Да съобщя все пак какво стана на моето съдебно дяло, на съдебното дяло, проведено вчера, на което моя милост беше подсъдим за "обида". То беше заведено от помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и моя синдикална лидерка, е лидерка на синдиката, в който членувам още от 1990 г. Това само по себе си е прецедент в световната история: синдикалният лидер, който по презумпция би следвало да защищава членовете на ръководения от него синдикат, в случая ги подлага на... съдебно преследване! Но както и да е, това е подробност, характерна за нашите родни български реалности и нрави, където комай всичко е съвсем наопаки. Та ето какво стана вчера, ще ми се съвсем вкратце да опиша случилото се вчера - щото имам и много друга работа на главата.
Съдийката на предишното заседание даде срок от близо два месеца на страните да се споразумеят без да се дава ход на делото по същество, ето, изминаха тия близо два месеца, но ищцата не даде никакъв знак, че желае споразумение, независимо от декларациите на нейния адвокат, който надълго и нашироко уверяваше съда, че тяхната страна била съвсем миролюбива - и само моята инатливост била причина досега да не се споразумеем извънсъдебно. Аз също декларирах готовността си да се споразумеем, остана само адвокатите да се срещнат, за да преговарят и за да подготвят споразумението, което да представим на съдийката. Аз разговарях с адвоката си и му заявих позицията си: тъй като по същество това дело е против моята свобода на словото, тъй като с това дело искат да ме сплашат, за да престана да пиша за безобразията, които си позволява една администрация, т.е. тъй като това е дело срещу принципи и конституционни норми, които за мен са свещени, аз няма да отстъпя и няма да капитулирам: та да се принизя дотам да се откупвам с пари, т.е. да плащам с пари за това, че съм се възползвал от правото си да изразя своята позиция. Заявих му също, че не намирам никаква "обида" в моите критични думи, отправени срещу една обществена фигура, срещу едно служебно лице на държавна длъжност (и фигура на синдикалист), което няма как да бъде изведено от полето на критиката; който не иска да го критикуват, да не се захваща с такава отговорна държавна работа. Адвокатът ми обаче ме гледаше със съжаление, той ми беше назначен служебно от съда, оказа се обаче доста опитен, възрастен, врял и кипял в нашата съдебна система и познаващ превъзходно механиката й; той ме увери, че у нас никой няма да си даде труда да вникне в моите благородни нравствени мотиви, че всичко у нас се отсъждало единствено от гледна точка на формата, не на съдържанието, смисъла и идеите, камо ли пък от гледна точка на справедливостта или истината; заяви ми, че тук у нас истински виновните почти винаги остават ненаказани, а страдат главно жертвите, потърпевшите и пр. С една дума казано, посъветва ме: разумно е да потиснете своя нравствен плам, да приемете компромис, щото иначе рискът да загубите делото е огромен, а ако го загубите, това ще ви влезе в досието, ще бъдете вече "осъждан", което е крайно неприятна работа. След този разговор с моя адвокат аз останах в крайно раздвоение е пълна нерешителност какво да правя, щото той, прочее, не беше първият адвокат, който ме съветваше да постъпя така. Да оставим настрана това, че горката ми съпруга, в името на моето здраве, отдавна настояваше да се съглася на всичко, само и само това дело да бъде прекратено.
И тъй, 20 минути преди началото на делото аз стоях с адвоката си пред залата в пълна нерешителност и раздвоение какво да правя. Дойде адвокатът на ищцата - тя самата, разбира се, не дойде, не уважи съда с присъствието си - и двамата адвокати почнаха да преговарят за размера на евентуалното обезщетение. Оказа се, че ищцата, която в разговор с мен в един момент беше склонна на "символичната сума" от 300 лева, колкото били разноските по делото, сега чрез адвоката си пак почна да настоява за сумата от 600 лева, сиреч, 300 лева адвокатски хонорар на адвоката й и 300 лева обезщетение за преживени от нея "неимуществени морални щети". Аз в този пазарлък не участвах, макар че казах, че съм удивен, че отново има промяна, явно с оглед да не се съглася; адвокатите в общ глас ме кандърдисваха да се съглася на всичко, само и само делото да бъде прекратено, това било изцяло в мой интерес. В този момент дойде съдийката и ний влязохме в залата; след едно кратко друго дело се поде и нашето.
Адвокатите един след друг си казаха речите в указания дух, а след това поисках думата аз; пред съда казах горе-долу ето тия думи:
- Уважаема госпожо Съдия, ще се постарая съвсем накратко да кажа какво мисля по това дело, тъй като в момента съм изправен пред един крайно тежък нравствен казус, от който не виждам достоен изход. Аз съм един граждански активен човек, философ и писател, който си има свой блог, където пиша за всичко, което ме вълнува: и за политика, и за психология, и за философия, и за история; пиша за реалностите на българския живот, пред които ежедневието ме изправя, с които то ме сблъсква. Пиша пределно честно, мой девиз е парафраза на думите на Спасителя: "Истината ни прави свободни!", понеже като философ смятам, че без истината не може да се живее достойно. И ето, за написан от мен текст по остър проблем в училището, в което преподавам, а аз написах едно философско и художествено дори есе, това есе след това влезе в едно моя книга, посветена на състоянието на нашата образователна система, аз бях даден на съд, срещу мен беше заведено дело за "обида". Не смятам, че думите, които са били възприети от тъжителката за "обидни", съдържат момент на обида, тъй като те с нищо не засягат нейното достойнство като емпирична личност, а са отправени по повод на нейни реакции в качеството й на длъжностно лице на държавна служба - и също така на синдикалист, който не пожела да си изпълни функцията; смятам, че имам право на позиция и на критично отношение, а за това, че се възползвах от това свое свещено право, ето, бях даден под съд, което и показва, че делото всъщност не е за някаква хипотетична "личностна обида", а е всъщност опит за упражняване на натиск върху мен - за да ми бъде затворена устата, именно, за да престана да пиша, за да престана да критикувам, за да се откажа от конституционното си право на свободно изразяване. Това обаче за мен са свещени права и принципи, от които току-така няма да се откажа, които няма да пожертвам - дори и в името на личното и на служебното си спокойствие. В светлината на току-що казаното аз не смятам, че имам моралното право да капитулирам - и да се съглася на сделка или сговаряне, в която един вид да платя с пари своето гарантирано ми от Конституцията безусловно човешко право. Един такъв ход ми се вижда недопустим от морална гледна точка, а тя за мен по-меродавна от всякакви други съображения...
Като стигнах до този момент в речта си и адвокатът ми усети, че аз клоня към отказ от споразумяване, той почна да ми шепне: "Съветвам Ви да приемете споразумението, г-н Грънчаров, наистина, приемете, рискът е много голям да се откажете сега и пр.!", а пък в това време адвокатът на другата страна също се размърда; г-жа Съдията се възползва от паузата и също ми заяви в прав текст, че едно подобно споразумение нямало да накърни моите конституционни права и пр. Като Съдията завърши, пак поиска думата адвокатът на ищцата и той заяви, че предлага към споразумението да бъде включен пункт, в който аз, видите ли, да бъда задължен да премахна от електронното издание на книгата си и също от публикациите си в блога "всички обидни квалификации по адрес на тъжителката"; като рече това, аз се разпалих и пак поисках думата; рекох нещо такова:
- Госпожо Съдия, ето, виждате, какво неприемливо условие ми се поставя: един вид да бъде цензурирана книгата ми, да бъда притиснат дори да се самоцензурирам, аз такова нещо не мога да приема! Все пак живеем в други, демократични времена. Интересно е защо г-н адвокатът не се сети да предложи отпечатаните екземпляри от книгата да бъдат... изгорени, да бъде устроено едно аутодафе, сиреч, книгата ми да бъде изгорена на клада, то само това остана да поискат. Разбира се, аз на такива неща няма да се съглася. Защото смятам, че по този начин грубо се накърняват и погазват мои конституционно гарантирани човешки права. Нека да бъда съден, ще се надявам уважаемият съд да прецени справедливо казуса - и да отсъди според принципите на морала, правото и законността.
В този момент моят адвокат пак понечи да вземе думата, за да ме кандърдисва да приема споразумението, но г-жа Съдията заяви, че подобни претенции от страна на другата страна, именно за цензуриране на книгата ми тя няма да допусне, нито за минало, нито за бъдеще време, т.е. заяви, че Съдът в нейно лице няма да допусне потъпкването на тия моя конституционни права. В текста на споразумението щяло да бъде включен само момента за парично обезщетение. На мен в този момент ми мина през ума, че ще ми падне сякаш воденичен камък от шията ако това дело бъде прекратено, щото аз много страдания понесох след операцията си, когато, бидейки в най-тежко състояние, разбрах, че съм даден под съд, тогава много писах, даже разговарях с тъжителката, апелирах към нейното нравствено и религиозно чувство, опитвах да я предразположа към разбиране, към едно разрешаване на спора и на недоразумението на човечна основа, ала от нейна страна не получих никакъв отзвук; срещнах само мълчание и какви ли не неубедителни обвинения. Както и да е, в един момент аз чух собствения си глас да заявява пред г-жа Съдията, че приемам споразумението - тъй като като капак на всичко и здравето ми е достатъчно разклатено, а пък едно дълго съдебно дело ще ме изтощи съвсем. Да, реших да си платя с пари за спокойствието, ето, сега г-жа ищцата цели 12 месеца ще получава от заплатата ми месечно по 50 лева, за да си възмезди моралните щети.
Това стана. Капитулирах. Изморих се да се боря. Отказвам се. Искам останалото ми време от живота да го използвам не за съдебни дела "до дупка", а за да мога да си довърша някоя и друга по-важна работа, примерно, да напиша още някоя и друга книга, ако е рекъл Бог да ми даде още известно време живот. Отказах се да се боря, даже и... "пловдивски Сократ" не ща да бъда вече, омръзна ми; смятам, че е разумно такова едно решение, поне засега съм склонен да мисля така. Аз съм човек емоционален и много силно преживявам подобни неща, ето, даже мисълта, че за първи път в накраткия си живот съм бил няколко месеца подсъдим, ме изтощи съвсем, почти изчерпа жизнените ми сили, а едно дълго съдебно дело едва ли ще го издържа изобщо; затова предпочетох да спра, да проявя поне малко милост към здравето си - и към близките си, които също много тежко преживяха тия истории. Да, представете си, на този свят все още има хора като мен, за които нравствените неща все още значат нещо; да, представете си, че и у нас, в България, има хора, които не са коравосърдечни дотолкова, че изобщо да не страдат когато някой някъде си позволява да тъпче личността и достойнството им. Да, представете си, и у нас има хора, които държим да бъдем личности - за което си плащаме съответната цена. Аз вчера се съгласих да платя тази цена съвсем буквално, материално-финансово: ще трябва сега да плащам на тъжителката тия 600 лева обезщетение за съгласието й да не ме съди.
Тя, прочее, длъжен съм да отбележа, ми заяви в един разговор между нас, че тия пари не ги била искала за себе си - щото аз тогава я притиснах с аргумента, че е грозно да иска пари от човек като мен, който освен че е болен от неизлечими страдания, при това се грижи за семейство, в което другите два члена са безработни. Тогава тя ми отвърна, че възнамерявала тия пари да ги дари на бедните! С две думи казано: взема от мен, "богатия", за да подари тия пари на бедните. Вчера като се сетих за това нейно обещание донякъде се успокоих: все пак за нещо добро ще отидат моите пари - стига наистина да бъдат подарени тия пари на бедните. Дано многоуважаемата тъжителка и ищца удържи на обещанието си. Аз бих желал все пак да видя, ако тя стори това, което обеща да направи с тия пари, някакъв документ, който да ми покаже и докаже, че наистина моите пари са отишли за подпомагане на бедни, на нуждаещи се, на намиращи се в тежко или окаяно положение хора. Аз самият не съм толкова богат с пари, другаде е моето богатство (все пак се смятам за доста богат, за надарен, и то с най-истински богатства човек!), но ето, ако тия пари отидат за бедни хора, то нравственият компромис, който направих, съгласявайки се на споразумението, донякъде ще бъде оправдан - и възмезден с известно морално удовлетворение.
Това исках да кажа по моето епохално дяло. То свърши преди да започне. Плащам известна цена - някакви си там 600 лева, нищо че те в моето положение изобщо не са малко: цял един месец ще трябва да работя без нищичко да ям! - но за сметка на това печеля несметни богатства, а именно правото си да мисля и да пиша свободно, да работя на благородното си поприще, на нивата на образованието и възпитанието на българската младеж, щото, представяте ли си, ако, да речем, бях осъден по това дяло, видите ли, щял съм бил да загубя правоспособността си да бъда учител, да, и това чуха моите уши вчера! Питам се: а дали тъкмо тази не е била далечната цел на туй предприятие, именно на даването ми под съд? Щото, чини ми се, някои администратори все още не мога да преглътнат туй "камъче", че Ангел Грънчаров е преподавател по философия; предполагам, възможно е, този факт да е техният тих нощен кошмар; знам ли, хора има всякакви?
Спирам дотук. Казах каквото имах да кажа. Хубав ден на всички! Бъдете здрави! И не правете, доколкото е възможно, тежки нравствени компромиси като мен; леки може, но тежки не бива да се правят. Аз вчера направих един крайно тежък нравствен компромис, поради който съм почти изтощен, но дано въпреки всичко той да е бил за добро. Не знам. То ще се види скоро за какво е било...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар