Как да намерим изход, как да надмогнем преживявания от нацията ни не просто морален, а най-вече духовен фалит?

Публикацията от вчера под заглавие Всички, абсолютно всички сме виновни за моралния, за ценностния фалит и банкрут на обществото ни!, забелязвам, е предизвикала следния отзив от страна на един съвсем млад човек, доколкото зная, десетокласник от едно столично училище, казва се Александър Георгиев; та този младеж пише ето така:

Прочетох три констатации на очевиден проблем. Не мислите ли, че си придавате прекалена важност, възрастни, след като само обявявате "морален фалит" (нещо, което и аз мога да направя), но така и не казвате какво да се прави по въпроса?

Отвърнах му снощи по следния начин: Поставяте важен въпрос. Ще се опитам да отговоря на въпроса Ви съвсем скоро. Тази сутрин, въпреки че съм притиснат от времето, ще се опитам накратко да му отговоря, а пък се надявам, че през деня и други хора ще се включат в започнатия разговор; иска ми се с Александър Георгиев да проведем една дискусия, в която да съпоставим гледните точки на поколенията, които той и, да речем, аз, олицетворяваме.

Този млад човек от доста време, забелязвам, показва ангажираност с проблемите на образованието и личностното израстване на своето поколение; има си и собствен блог, в който е поместил удивително смислени статии. Нещо, в което можете да се уверите сами, като разлистите блога му и се зачетете в текстовете му.

А ето сега какво му написах под указания негов коментар:

Ще се опитам да отговоря на въпроса Ви. Проблемът, казвате, е очевиден: морален фалит или банкрут. А това какво следва да се прави по въпроса наистина е важен. Трябва да се търси изход от тежкия проблем, който рефлектира върху всички останали области на живота.

Примерно, да излезем от така дълго, цели десетилетия продължилата "криза" у нас - която, прочее, не започва през 1989 г., а много преди това, аз бих казал, че предпоставките за цялостната катастрофа на страната ни започват да възникват още през 1944 г., пък и дори преди това! - е възможно, най-вероятно, ако нацията по някакъв начин превъзмогне страшните ценностни дефицити, от които тя изнемогва. Положението наистина е страшно, ние сме болно общество, а болестта е поразила най-важното: духа на нацията ни! Нация без "спойка", без субстанциална връзка, именно, без дух, е население, аз го наричам "природонаселение", но в никакъв случай не е нация или народ.

Човекът без дух пък не заслужава да се нарече човек, такъв човек е жалък и непълноценен, а животът му е самоизмъчване, пътуване без посока и цел, вегетиране, а не живот. Не зная дали го забелязвате, но мнозинството от хората у нас или вегетират, сиреч, "растат", подобно на растения, и то не какви да е, ами плевели, бурени и пр., или пък "живеят" подобно на животни, в някакъв безпросветен и бездуховен мрак. Нима човекът, който вижда щастието в живота си като щракане с пръсти в шеметния кючек, а пък пределът на стремежите му са апетитните кебапчета, пържолите, винцето и ракийцата, заслужава да носи гордото име "човек"?!

Но да спра дотук, казвате, че всички съзнават проблема, в което обаче аз лично съвсем не съм сигурен. Но ще спра. И какво трябва да се направи?

Ще отвърна така: аз лично не знам откъде трябва да се започне. Много фактори са се преплели, та да почнем да развързваме гордиевия възел на проблемите си като индивиди и като нация. И исторически, и психологически, и културни, и ценностни, и идейни, и какви ли не фактори действат тук. Трябва много да се мисли, за да започнем малко по малко да разплитаме възела, а преди това трябва да намерим прекъснатата нишка. Тъй че ето сега, в бързане, не мога да ви предложа обоснован изход. Но добре е, че поне започнахме разговора. Трябва с общи сили да търсим решението. Нямам претенцията и не страдам от самомнението, че мога сам да дам отговор на всичките въпроси. Но с удоволствие ще участвам в търсенето им.

Да се надяваме, че и други хора ще се включат в една такава потребна дискусия. Аз бих а нарекъл даже "душеспасителна дискусия", стига този израз да не звучи прекалено патетично. Да, както иска да звучи, ние наистина трябва да спасим душите си. А това ще стане като намерим изход, като отговорим на въпроса: как да надмогнем преживявания в този момент от нацията ни не просто морален, а най-вече духовен фалит. И се налага много да се мисли и разговаря, та да се очертаят контурите на спасителното решение.

Аз спирам. Нямам повече време. Бързам за работа. Хубав ден на всички!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...