Вчера написах есето "Здравеопазването" като пръв помощник на жестоката машина за убиване, наречена социализмо-комунизъм, с което продължих поредицата си за преживяното при комунизмо-социализма; тия, прочее, заглавия на отделните есета - а поредицата, както и да го погледнем, напредва и скоро ще придобие очертанията на една нова книга - са съвсем условни; предстои "сглобяването" на книгата, при което неизбежно ще трябва да изобретя нови, по-подходящи заглавия на отделните й части. Тая сутрин, признавам си, не ми се пише много за разните му там работи, които съм преживял преди толкова години, макар че ако се понапъна, все нещичко ще напиша; но пък няма накъде толкова да бързам, дето се казва, и аз съм човек и имам право на поне малко почивка в един такъв празничен ден, поради което решавам да постъпя своеобразно; ето как.Почти преди три години вече написах един текст, който носи ето какво заглавие: Една много странна, но и чудна, а също и мистична, т.е. съвсем "лудешка" история. Как и защо съм го написал е казано там, в самия текст, и сега изобщо няма да се повтарям. Тази сутрин се сетих за този текст, намерих го, и, четейки го, прецених, че той по един най-естествен начин влиза и се вгражда в поредицата от есета за преживяното при комунизмо-социализма. Разказаната там история напълно съответства на духа на тия сегашни мои есета, поради което тази сутринм мога просто да ви отпратя към упоменатото есе - стига някой изобщо следи поредицата, в което твърде много се съмнявам. Като капак на всичко в нея се представят някои събития, случили се тъкмо през тия дни, но преди няколко години; става дума за дните на коледните и новогодишни празници, тъй че препубликуването му точно сега, днес, на първия ден на Рождество Христово, е съвсем подходящо. Както и да е; ето какво съм написал там; препечатвам текста тук с незначителни редакционни промени:
Ще ти разкажа, любезни читателю, една странна, много чудна история. Станах тази сутрин и изведнъж в съзнанието ми се откри тя. Днес е Цветница, чудесен християнски празник, но и повод да се позамислим малко и върху ония неща, които постоянно забравяме. Та ето сега една моя лична и наистина сякаш съвсем чудновата история. Прочети я, пък сам си направи изводите. Историята, струва ми се, е любопитна, а пък за мен специално има огромен смисъл.
Значи аз има един брат, 5 години по-малък от мен. Когато бях студент, той беше войник, при това граничар. Беше голям хубавец, изпратихме го войник, гордеехме се, че е граничар; ала по-късно стана голяма трагедия. Брат ми беше много добър, честен, възпитан, един вид - "душа-човек". Но ето за жалост каква история се случи с него.
Там, в поделението ("заставата"), старите войници го тормозили системно. Не мога точно да кажа какво са правили с него (малко след този случай, две-три години по-късно, от същото гранично поделение едно момче, също от родния ми град, го докараха оттам в ковчег, закован, никой не посмя да попита родителите му какво е станало и как е умрял). Моят брат оцеля, но трагедията му беше наистина ужасна: той се разболя от тежко психично заболяване. Прекърши се живота му, пред очите ми това момче повяхна, жестоки страдания; тръгна по болници, а ние тогава даже и не се усетихме, че може да му се уреди поне военна пенсия. Та да не беше живял чак в такава мизерия, както обаче се случи в действителност.
Извинявай, читателю, но историята изглежда твърде неприятна - и може би се чудиш защо разказвам тия прекалено лични неща; ще разбереш съвсем скоро.
Значи брат ми вече 20 години е по болници, в основни линии за него се грижи майка ни и аз; баща ни почина отдавна. И сега вече прескачам на събитията, за които всъщност исках да ти разкажа; наложи се това да го напиша, за да стане ясно всичко.
Та доста време преди Нова година аз бях писал в този блог обява: който иска и може да помогне за издаването на книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, да го стори. В това време брат ми беше в болница, поне два месеца бяха минали от влизането му в болница, и то в състояние на тежка криза. Аз го бях закарал в тази болница, тя беше далеч (в Раднево), не можех да ходя често да го виждам; а пък в това време се наложи и майка ми да влезе в болница за операция. Операция от тумор на лицето й. Тежко време и за мен, и за двама мои най-близки хора едновременно в болница.
Мина операцията на майка ми, благополучно, слава Богу, тя почна да се възстановява успешно. Но нещата се развиваха тогава ето така; идват празници, Рождество, Нова година, майка ми още не може да се грижи за брат ми, понеже наскоро е оперирана; от болницата му пък ми се обадиха, че са го изписали, и че трябва да го взема; нещата взеха да се усложняват; трябваше явно аз да го взема да го гледаме в Пловдив, обаче не живея сам, имам син и жена, трябва и те да са съгласни. Те Ивайло (така се казва брат ми) го уважават, разбират се, но когато той е в един и същ апартамент с други хора, възниква напрежение, отвреме-навреме той, горкият, идва и се оплаква, но иначе е тих; обаче твърди, че чува "гласове" и все се оплаква; има нужда от внимание, обаче хората около него не издържат дълго да му оказват такова внимание.
Някъде в оня период преди Нова година аз тогава рекох на моите домашни хора, че се налага да ида и да взема от болница брат ми Иво, попитах ги какво ще кажат, съгласни ли са; те казаха "да", ама така го казаха, че се разбра, че им е крайно неприятно; понеже трябваше да го гледаме поне месец-два, докато майка ми се поправи.Около празниците аз бях тогава в ужасно напрежение, не знаех какво да правя; той никога не е посрещал Нова година в болница, а ето че тази година се наложи да я посрещне там. Той е болен, под влиянието на лекарствата е така упоен, че вероятно няма емоции или емоциите му са крайно притъпени; аз обаче се скъсах от нерви, по-скоро от чувството на срам и грях, че допуснах брат ми да стои в болница по празниците, а не с нас в Пловдив; три-четири дена стоях в пълна нерешителност какво да правя, голямо напрежение беше.
Минаха няколко дни, пак попитах моите хора, те ми казаха "какво пък му е там, добре си е в болницата, грижат се за него, защо да го взимаш, изчакай още месец-два". В такова състояние изпаднах, че в един момент имах чувството, че из почвам да превъртам от напрежение; искаше ми се да ида и аз в болницата да съм до него; обаче ако отида в такава болница веднъж, ще си загубя работата завинаги; ужас, наистина кошмарни дни преживях тогава!
Едва мина новогодишната нощ и на 1 януари 2009 г. с колата тръгнах за болницата в Раднево; видях се с него, поговорих, дадох му да хапне, показах човечност, някак си сякаш воденичен камък ми падна от шията, олекна ми; той, болният, ме успокои, рече какво пък, ще поседя още малко, щом майка още е болна, няма да ви преча в Пловдив.
Върнах се в Пловдив и не знам точно кой ден е било, но ето че двама, мъж и жена, работещи в Испания, ми писаха, че искат да подпомогнат финансово отпечатването на книгата ми, другата моя голяма болка; щото да стои написана книга, но неиздадена, е все едно една жена да е бременна вече 9 месеца, ама да не може да роди; жените само, предполагам, могат да си представят как пък съм се чувствал по повод на неиздадената, но отдавна написана книга.
Като ми писаха тия бъдещи "спонсори", аз (понякога, макар и много рядко, съм и малко хитър), аз тогава рекох на жена си: видя ли, сторих малко добро за брат ми, изпълних си поне малка част от дълга към него, и ето, Бог видя това, и взе, че ми прати хора, които пък искат да помогнат да се издаде книгата ми - нима това не е чудо? И също й викам: а представи си ако пък го вземем Иво при нас и се грижим за него месец-два, тогава пък Бог как ли ще ни помогне?
Жена ми може да е всякаква, но е много добър човек и видимо се развълнува от тия думи; пък и е вярваща, често си чете молитвеник. Като разбрах, че имат ефект думите ми, продължих така: това, че тия хора са обещали да помогнат за издаването на книгата, не значи обаче, че ще го направят; много пъти много хора са обещавали, пък после не са го изпълнявали (така стана при предишната ми книга "Страстите и бесовете български", един от Америка ме лъга два месеца че ще помогне, а пък после се отметна), така че ако го вземем Иво при нас, сигурен съм, че тия хора ще излязат свястни и няма да се отметнат от думата си. Жена ми в един момент рече: е, пък какво толкова, иди, вземи го.
После подробности не помня как се разви историята, ходих още веднъж до Раднево, и веднага след това от Испания ми пратиха 300 евро; решихме да го вземем Иво при нас, ония от Испания обещаха, неизвестно защо, да пратят още 300 евро за излизането на книгата - същинско чудо! Отидох да го взема, докарах го, хората от Испания изпратиха веднага и вторите 300 евро. Покрай тях неизвестно как се появи друг човек, който също даде 500 лева за книгата. А книгата беше голяма, повече от 500 страници, издаването й щеше да струва поне 2000 лева. Да, същинско чудо беше това! Особено като се вземе предвид, че месеци преди това молбата ми за подпомагане на книгата си стоеше в интернет без никакъв резултат (е, разбира се, както е обичайно у нас, както се полага в такъв случай, само подигравки получавах заради нея; от рода на "Как не те е срам да просиш бе, ууу, колко си подъл, долен, извратен, мизерен!?" и други такива).Това е, не знам как ще ти прозвучи тази история, неизвестни ми читателю, но на мен ми се струва, че в цялата тази история има и някакъв мистичен смисъл. Имам чувството, че не друг, а самият Бог е насочвал и помислите на ония хора от Испания, не знам?! Може, драги ми читателю, да ти изглежда, че съм се побъркал, но аз виждам нещата така. И ето, признавам си пред теб как всичко е станало; и ми олекна някак си, понеже тази тайна ме пареше в сърцето. Дано не ти прозвуча моята изповед като изповед на един поразкаял се шарлатанин... разказах ти обаче самата истина.
Но има и още. Когато Ивайло го гледах в Пловдив (а той се държеше много добре, и моите хора изобщо не съжаляваха, че сме го взели, после даже не го пускаха да си иде, така се привързаха!), тогава дадох поръчката за книгата и занесох парите, за да предплатя издаването и. Но Ивайло в един момент почна да настоява да ходи в Долна баня при майка, било му омръзнало в апартамента; аз настоявах да стои още; когато разговарях с майка ми по телефона си личеше, че не може да се справи (тя е на 73 години), че Иво трябва да стои тук при мен; но в един момен дяволът ме подтикна да капитулирам - и аз го заведох в Долна баня.
И знаете ли какво стана тогава? Точно като се върнах, разбрах, че някакъв си завистник се обадил, че картинката на вече направената, отпечатана корица на книгата била крадена, възникна много неприятен проблем - и излизането на книгата се забави. Казах на издателя, абе голям проблем, много неприятна работа излезе. Както и да е, решихме проблема, но това според мен са все знаци Свише, че човек не трябва да проявява мекушавост когато дяволът го съблазнява. Така ми си чени де, но не съм много сигурен дали е точно така.
Книгата излезе, и то каква книга! В нея много пише покрай другото и за Бога; аз добре знам, че много неща в нея сякаш не съм ги писал аз - не съм чак толкова самонадеян да мисля, че съм ги писал само аз! - а ги е писал Някой Друг, изглежда самият Бог е движил ръката ми. Така че като казва сега тук-там някой, че книгата ми била такава или онакава, че била много хубава, вълнуваща и не знам си каква, аз се чувствам страшно некомфортно; понеже само аз зная, че не аз съм я писал, а Бог много често сякаш е водил ръката ми, а пък аз особена заслуга за написването и нямам. Човек не може да напише такава книга според мен (да пази Господ да не съм се побъркал като пиша така, но така го чувствам и затова така го казвам!)
А тогава случката около корицата протече така. Един приятел на Богомил (какво име си има този наш кандидат-евродепутат, а?) Шопов се обади че корицата била "крадена", много гадно се държа; имам чувството, че Богомил подтикна този човек пръв да се обади, понеже по това време вече имах конфликт с него и той потърси начин да ми отмъсти. За кандидат-евродепутата Богомил Шопов става дума ако не се сещате.
Брат ми Иво в момента е в Долна баня; ето, аз оня ден следобед ходих с колата пак да взимам майка за преглед в болницата в Пловдив, дето я оперираха; Иво рече че и той иска да дойде за една вечер с нас за да не стои сам в къщата в Долна баня; аз се съгласих; спаха с майка тук при мен в Пловдив. И ето, пиша тази сутрин това, за да изразя овладялата ме идея. Нима не усещате, че има някакъв по-дълбок, символичен и мистичен смисъл всичко случващо се около нас и с нас самите?! Ала ние, за жалост, съвсем не го разбираме...А книгата, слава Богу, излезе, макар и със сериозно закъснение: наложи се да бракуваме отпечатана вече корица и да правим нова. Но това вече е минало. Аз сега като я разтворя книгата ми и погледна тук-там, чета и много често имам чувството, че тази книга наистина не съм я писал аз; затова така рекох по-горе, че Някой Друг я е писал; така го чувствам, така го казвам.
На моменти ми се струва: нищо чудно е пък и да съм превъртял. Е, нека да съм луд тогава, но зная, че Той, нашият Бог, много обича лудите; те са Божии чада, на специално Божие покровителство са те, така че няма лошо човек да е луд, напротив...
И е много интересно: брат ми Иво е в такова състояние, че не може да се съсредоточи да чете, горкото ми братле; но като отидох вчера, книгата си стоеше до възглавницата му, не може да чете, ала си я държи там. Много се гордее, че брат му е написал такава дебела книга! И ми се вижда в много добро състояние, разумен е, говори хубаво, страда, но сякаш му е по-леко. Той, брат ми, прочее, никога не е губил разсъдъка си, т.е. най-стоически понася ужасната си болест.
Това е. Това исках да ти разкажа, драги мой и така великодушен читателю, който си имал търпението да дочетеш тази история. Не знам как ти прозвуча, но аз, ставайки тази сутрин, се сетих и замислих за всичко това; и се почувствах длъжен да публикувам този мой спомен.
Днес е Цветница, нека тази малка лична история да бъде знак и повод да се замислим и за ония страшни събития на свещената история на човечеството, които предстоят: страстната седмица, мъките Христови, Разпятието, Възкресението. Той, нашият толкова човечен Бог, много е страдал за нас, но и много ни обича, та нека и ние да сме Му поне малко благодарни за това, което непрестанно прави за нас.
За това, че държи благославящата си десница над главите ни и ни дава благодат - а също и че е способен на всякакви жертви за нас. Което и означава, че ние сме Му много длъжни - и поне че трябва да Го обичаме, да Го носим в сърцата си, да не забравяме за Него. И да усещаме присъствието Му около нас.
Той често ни дава знаци, че е около нас и в нас, а пък ние се правим на важни и на ударени и изобщо не мислим за Него. Крайно горди и самонадеяни сме станали. А не бива да сме чак толкова и по такъв грозен начин неблагодарни към нашия велик Създател...
ЗАБЕЛЕЖКА: Прочетете непременно и продължението на горната история, което представих ето тук: Разкаянието на един набеден мошеник, снабдено с призив за повече доброта; двете представляват едно неделимо цяло...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар