Истината ни прави свободни

четвъртък, 19 декември 2013 г.

Невероятно обърканото и тежко статукво в българското образование е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища

Попадам тази сутрин на публикация със заглавие Преподавател от СУ почина пред студенти, в която чета:

Преподавател от Софийския университет почина внезапно пред първокурсници от ВТУ "Св.Св. Кирил и Методий". Теодор Пиперков изнасял лекция по римско частно право в старата столица. Докато асистентът говорел пред пълна с над 50 студенти аудитория, ненадейно се хванал за сърдечната област, превил се и след секунди се строполил на земята. Присъстващите в залата се обадили на тел.112. Пристигнала линейка, но лекарите успели единствено да констатират смъртта му, предаде "Труд".

"По принцип Пиперков е преподавател от Софийски университет, но води дисциплината римско частно право като титуляр и във ВТУ. Получил е масиран инфаркт и издъхнал на място", потвърди ректорът на висшето учебно заведение проф. Пламен Легкоступ.

Искам и аз да кажа, да напиша нещичко по този повод. Във Фейсбук най-напред написах ето тази кратка реплика: "Бог да прости починалия, а ето, оказва се, как тъжно умират някои преподаватели...". Че се е случила тази трагедия - това все нещо показва. Все нещо говори. Примерно показва, че работата на преподавателите изобщо не е лесна, както някои си мислят, напротив, доста тежка и стресираща е. Дваж и триж по-тежка и стресираща е обаче работата на учителите, щото, да признаем, студентите са многократно по-лесна и благодатна за преподаване и за въздействия от страна на преподавателя аудитория. Да го кажа другояче, та да бъда разбран: значително по-кротка публика (да употребя една такава не съвсем уместна дума) са студентите, докато при учениците е съвсем друго. Много добре зная това, тъй като съм работил и със студенти, и с ученици. И ето, покосен от инфаркт по време на своя лекция е преподавател в СУ. Давате ли си сметка колко по-тежко е на учителите, дето работят с какви ли не ученици, сред тях пък има какви ли не, има и някои направо "неуправляеми"?! И значи работата на учителите е многократно по-тежка и инфарктна от тази на професорите и на асистент-професорите; правете си сметка колко по-голяма е вероятността те да се изхабяват повече, в крайна сметка също така да бъдат покосявани от инфаркти, инсулти и пр. За пет-шест да са седем години в училището, в което работя, към 6-7 учители починаха скоропостижно, преди да са достигнали до пенсионна възраст (или малко, година след като я достигнаха). Аз самият наскоро бях на косъм от смъртта, добрият Бог обаче ми даде още малко време и живот.

Пиша това не за друго, а защото имам чувството, че тези неща не се дооценяват изобщо. И то от много хора. Разбира се, особена благодарност от страна на неблагодарното общество ний, учителите, дето си даваме живота в своята толкова тежка "професия", не чакаме. И не за това става дума. Ние апелираме поне за известно разбиране - и дори за малко съчувствие. А постоянно, за жалост, отвсякъде срещаме само тъпо бездушие, безразличие и дори презрение. И много, прекалено много безсърдечност и дори жестокост срещаме. Учителите по начало и по презумпция са духовни, интелигентни хора - а точно този човешки тип в нашите условия изобщо и съвсем не се цени и уважава. Вярно, и сред учителите има всякакви, и те са живи хора, но щом един човек в тежките съвременни условия си е посветил живота на тази работа (да не я наричам "мисия" и пр.), то отсреща би следвало да получава поне малко и то съвсем човешко разбиране. И поне малко, много малко уважение. Да не говорим за признание. Само известно разбиране е достатъчно. Ала и него го няма. А учителите на нашите деца са така презирани, подценявани и обиждани от всички. Да, от всички. Най-напред от държавата и нейните чиновници - заради хилавите, заради мизерните заплати. И заради обидното недоверие: съвременния учител го разглеждат като сляп и прост изпълнител на държавната чиновническа воля.

Той, днешният учител, няма право на никаква инициатива, на никакво творчество, на никаква свобода, на никакви иновации - той просто бива принуждаван да бъде "типов", сиреч, първом самият да бъде натикан в калъпа, а пък след това сам старателно да тика душите на учениците си в подобаващите калъпи. "В унификацията е спасението на нацията!" - това бих казал ако ми разрешите да използвам думите на Ст.Цанев. Тази е същината на нашето безчовечно образование, на нашата така безчовечна образователна система. Която толкова години след "промяната" все още е крещящо недемократична, авторитарна, командно-директивна, дори тоталитарна. В която директорският произвол е центърът, около който всичко се върти. Тази система е устроена на казармен принцип. Е, така нещата изобщо не вървят. Това поне вече го разбират всички. Системата агонизира не от вчера, а жертвите са нашите ученици. Нашите деца. На карта е поставено тяхното бъдеще, а оттук - и бъдещето на страната. Всички обаче нехаят. На никого не му пука. Тия, дето се притесняваме, тия, дето роптаем, тия, дето се борим за промяна, дето искаме реформи, дори нещо повече, дето искаме революция, се броим на пръсти. Имам предвид сред дейците на образованието. Останалите сякаш се примириха. Особено след провала на историческата учителска стачка от 2007-ма година. Когато същият този човек, дето сега е премиер, се подигра и погаври така грозно с учителите, наричайки ги "седенкаджии". За това, че успя така ехидно да прекърши устрема на учителството към едно по-добро бъдеще на българското образование и на българската духовност, той беше възнаграден - ето, направиха го премиер. За да дозакопае държавата. И той така усърдно, виждаме, го прави. Народът тъпо мълчи.

Аз отидох надалеч от "частния случай" на една смърт на преподавател, но нарочно го сторих. Нещата изобщо не са прости, не са и за подценяваме. Трябва да се мисли и да се постига цялостния контекст, в който те се намират. Освен това моята "частна ситуация", в която се намирам - и за която така старателно пиша всеки ден: виж поне Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели и също така Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели (част II) - та значи освен това моята "частна ситуация" е интересна с това, че показва точните, реалните, действителните, но също така изцяло абсурдните процеси, които текат в сферата на българското училище и образование. След малко пак ще пиша по тия въпроси, щото мен лично казусът ме интересува не толкова като участник, като "жертва" или като страна, а най-вече като изследовател , като търсач на истината, а също така и на изхода от така и така сложилото се невероятно объркано и тежко статукво. Което е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Ето затова аз така активно пиша - за науката, за истината, дето се казва, се искат известни жертви! - с оглед да изследвам реалната ситуация и начините за нейното преодоляване, за промяната към по-добро. С ясното съзнание, че все някой трябва да се "самопожертва" с оглед постигането на истината аз успях да предизвикам срещу себе си най-могъщи сили - защитници на презряното статукво. Дето се казва, направих нужното за да разбера чрез собствената си кожа дали Сатана има зъби - по думите на един приятел на блога ми, живеещ в Америка. Е, усетих зъбите му, има зъби, и са при това доста острички...

Та това е. Едно разсъждение във връзка с една смърт. Смърт на преподавател. Аз също съм такъв. Никой нас обаче не ни жали - и не ни съчувства. Напротив, всички са безжалостни. И имат претенции. И клеймят, и негодуват. Оказва се, че аз самият съм бил "единствената пречка" пред пълното процъфтяване на институцията! И трябвало, видите ли, да бъда елиминиран. Е оглед да настъпи пълният рахат. Да настъпи презряната идилия. Аз, оказва се, съм бил "най-злият враг" на "народното добруване". Такива басни чуват напоследък ушите ми. Както и да е.

Да спирам, че ме чака писането на моето дневниче, където като съвестен архивар описвам преживелиците си. Чао засега и доскоро! А иначе: Бог да прости горкия г-н Теодор Пиперков, дето си е отишъл така скоропостижно! Тъжно е, че така умират преподаватели и учители, а пък нам сякаш съвсем не ни пука. Да мрат като се налага! Майната им. Пука ни: ний нали сме живи?! А не е, а изобщо не бива да бъде така...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ