За да се възрадвате, първом полюбете свободата, първом се влюбете в нея

Работата ми по поредицата от есета, наречена (условно, засега) Преживяното в ерата на комунизма отива към своя край. Разбира се, може още много да се пише, но ми се струва, че според замисъла ми за тия есета е важна идеята, същината, а не детайлите, емпирията. Не мисля, че отплесването в описанието на подробности може кой знае колко да обогати една такава бъдеща книга, която вече получи контурите си. За мен е важно да бъде доловен и предаден духът, така да се каже, на онова време - и ако това е постигнато поне отчасти, тогава съм изпълнил задачата си.

Пък и една такава поредица винаги може да бъде допълвана, по един или друг повод от съзнанието могат да бъдат измъквани нови и нови забравени истории. Никога в тая сфера - животът, човекът, съзнанието, търсенето на истината и пр. - окончателно и веднъж-завинаги не могат да бъдат решени всички проблеми, т.е. никога не може да се стигне дотам, че всичко докрай да бъде казано. Аз пък и изобщо не се стремя към подобна изчерпателност, понеже не пиша хроника на случилото се, а нещо съвсем друго. Ето че сега, воден от тия мисли, ми се налага да напиша едно завършващо поредицата есе, да сложа точката, а пък по-нататък ще видим какво ще се получи с тия текстове. Разбира се, трябва още много да се работи по тях, та да добият един по-приемлив от естетична гледна точка вид; примерно, налага се да се измислят съвършено нови заглавия и книгата да бъде структурирана, пък после и озаглавена по-сполучливо. С няколко думи казано, имам още много работа по нея.

Не ми се иска да обединявам в едно всички мои, така да се рече, "автобиографични" писания, пръснати иначе из книгите ми. Идеята да ги обединя, та да се получи нещо като мемоари, ми е съвсем чужда. Със съвсем друга цел съм писал тия неща. Каква именно е била целта всеки ще може да разбере ако се зачете по-сериозно в тях.

Иска ми се в това завършващо есе да направя опит да представя нравите и психологическите нагласи на хората от онова време, от времето на т.н. социализмо-комунизъм. Сега, 20 и повече години вече след края на оная епоха, в наше време човек може да чуе какви ли не спекулации: "животът бил тогава чудесен, като песен", "хората били добри, едва ли не съвършени", "всички били щастливи", "животът бил евтин, нямало гладни" и прочие, и т.н. Някои пък се опитват да насаждат някаква крайно романтична представа за ония години, като са водени от една най-пошла носталгия, щото да ти се вижда романтично времето, в което хората бяха лишени тотално от свобода, е и кощунство, е и симптом за това колко ти самият струваш като личност. Животът в комуната може да бъде идеал за живот само за ония, които нищо особено не струват като личности, т.е. за които личностното е по начало инстинктивно ненавистно и дори непознато. Не е вярно и това, че хората тогава не били ламтели за пари и богатства, че били скромни и че били имали не знам си още какви добродетели; напротив, всички, кой както и доколкото може, и крадяха, и лъжеха, и се преструваха, и играеха театър, щото да бъдеш себе си тогава беше и опасно, и страшно, и забранено. Животът тогава беше прекалено сив и скучен, че да заслужава да ни бъде представян едва ли не като идеал за живот. Ако на някои им изглежда така, то само показва, че такива имат една много бедна представя за живота, а също така и много елементарни разбирания за човека, за достойното за човека и пр.

Младите особено много са подложени на агресията на абсурдисткия носталгизъм по социализмо-комунизма, който така натрапчиво се шири из медиите и бива натрапван на съзнанията им. Такива едни симптоми съвсем не са безобидни и са свидетелство за пълзящата рекомунизация, на която сме подложени от поне 10 години насам. Ето, за да помогна поне малко да се пресекат такива едни фалшификации, ми се наложи да представя как аз лично съм преживял и възприел "чудесната романтика на комунизма", и то от най-ранна възраст, от възрастта, когато романтичното възприемане на живота е неизбежно, е дори естествено. Реалният комунизъм беше способен за задуши и да опошли всеки романтичен трепет на душата, тъй че претенцията, че самият той бил романтичен, е съвсем неоснователна. Комунизмът беше направил така, че самият живот беше натикан в жестоко прокрустово ложе, беше окован, оплетен във вериги, омъртвен, осквернен и дори скопен; защото нима заслужава да се нарече "живот" съществуването без свобода, което носи името комунизъм?!

Хората работеха като животни, като роби, и то един примитивен, тежък, затъпяващ и изчерпващ силите тъп труд: да носиш камъни и тухли, да бъркаш ръчно бетон (това много сме го правили по т.н. бригади, когато сме били ученици, а по-късно и студенти), да копаеш с мотика - ох, колко много се копаеше с мотика в ерата на комунизмо-социализма! - да тикаш, изплезил език, сякаш си животно, натоварена или претоварена ръчна количка, да береш чушки или каквото друго там да е под палещото слънце, превил гръб и прочие.

Комунизмът разглеждаше човека единствено и най-вече като груба физическа сила, сиреч, като животно; за комунизма човекът е "социално животно", което при това трябваше да има ред "добродетели": да не мисли, да мълчи, да изпълнява, да е послушен, да не роптае, да уважава народната милиция, да богоговее пред "Партията" и нейните вождове. Тия, дето харесват толкова много комунизма, явно харесват точно тия неща: да не мислят, да са послушни, да чакат друг да взема решения, сякаш ти самият си малоумен, да бъдат възприемани като животни и т.н. Излиза, че комунизмът е симпатичен на ония, на които просто не е по силите да бъдат личности, щото да бъдеш личност означава точно това: да държиш на свободата си, да не позволяваш да те унижават, да изискваш да те приемат за достойно и суверенно човешко същество и т.н. Комуната е антитеза, е отрицание на личността, тя е мястото, където цъфти безличността и посредствеността, там, в нея, тия последните са в своята стихия. Отношението към живота в комуна за това е нещо като пробен камък за това колко ти самият струваш като личност; интересно е, че през целия си живот, вече доста продължителен - аз сега съм на 52 години! - не съм срещнал човек, който има ясно изразен личностен потенциал, който при това да е бил привърженик на комунизма; обикновено от комунизма се възторгват безличниците, нямащите понятие за достойнство същества, ония, които се плашат от свободата, за които свободата на личността е най-ненавистното нещо на тоя свят. Който обича свободата, такъв е личност, щото без свобода няма личност; обичащите комуната обичат всъщност несвободата, сами съдете тогава колко самите те струват като личности. Комунистът е античовек, нему всичко човешко е чуждо. Разбира се, комунистът е най-лъжливото същество на света, лъжата е нещо като модус вивенди на комунизма; без лъжи комунизмът е не само реално, фактически, но също така и идейно невъзможен.

Съществуването в ерата на комунизма - слава Богу, че тая "ера" у нас продължи само 45 години, което е и малко, и много, зависи, но е сигурно, че още поне толкова години ще са ни нужни да се чистим от неговата гнус, да се лекуваме от проказата му - включваше, освен убийствен за индивидуалността, за разгръщането на същностите сили на човека труд, и също така прекалено много скука, т.е. това беше живот без автентични емоции, живот без трепети, копнежи и възторзи. Гледайте поне филма "Маргарит и Маргарита" за да разберете поне отчасти цялата гнусотия на автентичния комунизъм. Прочее, българското кино от онова време, въпреки всичко, въпреки цензурата, въпреки подмазвачеството на кинодейците пред "Партията", все пак дава една сравнително точна представа за баналния и безинтересен живот от онова време. Вижте, например, каква им беше науката на комунистите - като гледате филма с Тодор Колев "Двойникът".

И за нравите на комунизма и комунистите ще разберете много ако внимателно гледате цяла една поредица от такива филми. Хората тогава работеха, лъжеха, преструваха се, крадяха, лицемереха, вечер се прозяваха пред телевизора, гледайки еднообразни съветски филми за войната или пък слушайки безкрайните отчети на Тодор Живков пред несвърващите им пленуми, конкреси, конференции и прочие. Тодор Живков тогава беше на екрана на телевизорите почти непрекъснато, почти колкото Бойко Борисов сега; той, този последният, прочее, от Т.Живков научи тия табиети.

При комунизма животът течеше в два плана: външен, показен, и същностен, вътрешен. Бяхме длъжни да мълчим, да крием истинските си мисли, страхът беше най-същностна екзистенциална определеност, модус на съществуването на комунизмо-социализма. Едно мислиш, друго казваш. Казваш това, което се чака да кажеш, в никакъв случай няма как да съобщиш някому истинските си мисли - стига изобщо да имаш такива. Повечето хора затова тъпееха като животни; будните хора в един момент сякаш бяха на изчезване. Това, че българския народ и до ден днешен, дори и в 21 век, се отличава с добре изразена стадна, сиреч, овча психология, се дължи в голяма степен и на раните, които комунизмът все пак успя да нанесе на българската народна душа.

Това коварно раздвоение беше всъщност най-гнусната черта на комунизма: на хората тогава им беше де факто забранено да бъдат себе си! Който дръзнеше да каже нещо "по-така", неминуемо щеше да си има работа с народната милиция, защото цяла армия доносници, такива като любимия ни президент Гоце Първанов, бдяха и дебнеха кой какво мисли, какво казва и какво прави. Ония пък, които си позволяваха да изразяват отвращението си от цялата тая антихуманна система, си съществуваха в затворите, в концлагерите. То, прочее, в един момент цялата страна заприлича на казарма и на концлагер, т.е. почна вече да не е нищо друго, освен един голям концлагер, една голяма казарма: с всичките му там салтанати, именно, с милиционери, с телени мрежи по границите, с вежливо усмихнати партийни и комсомолски секретари и какво ли не още. Културната и всякаква друга изолация от целия свят беше на висота: по радиата беше забранено да звучи "упадъчната западна музика", а по едно време въведоха квоти, да речем, на десет съветски и български комунистически песни се полагаше най-много една западна, и то от "прогресивни западни певци", доколкото такива изобщо е имало; щото те, горките западни певци, бяха все "упадъчни", т.е. бяха носители на толкова съблазнителния, при това ниминуемо "буржоазен", дух на свободата.

А свободата, запомнете това добре, беше най-ненавистното нещо за комунизма и за комунистите. Те говореха постоянно кухи лицемерни думи за свободата, но от думите им лъхаше пълно неприемане на нейния дух, на нейната истина, същност и идея. Лъжеха ни, че "истинска свободата" било имало само при комунизма, т.е. по оруеловски комунистите без капчица свят обявяваха робството за свобода, а свободата - за робство. Всичко беше наопаки в проклетия им огледален свят! Нищо не си беше на мястото, и то каквото трябва да бъде. Всичко беше изопачено, осквернено, изнасилено, оплюто, лъжливо, фалшиво, гнусно и т.н. И до ден днешен като срещнете някакво интернетно плямпало, което почне да ви учи "как е правилно да се мисли", имайте предвид, че сте попаднали на точно такъв типов продукт на комунизма, който аз предпочитам да го нарека урод или мутант-комуноид. Нищо човешко, повтарям, нямаше във варварската система на комунизма, нищичко!

Но за отбелязване е, че под огромните каменни или бетонни блокове на непримиримата комунистическа ненавист към личността и свободата, затискащи кълнеенето и растежа на човешкото, това човешко, понеже има и носи в себе си неунищожим Божествен отпечатък, не само се беше съхранило, но и, като опозиция на убийствената реалност, събираше сили за един реванш. Например, мълчанието при социализмо-комунизма, когато другарите очакваха аплодисменти, беше направо убийствено; затова другарите през цялата му история не правеха друго, освен да режисират, да организират самия ентусиазъм, та да придадат някаква извратена жизненост на варварската си система. Постоянно правеха своите паради с разните му там "живи картини" или пана, съставени от телата на деца или на младежи, а пък разните му там "отговорни другари", предполагам, не са имали други, по-извратени удоволствия - ако изключим грухтенето със страстни другарки по бюрата на канцелариите! - от това да махат от трибуните на безличното море, състоящо се от облечени в кърваво-червено човешки тела. Въобще може да се заключи, че за комунизма тъкмо тялото, с неговите потребности от ядене, пиене, грухтене и пр. беше оста, около която се въртеше "животът" в тая система; а пък душата беше подложена на страшна дискриминация, на остракизъм, на отхвърляне, на оскверняване и на опошляване по всички линии и във всяко едно отношение.

Бяха осеяли страната с тъпите си лозунги, изписани с червени букви навсякъде, по стените, комините, на огромни транспаранти; предполагам, че комунистите много са съжалявали, че не са имали възможността да напишат тъпите си лозунги директно на самото небе! То май точно затова СССР хвърляше толкова средства за усвояването на Космоса, само за това е било: да могат да почнат да пишат тъпите си лозунги директно на небето! Разбира се, портретите на Тодор Живков, на "скъпия Леонид Илич Брежнев", на Ленин, на Маркс и Енгелс, на цялото съветско и българско Политбюро, бяха навсякъде; бяха пропуснали да оборудват с тях вероятно само нужниците! Много, прекалено много сивота, празни магазини, хора с бледи, угрижени лица, гледащи с пълни с отчаяние и безнадеждност очи, облечени с долнокачествена социалистическа конфекция, и лозунги, кърваво-червени лозунги и портрети на вождовете на всяка крачка - това в резюме е най-основното, което представя облика; и в което прозира цялата същина на комунизмо-социализма.

За какво друго да пиша - като това е най-главното? За вечния дефицит на най-основни стоки за "народно потребление" вече писах. За това, че хората бяха принудени да се "самозадоволяват", сиреч, както е било в ранното средновековие, да си произвеждат сами, като чоплят с мотики земята, най-необходимото, за да не умрат от глад, се знае от всички, че е било масова практика. За прословутите буркани, благодарение на които оцеляхме в ония тежки години, предполагам, всички знаят: вечна благодарност на бабите и на майките ни за тия буркани, щото ако не бяха те, имам предвид бурканите, и нас сега нямаше да ни има! Комунизмо-социализмът е абсурд на квадрат и вечна скръб, царство на мировата печал и скръб. За хилядите, за милионите избити от комунистите тук изобщо не говоря. Това се знае, обаче за него никога не трябва да забравяме. И не трябва да прощаваме. Има злодеяния, за които е престъпление да се прости.

Така съм възприел оня кошмарен свят - затова и така го описах. Пресекна ми желанието да разказвам истории, в които лично съм участвал - или за които знам най-достоверно. Искаше ми се да напиша по някоя добра дума за моите учители в училището в Долна баня, но за това може би ще пиша някой друг път и специално; а и тук писах нещичко, но само за някои от тях. Казах, аз не ща да пиша "мемоари"; идеята ми е съвсем друга. И за да съм близо до нея, за да ù остана верен, се наложи да напиша само това, което написах.

Е, на моменти съм прибягвал, както забелязахте, до литературни средства като хиперболизиране, като ирония - но само за да направя по-ясна същината, не за друго. Пък съм го правил и с една друга, допълнителна цел: да дразня адептите на комунизмо-социализма, щото, не крия, получавам страшно удоволствие когато си позволявам да се гавря с "най-святото" за тях. Иска ми се някак съзнанието и на тия хора, благодарение на подобни провокации, да се раздвижи, та да събори бетонните пластове, под тежестта на които то още изнемогва. Защото абсурдната вяра в комунизма, както се убедихме от опита на цялата история, носи само страдания, мъки, нищета, човешка деградация. Човешко е да се опитваме да помогнем и на такива хора, които още не могат да излязат от наркозата, наречена комунизъм.

Комунизмът е нещо като тежка степен на умствена и ценностна увреденост, а пък, знае се, на инвалидите, особено на умствените такива, сме длъжни да помагаме кой с каквото може. Не крия, че една от причините да напиша това книжле беше и тази толкова благородна цел.

Да спра дотук. Радвайте се на живота в свобода, който, въпреки всички трудности, все пак имаме! Но за да се случи това, за да се възрадвате, първом полюбете свободата, първом се влюбете в нея; само ония, които обичат свободата, само те могат истински да се радват и на живота в условия на свобода. За останалите един такъв живот е същинско мъчение и дори трагедия.

Те затова и мечтаят толкова много за "живота" в комуна. Проблемът си е изцяло техен. Нека да обичат колкото си искат комунизма; само да имат добрината да не ни го пробутват и на нас...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg) ,