"Здравеопазването" като пръв помощник на жестоката машина за убиване, наречена социализмо-комунизъм

Миналата събота написах и "обнародвах" есето Какво е да си "бригадир", или робският труд при социализмо-комунизма, което е продължение на поредицата от есета, която публикувам под заглавие Преживяното в ерата на комунизма; днес е събота и отново сядам да пиша новото си есе от същата поредица. Размишлявайки каква да бъде темата на това есе се спирам на следното: как социализмо-комунизмът се "грижеше" за здравето ни. Другояче казано, ще се опитам да представя най-значимото за социализмо-комунистическото "здравеопазване".

Някои носталгични кратуни в днешно време не спират да хвалят здравеопазването от онова славно, според тях, време; разбира се, лъжат, както се казва, с все сили, колкото могат - и още веднъж по толкова. Истината тук е важна обаче, не тяхната извратена сантименталност. Воден от това съзнание, ще опиша онова, което се е отпечатало в паметта ми за тая жизнена сфера, като ще започна, по своя си обичай, от най-ранните ми детски спомени; ето какво е първото, което оживява в съзнанието ми като изобщо се спомене тая дума: "здравеопазване".

Имам един най-ранен детски спомен, за който съм писал някъде, но от който не мога да се отърва - и затова с него започвам днес записките си. Става дума за това как мен, дете някъде от началния курс, целият клас ме носи на ръце право към зъболекарския кабинет, а аз, с целия ужас, на който съм способен, се дърпам, подобно на водено към заколение животно! И това се е случвало не веднъж, а много пъти, и не само с мен, а и с други като мен; защо ли ни е било толкова страх да встъпваме в тоя проклет зъболекарски кабинет. Прочее, както можете да се досетите, заради подобни емоции от най-ранна детска възраст, срам не срам, ще призная, че аз и до ден днешен треперя при мисълта да посетя кабинет на стоматолог. Ще се опитам да ви обясня на какво се дължи това кошмарно базисно преживяване на живота ми.

В кабинета на училищния стоматолог в училището в Долна баня, където съм учил 11 години, имаше една първобитна зъболекарска техника, която е била отпреди епохата на Втората, а ако не дори и на Първата световна война; на моменти имам чувството, че тая техника е дори останала от пещерния период в развитието на човечеството, ама да не прекалявам с хиперболите, че ще създам усещането, че съм лъжец. Като седнеш на зъболекарски стол от онова славно време, с ужас почваш да наблюдаваш как зъболекарят почва да натамънява някакви вериги, каиши, трансмисии и прочие, тръгващи от едно електомоторче - за малко да кажа от една парна машина, движена с кюмюр! - на които предстои да задвижат проклетата зъболекарска игла за почистване на зъба, сиреч, за мъчение на нещастника, който е седнал на тоя стол.

Първо, оборотите на движение на тая първобитна техника трябва да са били твърде бавни, не знам, но знам едно: че мъките на зъболекарски стол, когато манипулират зъбите ти с тая техника, си бяха направо адски, съвсем нетърпими. Също така, най-вероятно, зъболекарят-садист стържеше зъба ти сякаш цяла вечност, а пък жертвата пищи, сякаш я колят. Разбира се, обезболяващи при зъболекарските манипулации изобщо не се прилагаха, на такива буржоазни "изчанчености" социалистическата стоматология не обръщаше никакво внимание, най-вероятно заради хуманизма си, не знам как точно е било.

С една дума казано, мъките на зъболекарския стол бяха наистина адови и адски; ето затова не само аз съм се дърпал така диво, когато трябваше да ме водят на зъболекар, ами и много други. Излишно е да казвам, че заради тия страшни преживелици от най-ранното ми детство моя милост днес, вече на 52 години, е почти съвсем без зъби, а с протези; всичките ми зъби бяха безжалостно ликвидирани от садистите-мохикани на социалистическо-комунистическата стоматология. Не знам, но съм склонен да допусна, че диктатурата е поддържала такава първобитна техника в здравеопазването в онова време, та допълнително да теророзира и без това тероризирания по всички линии нещастен труженик на същия този социализъм. А аз тук говоря за най-простото, за техниката за манипулация на едни нещастни зъби; представяте си каква ли е била техниката, прилагана в онова време в далеч по-сложните манипулации в социалистическо-комунистическото здравеопазване, за което някои извратени носталгични кратуни все още продължават да жалят?!

Та значи целият клас ме направо носи към стоматологичния училищен кабинет. Зъболекарката беше една извънредно слаба злобна жена, с тънки, но твърде жилави ръце, която нищо чудно да е имала наклонността да получава сексуални удоволствия като мъчеше децата така злобно на проклетия си стол: стискаше ни с едната ръка, а ако мръднеш, ти шибваше един направо по главата, или, да речем, ни щипеше или скубеше. Спомням си, че мъчителят и жертвата винаги бяха сами, т.е. екзекуцията се вършеше винаги без свидетели; донася класът поредната жертва, тя остава, трепереща и свита в единия ъгъл на кабинета, заедно с мъчителката си, която с перверзно удоволствие почваше да приготвя първобитната си техника за средновековни мъчения, става дума за разните му там каиши, сечива, ножове, игли и прочие.

А после се почваше сеанс от едни сякаш никога несвършващи мъчения! След който жертвата, изцяло омаломощена и рухнала психически, но безкрайно щастлива, че мъките й са свършили, се довличаше до класната стая, клатушкайки се от слабост из коридорите на училището. След малко зъболекарката идваше за следващата си жертва, а пък ний, децата, понеже сме били поставени сред тая всекидневна жестокост, с не по-малко садистично удоволствие грабвахме новият нещастник и го занасяхме на ръце до кабинета на ухилената така страшно мъчителка. Край, да спра дотук с кошмарния си детски спомен. Но това, уви, беше самата истина, поради която сега съм вече почти съвсем без зъби...

В казармата пък идваше зъболекарски кабинет, разположен в някакъв медицински камион съветско производство, със сигурност вече останал на въоръжение от епохата някъде отпреди Първата световна война. Там, предполагам, зъболекарската машина се е задвижвала направо директно от двигателя на камиона. Излишно е да споменавам, че мъките в тоя камион също бяха адови, но ний, поотрасналите деца, вече войници, бяхме вече успели да станем мазохисти, та толкова не сме се впечатлявали от мъченията.

Вече като студент в Санкт-Петербургския държавен университет - наричан тогава "Ленинградски" по простата причина, че тогава се смяташе, че не само градът на Петър Велики, но и цялата Вселена е била сътворена от същия тоя Ленин! - моя милост вече има щастието да седне в съветски зъболекарски кабинет, в който техниката беше вече не от ерата преди Първата световна война, а, чини ми се, поне от ерата на войната на Наполеон срещу Русия от 1812 година! Страшни мъки преживях веднъж-два пъти в такъв един кабинет, чиято зъболекарска машина нищо чудно да се задвижваше от... магарета, скрити някъде долу в избата, а после вече нямах сили не само да отида в такъв кабинет, а дори и просто да си помисля да отида.

По тази причина ние, студентите, предпочитахме да лекуваме болните и болящите си зъби направо с водка или спирт; някой ако се чуди защо алкохолизмът в ерата на СССР придоби такива застрашителни мащаби, нека да вземе предвид, че нищо чудно това да се е дължало на простото обстоятелство, че нещастният съветски народ е прибягвал до огнената вода още от детска възраст предимно и главно за медицински цели, а пък в един момент и поради цялостното си отчаяние от живота в образцовата съветска комуна и комуналка. Но да не се отпускам да пиша за адските си преживявания във "великата страна на Ленин и Сталин", щото за тия неща вече съм писал в своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАСКИ, носеща подзаглавието "Кратка психологическа история на съвременна България".

Когато вече бях станал асистент по философия в Пловдивския университет, а това стана вече в ератата на Горбачовата перестройка, в 1985 година, ми се наложи да лекувам зъбите си в един зъболекарски кабинет, сгушен току-до сгурията и въглищата за университетското парно (без да искам написах "порно", което е многозначителна печатна грешка по Зигмунд Фройд!). Разбира се, зъболекарската техника беше вече мръднала дотам напред в своето епохално развитие в ерата на социализмо-комунизма, че зъболекарските машини, нищо чудно, вече да се задвижваха директно от парните турбини на самото парно; точно не мога да кажа, по простата причина, че не съм специалист в тая иначе тънка област. Спомням си, че тъкмо в тоя кабинет някаква стажантка-зъболекарка се опита да ми вади зъб, хвана го с клещите и, разбира се, мигом го строши; тя посегна да вземе един зъболекарски инструмент, наречен "кози крак", за да подхване зъба отдолу, а моя милост, не помня точно какво стана тогава, но изглежда я бутнах и избягах от кабинета. С положителност си спомням обаче, че с пълна с кръв уста на бегом отърчах до зъболекарските хирургии, намиращи се, слава Богу, наблизо, на днешния площад "Стефан Стамболов", току-до кметството на Пловдив. Там ме спасиха, там оцелях. Тая случка показва световноисторическия растеж на социалистическата стоматология за тия поне 20 години, които са минали от времето, в което, бидейки още първолак, са ме носили в долнобанския училищен стоматологичен кабинет. Няма що, голям растеж, драги ми носталгични тикви!

В ония години здравеопазването беше "безплатно", като това явно означава, че се е поддържало с фотосинтеза, щото на тоя свят, ако изключим Божиите дарове на природата, безплатни неща съвсем няма. То беше в една перманентна жалка картинка и вечна криза, свидетелство за която бяха огромните опашки пред кабинетите, дори и пред зъболекарските, където хората, какво вече показах, нямаха особено силно желание да влизат. Общо взето аз, пък и повечето хора в ония славни години сме прибягвали до услугите на касапското здровеопазване само когато "ножът опре до кокала", т.е. когато болките и страданията са били станали нетърпими. Абсурдите в тая система бяха невероятни, анекдотични дори: с месеци наред трябваше да чакаш, за да ти дойде часа за стоматолог; когато дойдеше тоя заветен час, от зъба я останало нещо, я не останало. Тия, дето умираха на крак, бяха щастливци и на тях всички завиждахме, щото се бяха поне отървали от болките. Тая садистична система на социалистико-комунистическото здравеопазване, както и всичко останало в оная варварска система, служеше на едно нещо: да тероризира, тормози и мъчи нещастното природонаселение, което имало тоя малшанс да се роди в ония славни времена.

Другото нещо, с което съм запомнил болниците от онова време, беше невероятната мръсотия и лошата хигиена, която е архитипическа черта на цялостния живот от онова време, та досега; някой ако се чуди защо в България и досега е така мръсно, нека да вземе предвид, че това се дължи на лошото възпитание и на лошите навици, които природонаселението има от времето на социализмо-комунизма. Живеехме подобно на свине в гнусно смърдяща на урина и на човешки фекалии кочина; кочини бяха и болниците, училищата, и магазините, и всичко, пък природанаселението приличаше на доволно грухтящи и с всичко задоволяващи се свине; даже минералните обществени бани в онова време бяха подобни на кочини; знам го с положителност, щото съм роден и съм израснал в градче, носещо името "Долна баня".

Такива ми ти работи. Такава, за жалост, беше картинката, останала в съзнанието ми от онова време. Някой ако си каже, че съм с изкривени възприятия, нека обаче да има добрината да признае, че същината на това, което написах, а абсолютно вярна, а пък най-вероятно поради липса на талант не съм успял да представя цялата ужасяваща картина на живота от онова славно време. По което с такава тъпа носталгия все още жалят някои индивиди, за които комуналната кочина явно е била нещо като образец за човешко битие.

Когато вече бях ученик от горните класове на гимназията, баща ми, Бог да го прости, който беше преживял какво ли не, понеже е бил на 10 годинки когато комунизмът се възцарява по българските земи, и значи беше преживял всички изстъпления на същия този комунизъм - той, например, ми разказваше как като дете е гледал как комунистите с автомати на площада в Долна баня убиват за назидание на населението неколцина "врагове на народа", именно капиталисти-фабриканти! - та баща ми по едно време съвсем рухна, включително и психически. Вярно е, че той винаги в живота си, което си е истина, прекаляваше с чашката, сиреч, обичаше да си попийва; той, милият, се шегуваше, че като умре, искал на гроба да му сложат един маркуч, водещ право до устата му долу, и чат-пат да му сипват я винце, я ракийка, я биричка. Също така баща ми извънредно много пушеше, по три кутии евтини убийствени социалистически цигари на ден! И в един момент, когато съм бил ученик в горните класове на гимназията, той наистина рухна и физически, и психически. Иначе той винаги е бил, та и до последните дни на живота си, извънредно много добър, направо прекрасен човек, за такива хора се казва, че и на мравката път сторват; добряк и наивник до последната фибра на сърцето си, ако мога така да се изразя. И ето че той стана клиент на социалистическо-комунистическото здравеопазване; покрай него много от прелестите на туй здравеопазване, за които масовата публика съвсем не знае, съм видял и преживял. Ето, ще ви кажа какво видях - и какво никога няма да забравя.

Баща ми имаше проблеми с белия дроб, дишаше тежко, гърдите му хриптяха, кашляше кашлица, но не просто тютюнджийска, а още по-страшна. За това почти не го лекуваха, той, милият, и от това, изглежда, си умря, не знам; като умря в 1992 г. лекарят му писа в смъртния акт "масивен инсулт". Но социалистическо-комунистическото здравеопазване, по-скоро социалистико-комунистическата психиатрия го бяха хванали така яко в клещите си, че от тях не можа да се измъкне до края на живота си, а нищо чудно и да те го убиха с ужасните си лекарства. Първо му туриха диагноза "хроничен алкохолик", нищо че баща ми, макар че наистина пиеше, но алкохолик в същинския смисъл на думата никога не е бил; то тогава, прочее, почти всички яко пиеха. По едно време, неизвестно как, му сложиха направо дигнозата "шизофрения", щото онази "най-напредничава" социалистическо-комунистическа психиатрия, както е известно, друга диагноза почти съвсем не знаеше. И почнаха да го пращат в разни психиатрии уж на лечение, а там бавно го убиваха, и не само него, но и толкова много страдалци, че тръпки получавам и сега като си спомня какво съм виждал като съм му бил на свиждане в "лудниците" и в Карлуково, и в Паталеница, и къде ли не. Ако почна да пиша за тия кошмари, съвсем ще се изтощя, затуй ще се постарая да бъда пределно кратък.

Социалистическо-комунистическата психиатрия от онова време, както е известно, имаше и изпълняваше с наслаждение и репресивно-наказателни поръчки на режима; тия, дето много говореха и смело казваха какво мислят, биваха незабавно тиквани в психиатрии и лудници, и то, трябва да признаем, сякаш съвсем основателно: същинска лудост беше в онова славно време, първо, да имаш дързостта да мислиш, и още повече, съответно, смело да казваш какво мислиш или как преценяваш реалностите на живота, течащ около тебе. Баща ми, Бог да прости, си имаше своите разправии с режима, щото, като пийнеше, почваше да разказва разни истории за преживяното, види се, това, че моя милост, неговият син, също има голяма уста, се дължи на някаква обременост по негова линия.

Много често баща ми директно си псуваше комунистите право в лицето и ако те не го пребиха изглежда е само затова, че бащата на баща ми, дядо Владо, е бил навремето, както вече писах, прочут комунист от Долна баня. Беше баща ми волнодумец и свободолюбец, често, като го натиснеха комунистите да го унижават на някоя работа, а той е работил къде ли не, им теглеше една майна, вземаше си шапката и си тръгваше. В никакъв случай качеството "конформност" не беше присъщо на горкия ми баща, напротив, той си беше направо "конфликтна личност", какъвто, за щастие или за жалост, е и неговият син, сиреч, моя милост.

И ето всички тия прояви на баща ми доведоха до там, че в един момент го тикнаха в психиатрия, туриха му диагнозата "шизофреник", почнаха да го тъпчат с разни убийствени лекарства, с които, дори и да си в цветущо психично здраве, непременно ще станеш не просто шизофреник, ами и съвсем ще оскотееш. И почнаха да го пращат в разните му там болници, лудници и прочие. А пък моя милост, още като ученик от горните курсове, и особено като бях студент и после като почнах работа, съм му ходил на свиждане, та да отменя поне малко горката ми майка. И съм видял всичките "прелести" на социалистическо-комунистическата психиатрична, един вид "здравеопазваща", а по-скоро - убиваща човека и всичко човешко система. Тръпки ме побиват като си спомням какви ужасни картини на човешка деградация съм видял там. Не мога да пиша за всичко, но ще се опитам да кажа поне най-главното.

Психатриите и лудниците в ерата на толкова "прекрасния" български комуно-социализъм бяха, кой знае защо, претъпкани и се пукаха по шевовете. Често болните спяха на легла, поставени направо в коридорите, в стаите път бяха натъпкани направо като франзели, а съм виждал и отчаяни хорица, които се бяха сврели и си спяха директно на циментовия под, с надежда поне да ги хване пневмонията и да се отърват от тоя кошмарен "живот". Да не пропусна да кажа, затова ще го кажа веднага, че в университета в Санкт-Петербург, като част от обучението по психология, ми се е налагало да влизам и в съветска психиатрия; там ситуацията изобщо не беше по-малко кошмарна, напротив. Страшна работа! Хората вътре ходеха, облечени в смърдящи дрипи, а ужасен мирис на урина, на пот и на човешки екскременти се носеше навсякъде.

Подът, казах, беше циментов и постоянно някакви болни, сякаш са призраци, го миеха, от което миризмата ставаше още по-нетърпима. Никакви дизенкфектиращи средства тогава сякаш нямаше, ако изключим дефицитната хлорна вар. Болните биваха хранени с разни помии, имам чувството, че и истинските прасета при социализма са били хранени далеч по-добре, понеже тия прасета, за разлика от болните хора, бяха производители на така ценените от другарите и толкова дефицитни по онова време пържоли; а болният в психиатрията нищо не произвежда, как и защо тогава да го хранят изобщо?! Прочее, като казах, че нищо не произвежда нищо психично-болният при социализма, не е съвсем така: тия нещастници ги караха да правят дървени щипки - и това се наричаше "трудотерапия".

Лекарите в тия психиатрични лечебници, понеже ми се е налагало много да разговарям с такива, бяха, горките, далеч по-зле и от пациентите си; често не можеше да различиш болният от лекаря, ако не броим лекарската му манта; а иначе като манталитет сякаш наистина бяха по-зле и от психично-болните. Останалият персонал също беше деградирал и се беше озверил да получава подкупи за всичко; тия, дето се чудят защо в такава стихия до ден днешен из българските земи се шири корупцията, нека да имат добрината да признаят, че коренът на тоя проблем е във всевластието на държавния чиновник; дори и най-презреният такъв, примерно, санитарят в една психиатрична клиника, трябваше да бъде подкупван за всичко - иначе изобщо нямаше да си мръдне пръста нещо да направи. За едно свиждане ми се е налагало да се бъркам и да плащам на цяла хранителна верига паразити, а да не говорим пък какво ми се е налагало да плащам, ако ми се е искало да изпишат болния, сиреч, да взема и да доведа баща си у дома, в къщи.

Баща ми, Бог да го прости, си имаше една страст човекът: да не пие проклетите лекарства! Изглежда ясно съзнаваше, че го убиват. Иначе тия лекарства наистина превръщат човека в животно, в подвижен и гледащ с погледа на мъртвец труп. Тогава лекарствата са били направо убийствени и болните не правеха друго, освен да се мъчат да избегнат пиенето на тия проклети лекарства.

А иначе в психиатриите, няма как да не спомена и това, съм срещал забележителни по своите таланти и качества хора: художници, музиканти, поети и какви ли не още. По едно време бях почнал да събирам произведенията на такива художници от лудниците, рисувани с молив направо на обратната страна на опаковката на цигарите или на всякаква друга хартия, която им попадне; но после се отказах, щото в къщи се натрупа огромна колекция, която още се пази някъде, трябва да видя къде точно. Излишно е да споменавам, че тия нещастници от психиатриите се доубиваха с помощта на най-долнокачествени цигари и то употребявани в промишлени количества; в тия заведения и досега болните продължават да пушат непрекъснато. Баща ми, изглежда, умря от лекарствата и от цигарите. Умря само на 58 години. Тия дни ще потърся негови снимки да видите що за човек беше той; прочее, имам на едно място такава снимка, ще я изровя и ще я сложа непременно още сега.

И така, баща ми е една типична жертва на социалистическо-комунистическото здравеопазване, или, по-вярно казано, "здраве-отнемане", сиреч, убиване. Социализмо-комунизмът друго всъщност, ако се замислим по-дълбоко, не правеше изобщо - освен да убива по всякакви, дори и най-перфидни начини. Убиваха всичко: и жизнени сили, и дарби, и таланти, и личностни изяви, и пориви към свобода, убиваха всичко, каквото може да се убие; убиваха човешките същества по всякакви начини, но винаги безпощадно, най-садистично.

Ще кажа и това: да убиват е любимото занимание на комунистите - запомнете тази истина от мен! Даже и когато постоянно лъжат, това пак е убиване, щото като лъже, комунистът или комуноидът пак убива: убива най-ценното, което имаме, убива тъкмо истината! Пръв помощник на тая жестока машина за убиване, наречена социализмо-комунизъм, беше т.н. "здравеопазване" от онова славно време.

Да спра дотук, а, какво ще кажете? ОК, спирам... някой път може и да продължа...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.