Боже мили, моята история, моята нова книга сякаш започна да се пише сама: представяте ли си, попадам тази сутрин съвсем случайно на текст, наречен Пролетна импресия с разказ за цъфнали сливи, за баби и за врабчета, който сякаш е писан точно за моята цел и според идеята ми. Това само показва, че книгата ми отдавна е, така да се каже, назряла, т.е. че моментът на раждането й иде. Разбира се, веднага ми хрумва да инкорпорирам тоя текст в пишещата се в момента книга, няма как, длъжен съм да направя това. Нищо че навън е зима - то пък една зима, слънцето така радостно грее и ме зове за разходката, която отлагам, за да попиша още малко! - нищо че откритото есе, както си личи, че е писано за пролетта, няма нищо; в литературата всичко е възможно, стига спойката - идеята - да е налице.И понеже това го има, на мен не ми остава нищо друго освен да сторя ето това, а именно, да препубликувам текста си, който ще заживее в нов контекст, в контекста на една, така да се каже, още нанаписана, но затова пък сякаш сама пишеща се мемоарна книга. Ето, моля, четете, радвайте се заедно с мен; щото предишното есе беше толкова тъжно, а пък това сякаш блещи от радост и настроение; то, прочее, е чудесно продължение на представянето на моите толкова лични, но за сметка на това така съкровени истории; ето, съдете сами:
Пролетна импресия с разказ за цъфнали сливи, за баби и за врабчета
Ура, пролет е вече! Слънцето приятно пече, вятърът лъха и гали лицата, дръвчетата цъфтят, бели като че ли са затрупани със сняг - но уханието показва, че това не е сняг, а безброй бели цветчета! - тревите никнат и зеленеят приятно за окото, пчелите весело жжужат и смучат от цветчетата животворен нектар, птиците се напреварват да пеят химни на Твореца, а пък цялата природа е изпълнена със съкровен трепет пред чудото на творението!
Приказка, същинска приказка е навън! Боже, колко дребни и тъпи изглеждат нашите човешки проблеми и маловажни всекидневни страсти и грижи на фона на великолепната, преизпълнена със сили природа, събуждаща се сякаш за нов живот?! Природата ни дава живот, тя може и да ни унищожи когато си поиска, а това, че ни търпи, показва само великодушието й...
И на фона на тази магия колко дребнави и тъпи изглеждат джафканията (все едно си подават с футболна топка най-приятелски пасове!) на Дмитрич и Бойко за боклуците - червеният боклук Дмитрич искал да очисти софийските боклуци: боклук да е чистач на боклуци, леле, на какви български парадокси сме свидетели в тия предизборни времена?! - изхвърлянията на ваклото ягне Яне, жадните ламтежи за попадане в предизборните листи, които прекрояват Парламента в момента, приятното за ухото шумтене и скърцане на новички банкноти, с които се купуват в този момент медии, барековци, съвести, души, депутатски места, какво ли не! Но да спра дотук - за да не си оцапам текста: иска ми се да напиша нещо стойностно за пролетното великолепие, което е зад прозореца.
Тия дни ми се наложи да пътувам много из разни региони на страната (бъдете спокойни, не правя предизборни воаяжи!), пътувах по лични и частни дела. Два дена бях почти постоянно на колела. И сам в колата в повечето време бях, та да мога спокойно да съзерцавам и да се насладя на чудото на природното възкресение, наречено с неизразителната дума пролет, и с компания, когато пък слушах най-интересни истории, разказвани ми от опитни, много живели и мъдри хора - мои близки, например майка ми. Насъбрах впечатления, които ми се иска да излея в текст, ама къде ти: словото е така слабо да предаде оня смисъл, в който душите ни се потопяват съвсем спонтанно, стига да не са съвсем запушени и извратени. Стига да са свободни, да умят да се отдават на чистото и незаинтересовано съзерцание на природата.
Не, абсурд е да успея всичко да изразя, пък и за жалост не съм поет. Не мога даже да намекна за това чудно очарование от живота, до което се докоснах, излизайки от прашния си апартамент, откъсвайки се от всекидневните си занимания: писане, писане, пак писане, само писане, аман! Ето, и сега пиша, ама с упоение - понеже на много красота се насладих в моето малко градче Долна баня, пък макар и че бях там само половин ден. Но се заредих с много сила: там, само там ми е корена, там, никъде другаде, там, в майчината и бащината къща - и в онова чудно поле в полите на Рила (отвсякъде се виждат нейните бели върхове!), където река Марица тече забързана, чиста, разпенена, а пък дробовете с наслада поемат оня незаменим, пропит с мириса на смола, кристално чист рилски въздух. Не, не мога да го опиша, що ли се захващам с тия мъки сега вместо да си легна и да пусна телевизора?!Но, знайно е, ще продължа, не мога иначе. Ето, пристигайки у дома, в майчината и бащина къща, сядам под лозата, която капе, сякаш плаче понеже късно е подрязана. Тишината се прекъсва само от пеенето на някакво самозабравило се, потънало във възторг птиче. Упоителна тишина. Топло е, слънцето милва лицето: така мога да стоя с часове, а пък ако имам книжка в ръка (и време, разбира се!), наслаждението ще е пълно - колко малко е нужно на човека за да е истински щастлив. Майка ми като пристигна винаги почва да се суети в лятната си кухня, за да подготви яденето: тя, милата, не знае, че съм преситен от впечатления и хич не ми се яде в този момент. Но скоро усещам мириса на печаща се баница; невероятни баници умее да прави моята майка, прочута е с тях! И почвам да преглъщам, разбира се. Но има време, нека още малко да се насладя на магията на пролетта, на чудото на възродения живот. Омайни мигове са това...
Когато съм в Долна баня винаги се сещам да ида на разходка до Света Петка - малък параклис (а наскоро направиха и църквица!) наблизо, оттатък река Марица, в подножието на невисока горичка: а пък там пролет, пък и по всяко време на годината, човек сякаш е в рая. Обичам да ходя с моите домашни хора, пък и сам, до Света Петка, безброй пъти съм ходил, и пролет, и лете, и есента, и зимно време даже, в снега: винаги се ходи там и винаги ходенето дотам изчиства духа от суетността на деня, а човек се връща сякаш прероден. За жалост напоследък все по рядко ходя до Света Петка, а ето и вчера не можах да отида: майка ми предложи да идем да видим нейната леля, леля Лена. Тя живее в съседното, родното на майка ми, село Марица, и е сестра на бащата на майка ми, на моя дядо Васил, Бог да го прости: които са чели по-редовно този блог вече много истории знаят за него. А много истории и не знаят, а аз ги зная, но кога ли ще намеря време да ги разкажа?!
Няма как, длъжни бяхме да отидем до леля Лена, една колоритна личност, силна жена, абе велика е леля Лена! Каквито са всички, особено по-старите, в нашия род, ала ето, и леля Лена вече остаря: на 82 години е. Та пристигаме значи, къщата й е в ниското, току-до шосето за Боровец (той е наблизо), засенчена е със сливи, лози, всякакви дръвчета, ниска, но удобна къща. Пристигаме значи, а там тишина, въздух, омиротворение някакво. Когато преди сме ходили, тя винаги е там, в дворчето, под асмата, където си има кухничка, с огнище, и където винаги се суети, мие, готви, или пък просто си почива. Да, така беше, ала сега влизаме в двора, а е тихо, много тихо, няма никой.
Хей, хора, ходете при старите хора, докато са живи, почитайте ги, защото отидат ли си, с тях ще си отиде безвъзвратно цял един свят - ще си отиде, а не може да се върне, но пък не бива да бъде забравен! Както и да е де, чукаме на вратата, някой се обажда отвътре, леко стъпвайки влизаме, а леля Лена, милата, ни се усмихна от креватчето: лицето й грейна като ни позна. Сам-саминка си стои, миличката, печката й гори, чистичко е, а пък котката се е излегнала до нея и само тя й прави компания.
Светна й лицето на милата леля Лена, а на мен ми се приплака като се сетих, че в същата тая стая преди доста години, точно в тия пролетни дни, за последен път видях моя дядо Васил, милият. Той тогава също така със светнало лице ни посрещна (беше дошъл на гости на сестра си), пък седмица след това го видях в ковчега, на погребението му: умря ненадейно, а си беше на крак, с един дебел бастун ходеше, но само за респект го носеше, а иначе беше як, изпечен старец, ходещ с високо вдигната глава. Но си отиде, а с него си отиде цяла вселена и цяла епоха.
Но да продължа. Прегърнахме се с леля Лена, пък седнахме, и почнахме да слушаме историите й: старите хора обичат да разказват, а разказват така интересно, че аз постоянно се ядосвам че не си нося записващо устройство; разбира се, и този път не носех.
Леля Лена, подобно на дядо Васил, е голям разказвач. Аз не мога сега нищичко да възпроизведа, в паметта ми са разни по-силни изрази, но изобилието на целия разказ ми се губи. Най ми хареса това, че тя си говореше както винаги съвсем умно, пък и шеговито, усмихната, всяка дума е на място казана, няма нищо излишно. За какво говори ли: ами за ниви, за песни, за стария, отишъл си вече живот, за близки хора, които, горките, отдавна са вече в черната земя, за разни любопитни случки, за това как са децата, внуците й, челядта, ето за такива неща разказваше леля Лена. В момента е сама, дъщерите й живеят в София и Пловдив, почти постоянно има някоя от тях при майка им, но ето сега се случи, че няма никоя. Но, слава Богу, леля Лена се се грижеше сама за себе си, и ни се видя добре, разбира се, капнала е доста. Това е животът, тя, милата, ето така каза: "Чувствам че вече ми иде и моя ред, ама кога точно това ке стане, кога ке дойде оная, грозната, с косата, никой не може да каже, както е писано там, горе, в тефтера, така ке стане! Като ме призове, я съм готова, колко му е."
И още един момент от нейния разказ се върти в ума ми. Тя разказа дълга история за своя брат, за дядо Васил, как имали и още двама братя, ала как станало така, че умрели съвсем млади, какви хубавци били; после как дядо Васил, като станал горски стражар, все пеша ходел на работата си в Чамкория, щото, милият, много обичал природата; той все викал, че не може да й се наслади, как, тръгвайки, почвал да си свири с окарината, как и пеенето му огласяло планината, с песен тръгвал, с песен се връщал; а пък като мине покрай някоя нива, в която се случи да има хора, се спирал, пък хората зарязвали работата, и на неговата свирня почвали да играят, да пеят; ей такъв бил старият живот, за който дълго ни говори леля Лена вчера. Но каза покрай другото и това, което най-силно ме впечатли, ще опитам да пресъздам думите й, макар че това е невъзможно:- Ангеле, пък я да ти кажа, станала съм сякаш съм дете: като дете се радвам сега на пролетта, много обичам пролетта! И дядо ти Васил, ядният (горкият), много я обичаше. Ето, като е грейнало това слънце, излизам, сядам, абе какво да ти говоря: душата ми ликува! И всичко обичам: и тревата обичам, и пчелите обичам, и цъфналите сливи обичам, и мравките обичам, и пилищата обичам (точно тази дума употреби: "пилищата", пилците имаше предвид!). Често като го гледам някое врабченце, стои, пее, глади си перцата с крачета, кипри се, милото, гледам го, гледам го, а пък и то ме гледа, и сякаш иска да ми проговори, право в очите ме гледа! Не може да говори, ама в замяна на това може да пее: погледаме се, пък то почне да ми пее, пък и аз почна да му пея, и се надпяваме тук с врабчетата! Пък и често им говоря на пилците, примерно му думам така: ох, мило, що си толкоз весело, душице, какво сърчице имаш, и ти като мен ли обичаш песните ма, душичке? А пък лятно време като видя врабче да кълве грозде, вместо да му се карам, му викам: а така, миличко, хапни си, то сега му е сезонът на гроздето, сега се яде грозде, хапни си, мила душичко! Та така, Ангеле, си говорим я с пилищата, они често са ми единствените другари. Пък понякога си мисля, че пилищата са много по-добри от хората, Ангеле. Ама ти го знаеш това, философ си, не може да не го знаеш...
И така ми говори леля Лена, а пък като почнат диалог с моята майка, тя също е голяма разказвачка, думи нямам! Не мога да ви опиша никога удоволствието, което изпитвам да ги слушам: по дяволите отиват всичките ми философии и книги като се сравнят с тия разговори на двете мъдри жени. Които така добре разбират живота, че аз, философът, ряпа да ям с тия мои жалки писанийца! И като си говорят, обичат да си пийват било по малко люта ракийца, било винце. Леля Лена, милата, много обича винцето, ама вече няма кой да го прави, и гроздето отива всичкото за нейните приятели, пилищата. Ех, живот, живот...
Та това е, описах ви тука само малка частичка от преживяванията си тия дни, с които се изпълни сърцето ми. Що съм толкова нещастен, за да трябва да се връщам в моя голям град, при работата ми, при компютъра ми, в кабинета ми?! Където съм затрупан с книги, четени и нечетени, където имам толкова много работа, всеки ден, пък и тоя блог, ужас, същински ужас е моето! Защо не мога да постоя по-дълго, примерно месец, около майка и леля. Като казах "леля", ето така, без име, се сетих веднага за леля Стоименка, Бог да я прости. Аз така я наричах, само леля, милата; а пък тя какъв човек беше, но почина. Тя беше одрала кожата на дядо Васил, пък как хубаво пееше! С майка ми бяха прочути певици, викаха им "сестри Кушлеви"!В моя род всички са превъзходни певци, а пък ако не са певци, са поне големи любители на пеенето! Не мога да си го позволя да стоя толкова дълго там, а ето, старите хора си отиват, и с тях в гроба отива безвъзвратно цял един свят, изчезва безследно. Как да го запазим този свят, т.е. поне не него, ами мъдростта му, а, приятели, кажете как?! Аз не знам, а така ми се иска да го запазим някак!
И като си мислех за тия неща измислих вчера следното. У леля Лена гледах разни снимки, някои в рамки по стените, откъси от едно отминало време; повечето хора, гледащи ме от снимките, вече ги няма. И ми прищрака това: да събера всички стари снимки от моя род, да ги сканирам, и да ги туря в един специален блог, който да го нарека примерно "Родови истории" или "Родова памет"; знам ли как да го нарека, но че ще го направя, непременно ще го направя. Съветвам ви и вие да си направите такова нещо: снимки на ваши близки, стари снимки, сканирайте ги, сложете ги да се гледат, една снимка от миналото може много да говори, повече от цял роман да каже: та аз това реших и ще го направя за моя забележителен род. Ето, примерно, снимките на леля Лена вече ги взех, тя ми ги даде, те са сега тук с мен, в Пловдив. Но трябва скоро да и ги върна, понеже тя така сега живее: в компания със снимките на нейни най-скъпи и мили, но, за жалост, отдавна отишли си от този свят хора.
Пък и още нещо искам да ви кажа: на всеки от вас родът му е забележителен, просто се опитайте да почувствате тази забележителност, да си отворите душата за нея. Много снимки и малко текст, само малко обяснения - и блогът за моя род ще стане чудесен. Вече дадох поръчка на моите хора да събират снимките, аз скоро ще ида да ги сканирам и почвам да правя тоя исторически блог, блог за миналото на моя род, за моя край и за хората, които са живели, мои близки хора, които вече ги няма. Длъжен съм да съхраня спомена за тях - те го заслужават...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар