Тия дни се занимавам с редактирането, коригирането и предпечатната подготовка на книга за моя роден град, която носи заглавието ДОЛНА БАНЯ: ВРЕМЕНА И СЪБИТИЯ; тя е написана от Г.Гаджанов, местен изследовател. В нея попаднах на доста интересни, неизвестни и за мен факти; сега ми хрумна да публикувам в блога някои интересни откъси от нея; започвам с текст за Димчо Дебелянов и Долна баня; ето, моля, запознайте се и вие с тия почти неизвестни факти:ЗА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ В КОПРИВЩИЦА И ДОЛНА БАНЯ
(По случай 95-та годишнина от гибелта на поета на 2 окт. 1916 г.)
Автор: Георги Гаджанов, Долна баня
През първия срок (септември-декември) на учебната 1950/51 г., по стечение на обстоятелствата, заедно с още трима долнобански юноши – Д.Вл.Джамбазов, Филип Ст. Маникатов и Л.Хар.Стратиев – бях ученик в Х кл. на Копривщенската климатична гимназия „Любен Каравелов”. Паралелката ни се помещаваше в стая на 2-рия етаж в северното крило на сградата (доста години по-късно, училището – основно ремонтирано и пригодено за новото му предназначение – беше превърнато в дом на общината).
В паралелката бяхме малко над двадесетина само момчета. Седяхме по двама души на високите дървени чинове, подредени в две къси редици. Моето място беше на втория чин, в дясната страна на стаята, покрай няколкото й големи прозорци. Взорът навън – винаги ведър и приятен – гледаше към леко извисяващия се баир с прекрасна гледка на двора и сградата на храма „Успение Богородично”. От мястото ми на чина през прозореца се виждаха също доста добре очертанията на гроба на Д.Дебелянов с приклекналата, изваяна като жива, каменна фигура на неговата майка. Намираща се като на „завет под посаденото за вечно, подпряла с ръка брадата на лицето си, беше в съчувствена поза на очакваща „своя син да се завърне в бащиния дом”…
… С течение на времето и годините научих много неща за Димчо Дебелянов – като копривщенски и български поет, командир на взвод и рота в Първавата световна война и за загиването му на Южния Серески фронт вляво от Струма.
… Научих и описвам тук и съществени неща за посещенията на Димчо Дебелянов в нашата Долна баня.
Димчо Дебелянов е копривщенец – там е роден през 1887 г. в многодетно еснафско семейство, изживял е детството си и е учението в първите две начални отделения на местното школо. Баща му Велъо, търговец, умира скоропостижно през 1896 г. След 40 дни, като направили равненката на гроба му, съпругата Цана и децата й Найда, Мика, Илия и Димчо, както пише Д. Дебелянова-Каролева, натоварили на една волска кола побралия се в раклата багаж от покъщнината, качили се и те и потеглили за Пловдив при Иван – най-големия син. Така зад себе си те оставили завинаги своето средногорско гнездо.
После семейството се разпилявало и преживявало в различни селища на страната, където младите работили, задомили се, живели и т.н. Майката умряла при една от дъщерите си във Враца. Самият Димчо последователно учил в Пловдив, Ихтиман и София, където завършил гимназия, живял и творил в тях, служил войник в Самоков и пр. Но през следващите 20 години, т.е. до края на живота си (по стечение на житейските обстоятелства и зла орисия на съдбата му), не се връща там, в родното си гнездо Копривщица.
Напротив, в известна степен и смисъл Димчо Дебелянов се свързва, остава близко свързан в своето житие и битие, с поетичното си творчество, и с нашата Долна баня, заради което е справедливо и го тачим и като наш поет.
По-големия Димчов брат Илия (1884 – 15 май 1943 г.) идва през 1906 г. в селото ни на работа в тогавашната дървопреработвателна дъскорезница (фабрика) като квалифициран майстор в дърводелския занаят. Тук през следващата година се оженва за местната девойка Мария Кръстева и със семейството си (имат двама сина и три девойки) прекарва тук целия си живот – участва активно в местните прояви. Той е един от учредителите на тесносоциалистическата партийна група, активен деятел на читалище „Рила 1898”, туристическото дружество и пр. С него е свързано идването, пребиваването и всичко друго от живота на Димчо Дебелянов в Долна баня.
Димчо идва за пръв път в нашето село през 1907 г. за да участвува в сватбата на батьо си. През следващите 8-9 години, по уточнени данни от племенницата му Димка Ил. Дебелянова (1925-1993 г., по мъж Каролева), литературоведка - автор на книгата (художествено-биографично изследване за вуйчо си Димчо) под наслов „Живях в заключени простори”, Сф., 2005 г., второ допълнено издание, с.294, издателство „Зах.Стоянов” - той идва и пребивава в Долна баня не по-малко от 10-тина пъти: престоявал е тук с удоволствие в дома при братовото му семейство в продължение на по-няколко дни и дори цял месец или летен период.
Поводите за посещенията му са различни: съвместно прекарване на празници, лечение, или просто за разтуха. По повод на последното Димчо е казвал, откровено е споделял, в т.ч. и с литературния си събрат Гео Милев, че буквално бяга от „тази малка и зла София, която ненавижда”, че с готовност идва и седи в селото; че тук му е приятно, защото с досада бяга от Града, като… бездушен, скучен. Това е било напълно разбираемо като се има предвид, че в столицата той е оставал неведнъж без работа и доходите му за препитание са били не само оскъдни, но и често за продължително време непостоянни, живеел е там неприсъщо скромно и в несекващ обиден недоимък.
Интелектуалния живот в София е бил по това време не за завиждане; малко са били там личните му интелектуални удоволствия, да не става дума за радостни наслади, преживявания, духовен живот и пр.
В Долна баня обаче Димчо Дебелянов води пълноценен за местните условия живот: намира и изпитва удоволствие в разходни по улиците и пътя за Самоков, из местности в полето, по поречието на Марица: където се къпе във вировете или гьоловете, по пътеки из близкото Градище и (неведнъж) по красивите околни поли на могъщата гориста (за отбелязване е използваното понятие "гориста", което всъщност означава неправещото впечатление за листата на широколистните дъбови и букови дървета в нея, а за нейната тогавашна девственост, т.е. в смисъл неизсечена до необяснимост за човешките чувства и възприятия) Рила, прави запознанства с учители от основното школо и интелигенти и служители в Сребърниковата дърводелска фабррика, дъскорезница, интересува се и участва в прояви на местния обществен живот и пр.
ЛЮБОПИТНО: Д.Дебелянов е бил висок, строен, бил е една лирично настроена личност. Макар че в началото на творческата си дейност и дори приживе не е бил много известен като поет, той е правел впечатление със силата на нежните „трели” на стихотворенията си.
Той – без да му е кусур, защото е бил млад! – е бил твърде влюбчив към представителките на противоположния пол млад човек: през времето на 1908-12 г. създава и е имал интимно-приятелски връзки последователно с 3-4 девойки – образовани, стройни, красиви, взаимно отговарящи на чувствата му. Дори началната учителка Мария Василева от София му е гостувала доста дни в Долна баня през школска ваканция и (в съкровен разговор с Димчовата сестра М.Григорова, също начална учителка) е изразявала готовност да се венчае с Димчо при скромна обстановка в местната църква…
Но за жалост всички връзки с девойките-избраници на сърцето му завършват за него с раздяла, съвсем не обаче по Димчова вина. Така той си остава и завършва краткия си земен път само на 29 години като ерген – бохем-самотник (но не с бохемски начин на живот – в разгул, пиянство и пр., а с житейска философия на творец, която във времето след смъртта му го прави присъщо и заслужено по достойнство още по-известен и ценен в българската литература, и не само в нея) като поет и патриот-гражданин, загинал за Родината на фронта.
Също полезно е във връзка с Димчовото „бохемство” да се преведат и знаят думи-спомен на българския писател Гьончо Белев от Ихтиман, близък негов приятел, които имат своето голямо хуманно-социално значение:
Димчо обичаше живота и с това си поведение ме привличаше. Две стотинки да има – с приятелите ще ги раздели. Щом има у него – има и у приятелите. Много се злослови около неговото бохемство. Вярно е, бяхме бохеми? Гладни бохеми. Ние се събирахме не за да се напием, а за да се повеселим…, не от отчаяние, а защото обичахме живота и неговите блаженства. Това ни свързваше, а Димчо всякога е бил отличен другар…
Димчо Дебелянов, от вдъхновение и може би от благодарност и интелектуална отплата в Долна баня написва през 1913 г. стихотворението си „Гора” (публикувано във в. „Смях”, бр. 110 от с.г. Както Димка Ил. Дебелянова посочва (в „Живях в заключени простори”), поетът Николай Лилиев, познат литературен събрат на Димчо от 1907 г., след съвместно пребиваване и запознанство в Долна баня, характеризира първата редакция на творението като „един от шедьоврите на Дебелянов”. По-нататък в книгата си Димка Дебелянова посочва, че поетесата Валентина Радинска написала възторжена статия за тази творба.
За това, че Димчовото стихотворение „Гора” се отнася за долнобанските лесове потвърждава недвусмислено, наред с другото, посочено по-горе, именно, за преживяванията на поета в селото ни, и спомен на брат му Илия, споделен в редове до поета Владимир Русалиев: „Димчо… в Долна баня… обичаше да прекарва между горските работници и вечер често сядаше с тях на маса да се разговарят… Обичаше да скита в полето и горите”. И още – характерната дума в стихотворението, тук, в Долна баня употребявана – думата „валози” използва поетът, сиреч, снишено място всред околните по-високи места, а не думата „падини”!
И накрая ето текста на стихотворението „Гора”:
ГОРА
Накрай полето, дето плавно слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра
- виши колони непреклонни успокоената Гора.
Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина
и в безответните й скути, като вълна подир вълна,
заглъхват хоровете страстни на многогласното поле
и подслон верен в час вечерен намират морните криле.
И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа
с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,
взори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,
пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,
а денем, лик когато свежда над примирената вода -
ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.
Че дълги дни към хубост вярна в небег безцелен устремен
той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен
и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти,
последна радост да изведа, последна скръб да приюти...
Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра -
виши колони непреконни успокоената Гора.
(Бележка: Още за живота на Димчо Дебелянов в Долна баня може да се прочете в книгата „Живот между Рила и Карабаир”, издадена през 2009 г., - по-точно статията „Димчо Дебелянов в Долна баня…”, с.с.80-84)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар