Идва велик празник, идат радостни дни в ознаменуване на Рождество Христово; но можем ли да забравим тегобите, грижите и трудностите - за да се радва сърцето истински?! И можем ли да се престорим, че не забелязваме тоновете простотия, с които ни заливат отвсякъде? С които ни притискат до задушаване.Нека да се опитам да бъда "позитивен": щом сме живи, това е грандиозно! Нека да се радваме на тайнството на съществуването, в което Някой е благоволил да ни държи: възможно е пък и да сме достойни за такъв голям дар? Вярно е обаче, че за тия неща ний не се сещаме някому да благодарим: държим се така, че сякаш този някой е длъжен да ни осенява вечно с благодатта на съществуването. Вманиачили сме се да се държим така, че сякаш сме нещо като богове, а не слаби, смъртни и крайни човешки същества. Да, нещо като жалки, кухи, самозабравили се в суетността си "богове". Виж самодоволното лице на нашия народен кумир Б.Б. и ще се сетиш какво точно имам предвид. Но да не се отплесвам по тая плоскост, щото тръгна ли натам, няма спиране.
Навън, зад прозореца, е бяло, трепти простора от белота! Какво съвършенство!!! Цялата мръсотия е затрупана и сякаш е изчезнала, а светът, облян от белота, е като девствен в блясъка си! Чудо, същинско чудо е това! Забелязваме ли обаче чудесното в живота си ний, мърморковците, които сме вечно недоволни от всичко? Не че нямаме основания да сме недоволни, не казвам това, но пък нека да имаме добрината да отдадем дължимата дан на признателност към Оня, който ни е поставил в тоя прекрасен свят - и ни пази в безкрайния простор на студената Вселена, сякаш положил десница над него.
Владеят ни дребнави злобни страсти, самоизмъчваме се, самоунижаваме се, вредим си взаимно - без да правим даже и най-малък опит да осъзнаем простата истина, че така не може да се живее. Да, ако не отворим сърцата си за доброто, ако не победим склонността си да гледаме с презрение на ближния, нима тогава нещо ще остане от чудната мистерия на съществуването, в която Бог ни е поставил, а пък ний, неблагодарниците, роптаем ей-така, от инат, без да знаем защо.
Всеки е вдигнал гордо нос и се прави на най-велик; смиреността, тихата топлеща доброта на сърцето, излъчвана в ефира наоколо, е нещо непознато из нашите предели. Само злоба и завист, само завист и злоба! На път сме да се самоизядем от злоба; може ли такава малодушна и неразумна нация да просперира в живота, след като не е успяла да схване благодатта, умиротвореността, дължаща се на спазването на тия толкова прости правила. Ето защо съвсем заслужено линеем в мизерия, в унижения, друсани от безплодни дребнави страсти. Защо ли не умеем да отпуснем сърцата си от задушаващата ги злоба, та да се отдадем до наслада на чупещата всички прегради и топящата всички ледове доброта?
Родилият се преди 2011 години Иисус Христос - Бог, Божи син, но най-вече човек, родил се в сламата, в една ясла! - с целия си живот ни даде вдъхновяващ пример за това как следва да живеем: трябва да живеем свободно, но достойно! Трябва най-напред да сме човеци в истинския смисъл на тази дума, защото човечността сама е плод на свободата ни, тя е наше съзидание. Нищо в тоя наш живот не ни се дава наготово - ако изключим Божието благоволение да сме в живота, който всъщност е най-велик дар. За който обаче следва да сме достойни - та да заслужим един ден Височайшото благоволение. Никой не ни е длъжен да ни държи в живота, както постоянно си втълпяваме. Нас може и да ни няма, но ето, има ни: това съвсем не е случайно! И ни задължава да живеем така, че да оправдаем доверието, сиреч, да се окажем достойни за безценния дар. С недостойнство не може да се живее, такъв един живот е агония, е бавна смърт, не живот...
Постоянно забравяме истински важното, а се занимаваме всеотдайно предимно с глупости и дреболии. Ний, българите, сякаш сме особено добри в това непростимо прахосване на жизнения и на личностния си потенциал. Мъчи ни невероятно тъпо малоумие, щото така наистина не може да се живее. Да живееш означава да имаш потребния, длъжния хоризонт на гледане на "нещата от живота", а не всичко да възприемаш в изкривена оптика. В резултат живеем в един илюзорен, сив и празен свят на коварни предразсъдъци, заблуди, утопии, безплодни страсти. И - в крайна сметка - си получаваме заслуженото. Така и трябва да бъде. Недостойният за живота се самонаказва - като сам се лишава от плодовете на това толкова велико тайнство!
Има някои прости истини, които никога не бива да забравяме. Първо, трябва да сме човеци. Да си човек означава да се ползваш от свободата си, т.е. да живееш отговорно, поел живота в собствените си ръце. Но това съвсем не значи да правиш каквото ти скимне с живота си, защото Този, които ти го е дал, единствен има правото да ни държи отговорни, т.е. да ни запита в един момент: "А ти какво направи с безценния дар, който ти дадох?!". И какво ще отговорим тогава - ако сме имали безразсъдството да пропилеем огромните шансове, които свободата дава на ония, които я разбират, които са вдъхновени от нея?!
Разбира се, не трябва да си пречим, а е добре да си помагаме - с каквото можем. Да подадеш ръка на падналия е благородно, защото никой няма гаранция, че и нему това няма да се случи някой ден. Празната суетна горделивост е един от най-вредните пороци, на които можем да се отдадем. Длъжни сме да сме смирени, но не и покорни. Разликата е огромна. Да държим на своето, но и да сме щедри. Доброто сърце е най-важният ориентир на благородно живеещия. Сърцето никога не лъже. Ако слушаме сърцето си, ще живеем според истината. А кроежите на ума често ни подхлъзват да се отдадем на зли страсти. Мъдростта на живота пък е: и умът да почне на пулсира с ритъма на сърцето. Да служи на повелите на сърцето. Да не противодейства на сърцето, а да работи в синхрон с него.
На това мъдрите хора му викат разум. Ако сме по-разумни, но с една човешка, топла разумност, ще преуспеем непременно. Разумът, ако е разум, ако заслужава това име, не може да е разрушителна сила. Това, което е разрушително у човека, е вманиаченият, едностранчив разсъдък. Умът пречи, а облагороденият от чувството ум вече е стигнал до нивото на разумното. Не е истина, че сме били разумни по рождение. Ние сами себе си трябва да направим такива. Но колцина ли изобщо успяват в това най-важно дело на човека. Повечето хора, уви, не поумняват, камо ли пък да се вразумяват. На това се дължи и злото, което се шири по света. На това също така се дължи и вездесъщата глупост; за простащината пък да не говорим.
Кой обаче да каже тия толкова прости и саморазбиращи се истини на объркания, слаб човечец, отдаден на безумни и тъпи страсти? И особено пък на младите. Учителите ли? Родителите ли? Но нали и възпитателят преди това трябва да бъде възпитан? Има много нещо сгрешено в нашето образование и в представите ни за възпитание дори. Животът е най-велик учител, философията също може много да ни помогне, но кой ли пък в нашите предели ще се развълнува от това, което философията може да му каже?!
Да спра дотук, а? Имам още много нещо да кажа, но да не стане дълго. Разговорът по тия въпроси може да бъде безкраен и отново и отново трябва да се връщаме към него. Не трябва да спираме да търсим изход от екзистенциалната дупка, в която сме попаднали - и от която не излизаме, защото продължаваме да копаем надолу. Копаем с нокти и едва ли не и със зъби. Ужасно е! Сякаш изцяло сме обезумели. На такива като нас сякаш вече и Бог не може да помогне! Ако не се вразумим, загубени сме. Ето, пак завърших песимистично. А уж исках това есе да бъде радостносно, повдигащо духа. Няма как, ние сме нация, съставена от недоволни мърморковци.
Но ако не сме такива, ако сме самодоволни - Шилер, мисля, нарича на едно място такива хора "самодоволни свине"! - нима е по-добре?! Че сме недоволни от себе си, че сме самовзискателни едва ли е толкова лошо. Цялата работа е да насочим недоволството си във вярната посока. А именно: към самите себе си. Оттук ще тръгне поправянето ни, не от някъде другаде.
И това е една от истините, завещани ни от най-великия Учител на човечеството Христос. Тук е опорната точка, опрени на която можем да подместим и да почнем да туряме ред в объркания български свят. Тук, не някъде другаде. Ние - всеки един поотделно! - сме си виновни за всичко, което ни сполетява. Не някой друг, ти самият си изцяло отговорен за всичко, което ти се случва! Запомни добре това, повярвай в него - и вече няма да си същия човек. Преживелият такъв един личностен поврат човек вече е нов човек, който смело може да тръгне към бъдещето, което заслужава. Бъдещето на свободен и достойно живеещ човек.
Не жалкото бъдеще на мърморкото, а едно съвсем друго и вдъхновяващо ни бъдеще...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар