Тия празнични дни, в които сякаш съм по-свободен - поне на държавната работа не ходя, иначе в къщи се спуквам от работа, т.е. от четене, редактиране писане! - ми се иска да седна и да напиша един по-сериозен, труден, искащ по-голяма концентрация текст. Философски текст или статия. Имам и, както се казва, идея: обезценяването на ценностите. Просто трябва да се настроя и да седна да пиша. Но тъй като темата е голяма, все отлагам ли отлагам. Ето и сега пиша за това какво трябва да пиша, а не сядам да запретна ръкави и сериозно да се захвана със самото писане.От друга страна имам и най-авторитетна подкрепа, която намирам в Библията, в Светото Писание. Тъй че се двоумя дали да не нарека текста си "Обезсоляване на солта"; наистина, дали да не му дам едно такова заглавие?! Изглежда ценностите ни са "соленото" у нас, които сме наречени там, в Светото Писание, "солта на земята". Ето по-точно какво пише там по тоя въпрос:
"Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората." (Матей 5:13) "Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, с какво ще я подправите? Имайте сол в себе си, и мир имайте помежду си." (Марк 9:50) "Прочее, добро нещо е солта, но ако самата сол обезсолее, с какво ще се поправи?" (Лука 14:34)
Прочее, кое е това, което именно нас, хората, човеците, "солта на земята", ни прави "солени". Кое ни държи да не се "обезсолим"? Кое е "соленото" у нас самите - ето и за това си заслужава да се помисли най-напред. Нека да опитам.
Първо, защо сме "солта на земята". Ами явно защото ние, човеците, сме, така да се каже, "най-важните"; ако помислим малко, можем да открием, че този прекрасен свят, в който сме поставени, сякаш именно за нас е и създаден - защото само ние можем истински да го оценим. Животните сигурно също се радват на красотите на света, но те не могат да осъзнаят и да дадат словесен израз на вълненията си, а ние можем. Това, че съзнаваме, ни отличава от животните. Но това, че умеем да оценяваме, изглежда е още по-важното. Дали изобщо съществува такова нещо като "красота" за животните е въпрос, на който, мисля, можем да отговорим еднозначно: не, нямат животните и представа за красивото като такова. То и много хора нямат такава представа, а какво пък остава за животните?! Способността за естетическо преживяване, за възторг от красотата, способността за естетическо преживяване и оценяване е една най-същностна човешка способност. Щом това го можем само ние, човеците, дали пък с него не е свързано основанието да бъдем определени в Библията като "солта на земята"?
Ние, човеците, умеем да мислим и да оценяваме. Да знаем, да съзнаваме - и да постигаме смисъла в чувството, т.е. преживявайки, вживявайки се в нещата. И едва на тази основа да действаме - и то съвсем разумно. Или неразумно. Колкото повече са развити тия способности - съзнаването и чувстването, пък и склонността към активност, към действие - у дадени хора, толкова повече тия хора ги възприемаме като талантливи, надарени, богати, но в един друг смисъл. А талантът какво е? По-висша степен на развитие на човечността, един вид одухотворяването на тази последната.
Тия са простите тези, съдържащи се в моето съвсем ранно, младежко "Учение за човека", което написах под формата на дисертация още когато съм бил на 25-26 години. Разбира се, дисертацията ми си остана незащитена; не че много съм и напирал да я защитя де. Наскоро тя излезе като приложение към списание ИДЕИ, понеже решихме да основем нещо като философска БИБЛИОТЕКА към него. Ако някой се интересува, да се обади. Но да не се отклонявам, ами да продължа подетото разсъждение за оценяването и възторгването от красотата, на което само човеците са способни.
И затова са наречени "солта на земята". Ние, човеците, сме наречени така, а кое ли именно придава соления вкус на тази сол? И кое трябва да пазим, та да не се обезсоли солта на земята, която в наше лице съществува, т.е. бива пазена. Да пазим да не се обезсоли солта на земята, т.е. ние самите в някакво най-съществено отношение да не се "повредим", изглежда е най-важна наша задача. Щото ако самата сол се обезсоли, как тогава ще можем изобщо да я осолим? А какво е земята без солта на земята?
Добре, не от съществено значение дали едната, дали другата, дали третата специфично човешка способност следва да се свързва със "соленото на самата сол". Да мислим, да оценяваме, да искаме - и на тази основа да действаме - са трите основни, коренни, базисни, фундаментални човешки изяви и отношения. Взети заедно и трите, нека да приемем, са тъкмо соленото на солта на земята, каквото представляваме ние, човеците.
При дадени хора едното, или другото, или третото е станало водещото, е доминиращото отношение. Има хора, склонни повече да мислят, т.е. при такива умът е станал водещата душевна сила, има и естетически натури, за които чувстването и оценяването, постигането на смисъла със сърцето, е придобило водещо значение; а има и практически натури, за които действието, произтичащо от желанието, е доминиращата проява на тяхната специфична човечност. Значи има най-разнообразни видове "човешка сол". Но ние търсим тъкмо соленото на солта, а пък дали една сол е такава или онакава, щом е сол, тя трябва да носи соленото в себе си. Ето че идваме пак в изходната точка. Нека в такъв случай да тръгнем в нова, по-различна посока.
Човекът е "солта на земята", а ние търсим соленото на тая сол. Способността за човечност, която се диференцира в упоменатите три форми и придобива тия три коренни начина на изявяване, дали пък не е търсената соленост на солта? Общото и на трите е тъкмо активността, защото и мисленето, и чувството, и волята, са все специфични прояви на активност - умствена, естетическа, волева, с една дума казано, душевна. Ние, бидейки солта на земята, понеже сме способни на различни родове активност, само по този начин сме и соленото на тая сол - дали е така? Ако възвеличаем активността като такава, ако я турим на най-висок пиедестал, дали няма да поемем във вярната посока?
Колкото повече си активен, толкова повече си човек в един най-същностен смисъл. И то не каква да е активост, а осмислена, почувствана със сърцето и с цялата душа, активност, която може не просто да служи на ориентирането ни в света, но и за неговата промяна. Щото човекът, както и да го погледнем, е същество, което, бидейки неудовлетворено от така и така дадения ни природен свят, не се задоволява с него, ами почва да работи за сътворяването на един собствен, човешки свят - света на културата, на духа, на философията, на изкуството, на красотата. И така проявява себе си като същество, достойно за творческия потенциал на своя Велик Създател; ние сме "богоподобни" в степента, в която сме способни на изяви на творческа активност, която не просто въпроизвежда съществуващото, но и изобретява и твори съвършено нови неща, светове, ценности, какво ли не. И трябва още тук да признаем, че онова, което ни окриля да вървим по този така вълнуващ път на творчеството като начин за изразяване на творческия ни потенциал, е свободата. Да си човек в истинския смисъл, следователно, означава да си, първо, творец и създател, а пък какво е творецът без свободата?!
А може би защото сме способни на творчество и държим на свободата си, сме провъзгласени за "сол на земята"; което ли в такъв случай е соленото на тая сол? И кое е застрашеното от обезсоляване, както предупреждава още преди толкова векове нашият Велик Учител Христос в своята така мъдра "Нагорна проповед", или проповедта от планината? Щото той проповядва там след като се възкачва на един хълм, на едно високо място. Та, на Хълма, в Планината, Той, прочее, изрича и ето тия знаменити думи:
Вие сте виделината на света. Град поставен на хълм не може да се укрие. И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са в къщи. Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата.
Това, че изрича тия свои думи пред учениците си, нека да не ни подвежда. Всеки човек е достоен да бъде Негов ученик, ученик на въплътилия се в човешки вид Бог - Христос. Даже и най-падналите хора са човеци, достойни за изправяне, достойни също така и за уважение. Тъй че нека не възприемаме буквалистично неговите думи, а именно, че "сол на земята" са единствено учениците Му. Ние, християните, ние, човеците, дето сме способни да оценим мъдростта на тия Негови думи, сме тези, за които става дума в тая проповед. И за да се избегне двусмислие, Той е добавил ето това: "Вие сте виделината на света". Сиреч, светлината. А думата "свят" иде тъкмо от светлина. Ние сме светлината, или по-точно казано, нашият дух е светлината, що струи от нас и озарява със заревото си света. Нашият така красив, вълнуващ, предизвикващ неописуем трепет в сърцата ни свят. Божият свят, създаден тъкмо по наша мярка, създаден тъкмо за нас, човеците! Защото какво е светът без око, което да му се радва? Нали неслучайно Ницше пише в своя "Заратустра":
“О, Велико Светило! Колко би струвало твоето щастие ако ги нямаше тия, на които ти светиш?!”
Прочее, който иска да се вглъби повече в поставените тук проблеми за отношението човек-свят, нека да се обърне поне ето към ето тази глава на моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА. Тя, прочее, носи заглавие, което може да ни наведе до същината на проблема за "обезсоляването на солта": Култът към тялото и неуморната воля за живот. Дали пък солта не е застрашена от обезсоляване тъкмо защото човекът се е пренастроил така, че цени от своята същност не това, което трябва?
(Очаквайте продължение на разсъждението)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар