Съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател

Познавам себе си и добре знам, че ако отложа някаква работа, особено пък свързана с писане, може да стане така, че никога повече да не се върна към нея; поради това, зарязвайки всичко друго, веднага сядам да отговоря на поредния Ви коментар в нашата дискусия за свободата. За жалост до този момент други събеседници все още не се се включили към дискусията ни, което е показателно, в смисъл, че в нашите, родни български условия, повечето хора пребивават в блажено безразличие тъкмо към най-важните, истински важните въпроси. Забелязал съм, че ако пиша за някаква дреболия, твърде много хора откликват, но щом напиша нещо наистина сериозно и важно, почти никой не му обръща внимание; това според мен все нещо говори. Както и да е. Да се върна към обсъжданите въпроси.

Първо, искам да Ви се извиня, че в предишния си коментар бях прекалено рязък и крайно невъздържан в критиката си, на моменти дори си позволих да направя обидни забележки по адрес на начина на мислене или на мисловната тенденция, която Вие олицетворявате. Признавам си обаче, че успяхте да ме раздразните, аз иначе съм твърде спокоен и толерантен човек и рядко, така да се каже, се вбесявам по повод на нечие изказване; а ето, по повод на Вашия по-преден коментар на моменти сякаш се вбесих. Не е добре, наистина, философ да бъде чак толкова емоционален, но пък, да признаем, от друга страна погледнато, безстрастното, вяло писане и реагиране едва ли притежават кой знае каква добродетел. Факт е, че ние двамата с Вас в някакъв смисъл олицетворяваме два крайно различни, да ги наречем, стилове на мислене, т.е. всеки от нас представя различен тип философстване, характерни за отделни философски школи или направления. Това, от една страна, е чудесно, тъй като има почва за различия, несъгласия, спорове. Но и "припламването на искри" на моменти в дискусиите ни е съвсем възможно, естествено и разбираемо; разбира се, добре е все пак събеседниците да не отиват в крайности; ако съм направил това, ако така сте възприел по-рязката ми критика предния път, моля да ме извините.

А сега да се върна към Вашия текст и да кажа как аз мисля по повдигнатите в него проблеми.

Вярно сте схванал, аз подкрепям гледната точка на екзистенциалистите, които в ХХ век успяха да създадат и наложат една богата на идеи и цялостно развита философия на свободата, тъй като тъкмо свободата беше в центъра на техните търсения. Ако даден човек пожелае да вникне по-пълно в патоса на този тип философстване, той, няма как, следва да застане на същото гледище, щото ако стои отвън, т.е. ако почне да съди от съвършено друга гледна точка, то тогава всичко в твърденията на алтернативната позиция ще му изглежда "неприемливо", "крайно", "несъстоятелно", дори "ненаучно" или "нефилософско" и т.н.

Именно на това обстоятелство се дължи фактът, че е много трудно да се обменят идеи, родили се в пределите на съвършено различни философски нагласи или течения. И дори не толкова да се обменят, а просто да се възприемат адекватно, без да се посяга на носения от тях автентичен смисъл. И ние двамата с Вас сме в подобна ситуация: когато човек стои на дадено гледище и се опитва да съди за коренно различни идеи единствено от неговата позиция, той просто няма как да не изопачава своето възприятие, а пък критиките и възраженията му, понеже се обусловени от съвършено друга почва, са хем съвсем нормални, но, за жалост, са и също толкова несъстоятелни. Да, трудна е комуникацията между философите, придържащи се към съвършено различни гледни точки; много трудно могат да стигнат до съгласие, до съотнасяне и помиряване на разбиранията си. Но точно тия трудности на съгласуването на разбиранията, произлизащи или израсли от различни почви, правят обмяната на мисли и идеи едно толкова вълнуващо занимание.

Ето, Вие, примерно, пишете, че "екзистенциалистите са подчертавали не толкова външната, колкото вътрешната свобода на индивида". Само този наистина основен пункт да обсъдим основателно, ще ни се наложи да разнищим цялостно проблема за човешката свобода, за което обаче ще се иска много време и място. Ще се опитам обаче да бъда пределно кратък, което е изключително трудно, понеже въпросите наистина са сложни.

Самата (иначе толкова популярна) теза за някаква "външна" и "вътрешна" свобода от мое гледище е твърде съмнителна. От само себе си се разбира, че човек просто няма как да бъде неограничен от нищо в полето на т.н. "външна" свобода, сиреч, свободата на делото, на действието; естествено е, че екзистенциалистите просто не е възможно да смятат, че в действията си човек изобщо не е ограничен от нищо, т.е. може да прави каквото му скимне. Но не за това става дума. Става дума за това, че самите обстоятелства, че самата "ситуираност", в която протичат действията ни, твърде много зависи от нашето възприятие, от насоката на развитие на нашето съзнание и самосъзнание. При едни и същи обстоятелства различните хора се държат по различен начин, някои действат и дори в най-неблагоприятни обстоятелства постигат някакви успехи, други са обезкуражени, нищичко не правят и са се оставали на бесмисленото роптаене и мърморене.

Ето че има нещо "вътрешно", именно степента на развитост на съзнанието за свобода, което се оказва детерминанта дори и на начина, по който възприемаме своята ситуация, да не говорим пък за начина, по който ще реагираме. Ако "външното" поставя на всички нас едни и същи и по принцип еднакво "непреодолими" прегради, т.е. ако ние сме оковани еднакво от неговите "невъзможности", то тогава ще стигнем до положение сами себе си да възприемаме като безволеви автомати, чиито действия изцяло се детерминират от външните условия и обстоятелства. Тогава всеобщото тържество на толкова пошлата материалистическа теза, а именно, че "битието определя съзнанието" ще възвести смъртта на всеки човешки порив и на самата възможност за някаква, каквато и да било, човешка активност и инициативност. Тогава именно ние ще станем подобни на предметите, на вещите, които наистина са под пълната и безусловна власт на заобикалящите ги условия и обстоятелства.

За щастие, човекът - а да си човек означава да си свободен! - не така възприема ситуацията си; нали е казано: "Блажени ония, които искат невъзможното!"; само това знаменито библейско положение да бъде "разчоплено", та да се изяви пребогатия му смисъл, и то ще ни позволи да вникнем в коренно различната ситуация спрямо външното, в което пребиваваме ние, хората, надарени не само със съзнание, но и, на тази основа, с възможността да бъдем свободни, т.е. да бъдем себе си, а не да бъдем жертви на една изцяло потискаща ни и безпощадна външна реалност.

Даже навремето по-ранният, младият Маркс беше написал в един от своите тезиси, които усърдни доценти и професори по комунизъм ни принуждаваха да учим сякаш са нов катехизис, следното: "Ако е вярно, че човек е порождение на обстоятелствата, то, следователно, самите обстоятелства трябва да бъдат направени човечни". Но има съществена разлика и ясна граница между маркистко-комунистическия волунтаризъм - комунистите искаха направо да правят "нов свят" и "нов човек", действайки в човешкия свят на вековните традиции така, както се държи слон в стъкларски магазин! - и екзистенциалната философия на свободата, която "освобождава" не произвола на опиянената от жажда за кръв и от вождистки ентусиазъм алчна тълпа, а ентусиазма на силния индивидуален човек, чувстващ своята сила и свободно разполагащ битието и живота си в така вдъхновяващия го хоризонт на бъдещето.

Разликата между тия две гледни точки е колосална: свободният човек в съществуването си не игнорира закономерностите на света, в който живее, напротив, той се ползва от възможностите, които светът му дава - за да постигне пълния разцвет и плодоносността на смисленото човешко действие. Разбира се, ние, хората, които държим на свободата си, постоянно доусъвършенстваме света, в който живеем, но не бива да засягаме устоите му, устои, които са ни завещани от историческата традиция на вековете; човек със самото си присъствие в света прави този свят друг, а без мен този свят ще бъде неимоверно беден и ощетен. Една свобода, която си позволи да игнорира света и да посегне на неговите устои, се изражда в произвол, във волунтализъм, който носи само беди; смислена и разумна е свободата, която позволява на човека да разгърне богатството на своите жизнени сили, ползвайки се от ония шансове, които светът му дава, а пък усувършенстването на същия този свят става много предпазливо: много често, искайки да подобряваме, ние, уви, само разваляме и причиняваме зло. И понеже в едно автентично свободно общество действат - подчертавам, действат, а не гледат втренчено в пъпа си! - милиони и милиарди човешки същества, сблъсъкът на човешките воли създава една възхитителна и спонтанно подреждаща се картина на човешките стремежи, дела, постижения, творения; и само така, като се отприщи човешката съзидателна енергия на милиони свободни индивиди, нашият свят ще стане по-добър; докато иначе той, уви, неминуемо ще продължи да става все по-лош. Примерът на комунизма в това отношение е безкрайно показателен.

В този смисъл аз съвсем не ща да Ви убеждавам в това, че "човешка свобода е безгранична и че ние можем да постигнем всичко, което не е изрично забранено от природните закони". Това, което е забранено от природните закони, мислещият, разумният човек съвсем няма да поиска да го прави; него да го оставим настрана. А за т.н. "граници" на свободата проблемът е твърде "щекотлив" и се нуждае от значително по-внимателно вникване.

Да, има "някои наши собствени вродени качества, които не контролираме", които ни ограничават, но и които, от друга страна погледнато, ни осигуряват поле за изява и развитие. Аз може да нямам талант да пея, но това съвсем не бива да ме прави нещастен - по причина, че наистина няма никога да стана успешен и парично богат певец като Милко Калайджиев, Кондю или Азис. Всеки си има някакъв талантец или дарба, Бог на всеки е дал по нещичко, на което можеш да се опреш и да постигнеш много. И какво излиза? Това, което от един ъгъл изглежда като "граница" и "органиченост", от друг ъгъл погледнато, се оказва възможност, поле за изява и за постижения. Ето че фактът, че всеки от нас просто няма как да стане всичко, поради което и не бива да иска да стане всичко, а всеки просто трябва да се задоволи да бъде себе си - което съвсем не е малко, особено ако наистина го постигне! - та значи това обстоятелство съвсем не бива да поражда чувство за трагичност и "окованост", напротив, трябва да ни стимулира да бъдем себе си по най-добрия възможен начин. Който разсъждава така е неоспорим белег, че пред себе си имаме един истински свободен човек; ако не разсъждава така, а постоянно мърмори недоволен, то това означава, че пред себе си имаме чисто и просто един мърморко. Колкото повече несвободни хора има в едно общество, толкова повече мърморковци има в него; ето, ние, българите, примерно, сякаш сме нация, съставена предимно от мърморковци; правете си сам изводите колцина сред нас са истински свободни и дръзки хора, които не щат да се оправдават, оплакват, каят или вайкат, а се стремят да постигнат максималното от възможното.

По-нататък в текста си Вие не пропускате възможността да ме "бъзнете" за това, че постоянно съм бил недоволствал от "живота и системата", а трябвало било да обвинявам само себе си и да си мълча, щото вината за това или онова, което ми се случвало, следвало да бъде изцяло моя. Налага се да дам известно разяснение, което има принципен характер, нищо че тръгваме от пример, който касае мен лично; прочее, всеки човек се намира в аналогична ситуация, а пък се различаваме само по реакциите си, а по-преди по това как я възприемаме.

Човек се бори да постигне максималното, онова, за което е призван - и за което чувства, че има сили да постигне. От тази гледна точка аз срещу живота си изобщо не роптая - моят живот е такъв, какъвто аз съм си го създал и сътворил. Поемам пълната отговорност за живота си, смея да заявя това; и почти за нищо не съжалявам, нищо че съм имал, както и всеки човек, някои пропуснати шансове; но общо взето все съм бил себе си, т.е. от свободата си не съм се отказвал никога. Но животът е борба - срещу какво, прочее, сме принудени да се борим?

Първо, сме длъжни да се борим срещу собствената си склонност към инертност, към отказ от борба. Трябва да се борим и срещу безразличието си, което често ни връхлита. Безжалостни следва да бъдем към отчаянието, което има потенциала да съсипе всичко - и бъдещо, и вече постигнато. Разбира се, ако живеехме на самотен остров като Робинзоновци, човек щеше да му се налага да се бори само със себе си и с... враждебната природа. Понеже обаче живеем сред "себеподобни", именно в общности, самият начин, по който е устроена общността, поражда толкова много пречки, че човек често води най-изтощителните битки с ония "хора и институции", които сякаш нямат друга работа освен да пречат на истински инициативните, сиреч, на свободните хора. Общества като нашето пък са устроени така, че и "човешките маси", и институциите, сякаш нямат друга работа и грижа освен да пречат на свободния, на инициативния човек.

Да, налага се да се борим, да роптаем, даже да крещим на моменти от чувството за безнадеждност, щото човек сам наистина не може да мести планини. Особено тежка става ситуацията, когато околните хора, които страдат по същия начин, бидейки поставени в същите отвратителни условия, не само че не са способни да координират усилията си по промяна на неблагоприятното статукво, но и, за жалост, са настоени така, че все едно се радват на всеки твой неуспех - и завиждат на всяка твоя победа или успех. В нашенски условия свободният човек е принуден да се блъска абсолютно сам и често му се налага да чупи стени със собствената си глава. Ето защо, борейки се, такъв човек има право на моменти не само да се оплаква, но и да проклина участта си - и ония, които страдат по същия начин, но, кой знае защо и съвсем неразумно, впрочем, никога няма да ти протегнат ръка. Е, лошо е човек само да се оплаква, а нищо да не прави; а тия, дето се оплакваме, ала и действаме, работим, борим се, имаме и право, в отделни моменти, когато ни съвсем ни писне, и да крещим, и да роптаем, и проклинаме даже.

И още на един момент от Вашия коментар искам да обърна по-голямо внимание; Вие пишете така:

"Вашата (и на френските екзистенциалисти) позиция за обречеността на човека на абсолютна свобода и отговорността му за всичко и всяко е интересна, но доста изкуствена, абстрактна, пресилена и крайна."

Отправяте ми голямо предизвикателство; ако река да Ви отговоря съвсем убедително, ще ми се наложи да употребя много време и думи. Понеже в момента не разполагам с тоя ресурс, ще се задоволя със следното пояснение.

Няма "неабсолютна", сиреч, половинчата свобода; свободата, за да е свобода, трябва да е пълна и абсолютна - и в това няма нищо пресилено, изкуствено, абстракно или крайно. По същия начин, по който няма "отчасти" бременни жени, по досущ същия начин няма и "ограничена", "непълна", "неабсолютна" свобода. Човек не може наполовина да е свободен, наполовина несвободен; свободният човек е жаден и иска цялата си свобода; нищичко не е склонен да отстъпи, от нищо няма да се откаже. Аз често в своите семинари и обсъждания с ученици чувам същото, което и Вие твърдите: "Няма пълна свобода, няма абсолютна свобода!" - това положение се е превърнало в една крайно повърхностна, изтъркана, но за сметка на това крайно претенциозна баналност. Ще Ви отговоря следното.

Свобода ли е непълната, ощетена свобода? Съществуват ли прословутите "граници" свободата ни? Кой поставя тия граници и ограничения? Нима истинската свобода по необходимост трябва да е ущърбна, ощетена, непълна, "в граници" и пр.? Ето на тия въпроси ако се опитате да си отговорите, сам ще стигнете до разбирането, че ако нещо иска да е свободно, то иска да е свободно абсолютно, т.е. да поеме пълната отговорност за живота и бъдещето си. Щото непълно свободното няма как да поеме пълната отговорност, а щом приемем, че пълната свобода изисква пълна отговорност, работите се опростяват, т.е. истината започва да се мержелее на хоризонта.

Свободният човек не иска никой да му се меси в свободата - но това не значи, че, воден от такова едно съзнание за абсолютна свобода, ще тръгне да прави каквото му скимне. Аз сам поставям ограниченията си, аз самият, не някой друг. Аз винаги сам решавам, не по принуда, а по свой избор. Решавайки сам, аз поемам пълната отговорност за избора си. Ако не чувствам тази своя абсолютна отговорност за свободата си, тогава и свободата ми няма да е така примамлива за мен. Абсолютната свобода, съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател. Бог сам ни е дал тази възможност абсолютно да се ползваме от свободата си, щом е така, тогава имаме ли право сами да се отказваме от нея? Бог нима движи ръката на пишещия? Бог нима някога ни се меси или ни "води"? Защо Бог е изпитвал така внимателно Адам, сам подтиквайки го към свободата? Избирайки свободата си, включително отправяйки предизвикателство към собствения си Велик Родител, Адам поема пълната отговорност за живота си - и така започва световната история.

Простете, но Вие лично бихте ли "дали" на своите деца една "неабсолютна", сиреч, ощетена "свобода", което ще означава, че постоянно ще се месите в живота им? Давате ли си сметка какво ще се получи когато родителят нито веднъж не е позволи на детето си да се възползва от свободата си "абсолютно"? Та това означава, че то никога не е взело самостоятелно решение?! Много често ние, родителите, допускаме такава грешка: нямаме доверие на децата си, месим им се постоянно, а след това се чудим защото децата ни били станали несамостоятелни. Ами какви други да бъдат? Погрешна е тезата за "свободата", поставена в някакви външни граници, сиреч тезата, че "истинската свобода" била непълната, ощетената, неабсолютната свобода. Една такава манипулативна, нечиста, неистинска свобода заслужава ли изобщо името свобода? Ами има ли "неабсолютно" добро? А "неабсолютната" истина истина ли е?

Ще свърша дотук. Още много може да се пише и обсъжда. Темата е безпределна. Какъвто е и предметът на разговора ни: свободата. Най-ценното, което изобщо имаме. Което сме. Което съвпада с нашата собствена същност. Неслучайно Хегел, изхождайки от Свещеното Писание, твърди: "Свободата е същност на духа. Свободата е негова субстанция. Истината прави духа свободен..." Мисля, че е достойно да завършим (засега) с тия впечатляващо силни думи на великия философ на Германия. Излишно е да уточнявам, че само свободният, причастният на свободата човек е дух, не някой друг. А свободата в това си свое качество, именно като субстанциално духовно качество на човека, не само че е абсолютна, нещо повече, тя е най-абсолютното...

ЗАБЕЛЕЖКА: По темата за свободата може да се прочете текста на още един екзистенциалист, Николай Бердяев; това може да стане ето тук: Глава III. Свободата

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.