Истината ни прави свободни

неделя, 5 януари 2014 г.

Аз вярвам, че в България има място за Бог и знам, че сърцето на българина е открито за спасение

Попаднах тази сутрин на статия под заглавие Най-тежкото завещание на комунизма и след прочитането (сторих това току-що) й установявам, че съм изцяло съгласен с нейните тези. Нещо повече, смятам, че тезите в тази статия са представени по убедителен, подходящ за разбиране от повече хора начин, което ме накара да стигна до извода, че би следвало да я използвам в обучението по философия, етика и гражданско образование на младите, все предмети, които преподавам. Затуй ще дам линк към въпросната статия тук, което пък означава, че тя ще влезе и към материалите за самоподготовка за моите часове, а в крайна сметка и в подготвяния от мен в тия празнични дни нов вариант на помагалото по предмета за 12-ти клас, наречен "Свят и личност". Ето и текста на въпросната статия:

Автор: Димитър Божанов

Мислите, че национализацията и широбаджанащината са най-тежкото завещание на комунизма? О, не, грешите жестоко. Мислите че ДС и агентурата са най-тежкото завещание на онзи строй? Отново не познахте! Вярвате, че тоталитарното съзнание е най-тежкото наследство на социалистическия режим у нас? Не сте дори близо до верния отговор!

Шпионажът, централизирането на властта и монополизирането на средствата за производство са феномени, които са част от нашата действителност и до ден днешен, макар и под малко по-различна форма, така че те очевидно отпадат. Но най-тежкото, злокобно и вредно за обществото наследство от онзи период не е никое друго, освен отвръщането на цял един народ от Бог. Да, атеизмът все още е най-страшното завещание на комунизма. „Секуларизация” е научният термин за този процес – отделянето на светския човек от вярата. Неслучайно се римува с кастрация. Има се пред вид разделяне на властта от църквата, но истината е далеч по-жестока – истината е, че това е било и продължава да е процес на отлъчване на човека от Бога – ампутиране на смисъла от живота.

В годините на комунизма наричат тази концепция диалектически материализъм. Но нека ви кажа нещо – вие, които четете това, а и вашите деца, а и най-вероятно вашите родители също, сте възпитани и вярвате тъкмо в тази теория и до днешния ден – крайния материализъм. Отхвърляте Господ и вярвате, че всичко е създадено на случаен принцип, а животът е дело на взаимодействието на мъртвата материя със самата себе си. Вярвате, че тленната ви обвивка е вашата същност, че материалното е над всичко, а годините в безбожие са ви убедили окончателно, че животът е гаден, а накрая умираш и всичко свършва.

Колко сух и буквално умрял начин да гледаме на живота е това. Но нещата не спират до тук. От всичко това човек логично си прави извода, че ако нещо има смисъл, след като всичко е някаква смешна случайност, а той само едно зъбно колелце в гигантския умрял и безличен часовников механизъм, наречен Вселена, явно значение би имало и би могло да има единствено краткото му и съвсем преходно земно съществуване, и мимолетните физически наслаждения, до които може да се докопа. И тъй като явно нямало Бог, както се спекулира от определени кръгове вече два-три века, защото изглежда Вселената се била самосъздала според материалистическата философия, значи и моралът очевидно е нещо, с което човек не е необходимо на всяка цена да се съобразява. Е, добре де, може би малко, но пък и да го престъпиш тоя морал, няма проблеми. Накрая така или иначе умираш и изчезваш в небитието. Един вид ти си като дружество с ограничена отговорност, само че размерът на капитала ти е продължителността на живота ти. Горе-долу това твърди тяхната наука. Знам, че знаете точно за какво говоря.

В следствие на този светоглед, широко пропагандиран от Комунистическата партия в продължение на десетилетия (а и до ден днешен по инерция) чрез медията и образованието, хората в България масово не вярват в Бог. В следствие на това и моралът се превръща в една съвсем относителна, протоколна категория, която е по-скоро невалидна. Не вярват искрено дори немалко сред малцината, опазили в семействата си традицията на вярата през годините, защото и самите те са отгледани в това перманентно обществено съмнение и направо неверие в Бог. А средата, както знаем, определя твърде много неща.


Много от вас (психолозите със сигурност) добре знаете в кой период от живота се формира най-активно човешкото съзание и се усвоява основният комплекс от поведенчески модели – в първите седем. Не мога да цитирам точната цифра, но мисля че ставаше дума за около и дори над 60% от всички наши вярвания и дешифровки на реалността се оказват закотвени в ума ни още от тогава, от първите седем. До пубертета близо 90% са вече формирани и запаметени в операционната ни система като устойчиви.

Тъкмо в тази връзка поколението, което сме в България в момента, е почти изцяло генетически материалистическо, така да се каже – родено и възпитано след 44-а. Разбира се, всяко правило си има изключенията, но както и в природата, и тук важи златното сечение и пропорцията 80/20. Да, има една малка група, които са опазили вярата си и благодарение на тях тя не е изчезнала. Но пропорцията е драматично нарушена. И дори у много от малцинството вярващи вярата е отслабена и не се отразява в поведението им подобаващо. Но това, както стана дума, не е неочаквано, пред вид че останалите 80 процента са радикално невярващи.

Но никога не изчезва вътрешната жажда на човека по Бога и конкретно по Христос в нашия случай. Да, за християнството говоря, разбира се. Но нима е случайно, че тъкмо тази религия пази и сплотява рода ни от 1200 години? Нима е случайно, че тъкмо благодарение на нея сме оцелели изобщо като нация с парче земя под слънцето толкова столетия? Нима е без значение, че най-хубавите празници в годината, които всички очакваме с нетърпение и приветстваме, генерираме положителна енергия в тези ритуали и намираме повод да бъдем по-добри към себе си и едни към други, нима е случайно, че тези празници са именно християнски?

Но църквите са празни. В манастирите – разврат. Думата проповед звучи в ушите на българина или като виц, или като сектантско магическо заклинание в най-добрия случай. Младите пък гледат на вярата като на отживелица и нещо едва ли не демоде или пък формално, фиктивно, фалшиво. Намират се дори духовници да парадират с неверието си. Рядко и слабо се чува Божието слово по медиите, няма го в училище, редуцирано е в целия ни обществен живот.

С две думи - игнорираме Бог.

Чувствате в стомаха си колко е сериозно това, нали? Явно добре пазим всичките завети на соца. И накрая няма как да не се усети тая жажда за морал, естествено, че ще се усети. И то не е жажда, не е вълчи глад, а според мен въпрос е на живот и смърт за народа ни дали ще се върнем към вярата. Защото именно Бог е „моралният закон вътре в нас”, както го нарича Кант. Онова гласче, което се обажда винаги, когато сме на път да извършим нещо лошо.

Но ние сме научени от медията да го заглушаваме. Научени сме да действаме в грях въпреки гласчето, защото „всички така правели”, пък той животът бил труден и гаден, а накрая умираш и филмът свършва така или иначе. Каквото си изял, изял, каквото си изпил, изпил – това е. А дали е това? Нима е съвпадение, че над 90 процента от човечеството вярва в Бог и в отвъдния живот? Нима е просто шанс, че Библията е най-големият бестселър на тази планета за всички времена? Нима е маловажно, че именно Светото писание закриля българския род повече от хилядолетие?

Преценете сами. Душата си е ваша. Но не търсете морал там, където Бог не е добре дошъл. Дървото с прогнил корен бързо изсъхва, прекършва се лесно и пада. Къщата без здрава и дълбока основа е просто колиба, която първата буря събаря. Нека това не е нашата къща. Аз вярвам, че в България има място за Бог и знам, че сърцето на българина е открито за спасение.

Не е задължително позициите на редакцията да съвпадат с тези на авторите!

Най-новата книга на Димитър Божанов

Източник: Поглед.инфо

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ