста съм писал. Психологическата ситуация в нашето училище е сложна откак имаме ново ръководство, именно от преди три години; тя се влоши особено много през последните две години. Аз и за това много съм писал. И съм писал с тревога, с болка на сърцето. Както и да е. И ето какво стана по време на дебата; ще се постарая да бъда кратък.

Оказа се, че "колективът" се разцепи на две почти равни части. Проведоха се много гласувания, щото в един момент се оказа, че ситуацията стана като в нашия парализиран и съвсем недееспособен парламент: силите се изравниха абсолютно поравно! Точно в един такъв момент моя милост не издържа - бях се зарекъл да не участвам в дебата, за да не се изнервят допълнително някои хора - и аз взех думата за да река: тъй като казусът има и нравствени измерения, нека 1-2 човека от тия, дето нямат особени скрупули от това да бъдат посечени нашите преподаватели по френски и по немски език, по зова на съвестта си, и по хуманни, човечни подбуди, нека да се откажат от гласа си, примерно да се въздържат, или дори да гласуват за противното мнение; казах това, ала, естествено, не бях подкрепен. И бях обруган. И така или иначе грешката, неверното по моето убеждение решение в крайна сметка беше взето - с нищожно предимство на другата страна. От другата учебна година в нашето училище няма да има паралелка, която да изучава като основен език нито френски, нито немски. Популизмът, демагогията победи - и възтържествува! Хуманизмът биде поразен право в сърцето. Голяма работа че ще бъдат посечени и преподавателите по другите западни езици - без английския: та нали това го иска народът?! А народът никога не греши. Не греши... дръжки не греши! Народът, ако питате мен, винаги греши! Ама да не си отварям много устата, че някой може да припадне от наглостта ми. Я го вижте тоя наглец, той си позволява да обижда народа, дайте, таваришчи, да му спретнем набързо един "народен съд"?! Айде де, ще ми разсъждава той - ти къде се намираш бе?!

Стига толкова по този момент. Сега да мина към най-важния момент: епохалният дебат, който се проведе вчера по време на родителската среща в оня същия клас, дето се разбунтува срещу моя милост, преподавателя по философия, и категорично заяви, че не ще да учи при мен. Аз писах много по този сюблимен казус - и написаното тия дни ще го събера в отделна брошурка или книжчица, която ще издам непременно. И ето, за да няма празнина в тази книжчица, се налага да пиша и за случилото се снощи. А не защото много ми се пише - ох, как не ми се пише вече! Не ми се пише, ала трябва. А аз съм човек на дълга. Не правя нищо друго освен да следвам дълга си. Независимо от всичко. Такава, явно, ми е прокобата, бидейки философ. И искайки да си остана такъв - независимо от враждебната среда. Както и да е. Ще опитам вкратце да опиша с думи случилото се снощи, независимо от това, че няма да е леко. Напротив, много е трудно.

Аз много съжалявам в този момент, че не предложих снощи, с цялата си наглост, да запишем обсъждането на тази епохална родителска среща на... видео, или поне на аудио: ех, ако го бях предложил и ако беше прието, знаете ли какъв безценен март`ьял щяхме да имаме сега?! Съкровище, същинско най-драгоценно съкровище щяхме да имаме, ама ето, нямаме, не предложих, не се сетих да предложа, а ако бях се сетил да предложа, вий знаете ли какво щеше да каже "винаги мъдрият народ"?! Представяте си, нали, какво щеше да каже народът? Ученическият и особено родителският народ щеше, предполагам, да забрани да се прави такъв запис: сакън, ще ни чуе обществото как се излагаме, нека излагациите ни да си останат в тайна, как така обществото да знае за нашите излагации?! Народът обича да пази в тайна излагациите си - и това съвсем не е случайно. Така аз предполагам. Не ща да обяснявам защо мисля така. Нека всеки сам се понапъне малко и да реши защо. Аз ще бъда, обещавам, пределно кратък. Щото за да опиша всичко случило се и дори само най-знаменитите моменти от тази памятна среща, ще бъде наистина изнурителна работа. Пък и нямам време толкова да пиша. Имам и друга работа. След един ден е моето съдебно дяло с онази помощник-директорка и синдикална лидерка в училището ни, която ме съди за "обида". Имам тази сутрин среща с адвоката си и затова се налага да бързам. Затуй ще ме прощавате, ала се налага да бъда пределно кратък. Ще опиша някои възлови моменти от моите впечатления за случилото се снощи; ако някога имам време и настроение ще пиша повече друг път. "Друг път ще пиша!" - както искайте разбирайте този двусмислен израз.

За родителите имам чудесни впечатления от снощи. Като изключим три дами и един господин, които изпитваха нескривана неприязън към мен, преподавателя по философия на техните деца, всички останали родители си мълчаха, а тяхното мълчание може да бъде тълкувано както всеки си иска. Аз го тълкувам така: че те не пожелаха да накърнят достойнството си и да се включат в иначе доста яркия и вълнуващ спектакъл, в ширещото се шоу. В което "всички" сякаш се надпреварваха да обругават един учител, именно моя милост. Чест прави на тия родители, че се държаха толкова достойно!

За учениците как се държаха няма да пиша, но ситуацията и там е същата: 5-6 човека пак си повториха дежурния репертоар, повториха си урока - и се нахвърлиха най-активно срещу преподавателя по философия; а останалите си мълчаха. Е, имаше някои, дето не можаха да се изявят в туй позорище, искаха да кажат нещо, ала не се вредиха. Думата "позорище" на сръбски език, доколкото зная, означава "театър". Театърът, спектакълът, повтарям, беше на висота. За жалост, нямам таланта нито на Шекспир, нито на Данте, нито на Омир, нито на бай Алеко, за да мога да пресъздам туй великолепно позорище, що протече снощи в ритуалната залата на ПГЕЕ-Пловдив. И да резюмирам интересните изказвания нямам възможност, щото това ще и отнеме много време, а казах, че бързам. Жалко, много жалко, че не записахме този спектакъл на видео или на аудио поне! Съкровище, най-драгоценно съкровище беше това. Дано някой ученик все пак се е сетил да запише тайничко всичко и да го публикува някъде - тази надеждица имам. Фантастика, ама защо не: щеше да е чудесно! Аз да се бях сетил да го запиша, в името на науката щях да приема с чисто сърце подобна саможертва! Да, ама не се сетих - откъде да знам, че спектакълът ще е така вълнуващ? Жалко, много жалко че не го записахме, ама на, ний, българите, често правим подвизи, ала не ги ценим - и поради пропиляваме всичките си постижения. За жалост - такива сме.

Та ония няколко достолепни дами, дето най-язвително ме критикуваха и дето излъчваха нескривана неприязън към преподавателя по философия на техните деца, не се смущаваха от нищо, нито дори от собствените си деца, и, дето се казва, пердашеха с "големата баданарка": казаха си най-съкровените мисли. Моя милост дебатира активно, помогнах им да се разкрият до дъно, аз, знаете, съм услужлив, вежлив човек и като разбера, че някой го мъчи нещо, му помагам да се разкрие. Такъв съм си - благороден човек съм. Философ. На това ме е научила философията. Прочее, снощи се стигна дотам, че в един момент всички мои неприятели сякаш стигнаха до заключението: ах, колко са клети нашите деца, че имат злата участ и прокоба да ги учи "толкова лош човек", който при това "съвсем не става за учител", камо ли пък за учител по философия! Една мила дама от един момент сякаш само това повтаряше, е, не така откровено, ала същината на воплите й беше тъкмо тази. Разбира се, аз направих нужното да защитя своята позиция, също така и достойнството си, на моменти бях доста рязък, щото наистина не търпя и не мълча когато някой дрънка глупости - или пък се мъчи да мачка нечие достойнство. Разбира се, никой, повтарям, никой, дори от присъстващата и толкова любезна директорка, не показа съпричастност или желание да подкрепи човека, когото се опитваха да линчуват, да разкъсват отново: откъде-накъде, ний да не сме готови заради някакъв си там "абстрактен буржоазен хуманизъм" да си разваляме добрия имидж пред "справедливо възмутения народ"?! Голяма работа, че някаква си там личност ще бъде оплюта порядъчно или разкъсана - та нали и великият Вапцаров е писал знаменитите си думи: "А какво там значи някакви си личност?!". Ний ще следваме Вапцарова, ний имаме същото мислене как него. Ще мълчим. Нека да го мачкат и плюят тоя наглец Грънчаров! Майната му, ний знаем, че го боли сърцето, че е болен човек, че преживя наскоро тежка операция, майната му: да мре - щом не уважава народа! Айде де, ще му съчувстваме, а пък той, наглецът, ще ни критикува! Ний това няма да му го простим. Никогаш! Никагда!

Такива ми ти работи. В интерес на истината на директорката в един момент, когато "народът" постави въпроса ребром, а именно: "Абе, администрацията, вий защо още не сте уволнили тоя Грънчаров, какво още чакате?!", й се наложи да каже нещичко и тя зае една чудесна позиция. Ще разкажа за позицията й и ще спирам, че окъснях: адвокатът ме чака вече.

Та рече нещо такова, ще се опитам да предам есенцията на изказването й, нашата директорка е много сърдечен и непосредствен човек и честно казва или пише това, което е на сърцето й: "Г-н Грънчаров, за голямо съжаление, не мога да го уволня! Нито пък да го сменя от преподаване в този клас, както направих преди две години. Щото той, за жалост, е единственият правоспособен да преподава философия в това училище! С вързани ръце съм, съжалявам, но не мога да се съобразя с народните чаяния и искания! Иначе на драго сърце бих направила що искате, но не мога. Пък и г-н Грънчаров е предизвикал проверки, той се е погрижил за това, тъй че трябва да внимавам, висшестоящите инстанции, сакън, може да ме накажат ако установят някакви нарушения от моя страна! Тъй че да пипам г-н Грънчаров в този момент не искайте от мен. Но за догодина ви обещавам, че ще го сменя, то няма да преподава на децата ви когато станат 12-ти клас. А сега не мога да ви помогна, въпреки желанието си. Да, знам, народът никога не греши, прави сте, г-н Грънчаров е особняк, нетърпим е, но мога само да ви съчувствам! И прочие."

Нещо такова каза уважаемата г-жа директорка, тази е същината на изказването й, в резюме; с нея ние имаме, знайно е, доста различни разбирания и позиции по всички възлови въпроси в нашата училищна общност. И това според мен не е трагедия. Напротив, то е чудесно. Ако мислехме еднакво щеше вече да бъде трагедия. Ето това някои не могат да го разберат: този, който мисли различно от теб, не ти е враг, напротив, той е твой безценен партньор в търсенето на истината. Аз това снощи безброй пъти се опитах да го кажа на многоуважаемите три критички из средата на родителите, ала, оказа се, не можаха изглежда да ме разберат. Те мислят иначе. Усетих неприкрита злоба към моята особа у тия три така активни дами, дето мислят по своя си начин - и дето се представяха за говорителки на "възмутения народ". Един господин също се опитваше да им приглася, също дръзна да покаже доста ниско мнение за мен. Негова си работа. Аз обаче не позволявам да бъде обиждан публично един български учител, независимо дали става дума за мен или за някой друг. Аз смятам, че заради това, което прави днешният български учител, той заслужава да бъде най-малкото почитан. Не казвам да стоят мирно пред него, щото у нас кой ли пък ти уважава интелигентни хора като истинските учители, но държа да не позволявам да плюят връз български учител. Това е само. Макар че на моменти си мисля: дали ако снощи не се бях обаждал изобщо, ако се бях оставил да бъда оплют порядъчно, да ме бяха оплюли донасита, дали това нямаше да е по-умната стратегия? Щяха да ме оплюят и да се успокоят, навярно. Някои не мирясват докато не се погаврят с някоя личност, която, видите ли, им била несимпатична. Както и да е. Темата е велика, ала аз пак нямам време да разгърна смисъла й. Друг път може да продължа. Друг път ще продължа...

Завършвам с това: обещах на учениците, щом толкова искат, да водя при тях, специално в техния клас, един съвсем стандартен и банален учебен процес - това те били искали от мен. Искали били, видите ли, всичко и по философия да е като при другите учители, щото моята философска и личностна оригиналност много ги била изнервяла: искали да си имат учебник по философия от държавните, от казионните. Не искали да учат по моето помагало, е, щом не искат толкова, ще им задоволим горещото желание: нека да учат по съвсем неразбираем професорски учебник. Като не можаха да си извоюват "учител по поръчка" поне учебника им да е по техния вкус. Не били искали те да си избират учебника, искали аз да им избера един задължителен учебник. Е, ще им го избера, разбира се. Щом не искат свобода, няма да имат свобода, щом да нямат свобода било тяхното най-съкровено желание, ето, няма да имат свобода! Искали били да им давам, под формата на преподаване, "сдъвкана кашица", която те да поглъщат, е, това няма да им го дам, пак ще им се наложи да си блъскат главите и да мислят, щото философията не е като другите предмети, а е нещо съвсем различно. И аз заради тях няма да си позволя да дискредитирам самата философия. Неподобаващо отношение към философията от мен, философа, те няма успеят да постигнат, колкото и да се стараят. Под формата на експеримент съм съгласен да пожертвам част от принципите си. Жалко, че в този клас - а той минава за най-елитен, за най-добър и донякъде наистина е такъв - учениците не пожелаха да вникнат и да разберат същината на нещата; особено съм обиден от това, че те се опитаха да ми припишат нещо, което е органически чуждо на моя стил, на моя подход и на моя възглед: бил съм ги принуждавал да мислят, видите ли, таман като мен!

Това, прочее, е рефренче, упорито повтаряно от ония, които явно нямат особен пиетет към мисленето изобщо, но както и да е. Към същинското мислене нямат пиетет, а не към онова, което минава у нас за "мислене". У нас, в България, мисленето, знаем, е нещо, което е дълбоко мразено комай от всички. За жалост, така е. И мислещите хора у нас са ненавиждани, ако могат душите им да бъдат изтръгнати, народът го стори без капка жалост. Но да спирам, че нямам време, закъснях решително. Освен при адвокат ми се налага да мина и при джипито си: от снощи, от преживяното невероятно напрежение по време на тази историческа и епохална родителска среща, сърцето ми, горкото, съвсем не е наред, бие бясно, не знам докъде ще я докарам аз с тия емоции, които животът и "приятелите" ми сервират всеки ден - без да спрат и за миг. Ясно е докъде ще я докам де, но да не споменавам, че текстът ми ще придобие грозен танатологичен смисъл. Той и го придоби де, ама карай. У нас сме безпощадни към страдащите, към болните, към инвалидите - няма да се излагаме да им състрадаваме я, ще ги мачкаме и тях, те да не са "по-специални" - я ги виж ти? На специални ще ми се мислят те! Да мрат. Затуй ще спра дотук.

Прочее, да кажа нещо смешно за разведряване, пък дори и с риск да закъснея съвсем за срещата с адвоката: една дама снощи ме обвини, че видите ли, аз явно съм бил безсрамник, щото съм бил разглеждал себе си за... дръжте са да не паднете на земята, бил съм се разглеждал за... "пловдивския Сократ", да, така се изрази, представяте ли си?! Аз не съм чак толкова нагъл да пиша такива глупости, със Сократ не се сравнявам изобщо, само дето пиша постоянно, че той е мой учител, мой наставник във философията, дето ме вдъхновява, но да кажа или да напиша "аз съм пловдивския Сократ", това си е признак за истинска психиатрия, аз дотам не съм стигнал - и нямам намерение да стигам. Разсъдъкът ми е съвсем трезв, слава Богу - за жалост на тия, дето вече писмено ми дадоха една "диагноза", за която аз писах вече - и за която днес ще разговарям не с лекаря си, а с... адвоката си. Щото диагнози не може да ги поставя всеки, на когото му скимне - и за когото му скимне. Та значи така, аз съм бил, видите ли, "пловдивският Сократ" - в съзнанието на тази доста патетична иначе дама, с която доста си поговорих, доста поспорихме с нея, нищо че накрая тя сякаш ми се обиди за нещо. Но както и да е. Разделихме се с най-свежи чувства. След това като се сещах за някои преживени моменти доста се посмях. Какво друго му остава на човека освен да се посмее - гледайки абсурдите наоколо, в нашия съвременен български живот, в нашите съвременни български нрави. И други памятни моменти има от снощния дебат, но за жалост нямам време да пиша сега за тях. Примерно, оказа се, че много хора силно се дразнели от това, което пиша в блога си, дотам, че без да искат, се издадоха: че всъщност ме мразят и така силно искат да бъде сменен от преподаване на философия на техните ученици не за друго, а тъкмо защото да бъда най-после наказан за свободомислието, изразявано в моя блог! И прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала.

Разделяме се. Бързам, закъснявам! Хубав ден на всички! Бъдете здрави! Запазете духа си ведър за целия ден, дано спомогнах поне малко за това. Поне се опитах, пък какво се е получило, не знам. Наистина много бързах по времето на писането на този текст, нямам време и да го прочета сега, тъй че ако има грешки, прощавайте! Ще ги оправим, не е фатално, не страдайте толкова за грешките ми...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ