Тексът по-долу е продължение на ето този текст: Обезценяването на ценностите, или какво ще правим ако солта се обезсоли?Наистина, дали пък тук "не е заровено кучето": дали солта не е застрашена от обезсоляване тъкмо защото човекът е започнал да цени от своята същност не това, което трябва? Прочее, какво цени съвременният човек?
Съвременният човек е изцяло свободен - или поне си въобразява че е толкова свободен, че има пълното право да обърне гръб на всички традиции на човечеството. Твърде измамна, уви, е една такава свобода; от себе си не можем да избягаме, а в жизнените традиции на човечеството е изкристализирал тъкмо оня смисъл, без който не можем. С други думи казано, съвременният човек е нихилист, т.е. е един твърде объркан човек. Нихилист пък е оня, който не цени нищо, или за когото висша ценност е тъкмо нищото. Абсолютно-претенциозната и своеволна свобода неумолимо се превъплъщава в един такъв коварен нихилизъм. Т.е. в произвол спрямо истински значимото за човека.
Ако навремето, преди повече от век, Фридрих Ницше (Friedrich Nietzsche) така страстно и патетично пишеше за съдбовната потребност от преоценка на всички ценности, то в наше време същият този процес е дошъл до крайната си точка: стигнали сме до обезценяването на всички ценности. Преоценката е едно, но обезценяването е съвсем друго, значително по-опасно. Одухотвореният и съзнателен нихилизъм на Ницше - а Ницше сам себе си наричаше нихилист - вече е деградирал до нивото на един инстинктивен, тъмен, безчувствен нихилизъм, по-страшен от нихилизма на хищниците. Един пример за случващото се в тази насока: Андерш Брайвик, масовият убиец от Норвегия. Някои твърде прибързано го обявиха за представител на ницшевия свръхчовек, Übermensch. Онзи същия, описан от Ницше в „Тъй рече Заратустра".
Но ницшевият свръхчовек се вдъхновява от едни твърде човечни - в истинския смисъл на тази дума - ценности; той е антитеза на деградацията на човешкото. В днешно време тази деградация, уви, е твърде напреднала. Говоря за деградация в един същностен, духовен смисъл; на нас, съвременните хора, са ни нужни жизнени, сиреч, духовни ценности, които да осмислят живота ни, да ни приобщят към неговата толкова възвишено тайнство, към неговата мистерия. Защото самият живот в днешно време е станал неодухотворен, прозаичен, пълен с баналности, т.е. животът ни е застрашен от обезсмисляне. Не виждащият и, което е още по-лошо, не търсещият смисъла на живота си човек е застрашен да загуби човечността си, защото тази човечност по начало е наше собствено достижение и творение. За нея трябва да се грижим всеки миг и час. Но как да можем да постигнем нещо, което съвсем не го търсим?
Пълното обезсмисляне на ценностите сякаш е още по-страшно от обезценяването им. Освен че ценим - или не ценим - даден род неща, ние трябва и да съзнаваме ценното за нас самите, сиреч, трябва да знаем защо ценим това или онова. Ако не знаем защо ценим това или онова, и самата оценка неминуемо ще загуби пълнотата, завършеността си. А пък човекът е така устроен, че не мирясва ако не съзнава тоталния смисъл на сществуващото. Да, обаче днешният човек съвсем нехае тъкмо за това, истински значимото и съдбовното. За всички друго мисли, от всичко друго се вълнува, но само от това, истински значимото, ценното, субстанциалното, не се вълнуваме, тъкмо за него не ни пука изобщо. Но сграда, строена без здрав фундамент, неминуемо рухва; сграда, построена върху движещи се пясъци, за нищо не става, защото несъмнено ще пропадне.
Ето за това трябва да се погрижим най-напред: за основата, за корена, за най-базисното, върху което след това поставяме всичко останало. Ако за него нехаем, няма как всичко да не рухне в отломки; затова и живеем в един призрачен ирационален свят, в който върлуват най-пошли страсти и копнежи. Нищо тук не е здраво и непоклатимо, а всичко е обзето от хаоса на дребнавостите, на малодушието, на липсата на здрав характер, всичко без замисляне се разминава със същината си, а ние, дето трябва да приведем нещата до собствената им идея, не си изпълняваме мисията, сякаш сме обезумели. Един свят без ценности няма как да не погине. Такъв един свят е обречен на развала и крах. Не, човеците, сме не само "солта на земята", ние, ще си позволя да кажа, независимо как ще прозвучи, ние сме и нещо като "циментът", който всичко споява - и благодарение на който се държи целостта. Нима може да се строи сграда без спойки и свръзки, без свързващи елементи? Като капак на всичко това, което ние, човеците, в живота си "строим" и творим, трябва да бъде живо и жизнеспособно, сиреч, трябва да е жив организъм, а не мъртва сграда!
Ние, човеците, сме обречени на тази вдъхновяваща мисия: да продължаваме природната жизненост в нови, вече културни, но все пак такива жизнени и жизнеустойчиви форми. Човекът в своя жизнен свят е божеството, което всичко е сътворило; човекът, като Божие създание, носи печата на Божественото върху себе си; доколкото сме Божии, дотолкова сме и творци, защото Бог най-напред, преди всичко друго, е Творец, Демиург. Тоталната смърт и обезценка на ценностите в наше време е израз и на откъсването на човека от Бога, защото една здрава и жизнеспособна цялостност от ценности може да се роди единствено в хармония със света на духовното, сиреч, на Божието. Огромната част от човечеството в днешно време не успява да привърже душевния си живот в целостта и хармонията на един субстанциален духовен живот; поради което сме подобни именно на риби, хвърлени и мятащи се на пясъка. Откъснали сме се от своята исконна родина и земя, именно Вечният Дух, който всичко оживотворява и одухотворява; нима не знаете, че родина на човешката душа е тъкмо духът?!
Примерно, като ярък симптом на този процес, мога да отбележа това, че ние, съвременните хора, сме жители на една шопенхауерова и ницшева цивилизация, за която не душата и духът, а, напротив, тялото и плътта са центъра, около който всичко друго се върти. В днешно време наистина вместо култът към духа хората се вдъхновяват от един абсурден култ към тялото - към всичко онова, което тялото носи в себе си и може да ни даде. Телесните копнежи и удоволствия са изключителните копнежи и удоволствия на една нямаща понятие за самата себе си суетна и капризна душа, която именно се мята, подобно на риба, върху горещия пясък - в пясъка на духовната пустиня, в която сме превърнали своя иначе така красив и вдъхновяващ ни свят. Нямам предвид това, че днешният човек един вид боготвори тялото си, нямам предвид такива многозначителни все пак симптоми като фитнесманията, козметичната хирургия, силиконовите усти и гърди, дори силиконовите... пениси. Всичко в такъв един разпадащ се свят е неистинско, е менте; ние самите сме заплашени от това да станем менте-хора, менте-човеци.
Духът е рядък неканен гостенин в духовната пустиня, която сме си устроили - и в която сме се отдали на своите оргии и вакханалии на плътта, на нихилистичната мания да боготворим своята физиология и дори "химия". Най-малък проблем в една такава ситуация е ширещата се навсякъде простащина; по-коварното е бездуховността, на която простащината е само един симптом. Заради бездуховността огромната част от човечеството е застрашена да се превърне в безсловесни и дъвчещи дъвка твари, в "културни" олигофрени, щото природната олигофрения все пак не е нещо осъдително. Ние сами себе си сме направили олигофрени, такова ни е образованието, такова ни е училището, такъв ни е университетът: прозвеждат и бълват тъпаци, тъпанари, малоумници. Виждате ли до какви страшни последствия води обезценяването на ценностите или обезсоляването на самата сол на земята? Защото явно се разбра, че соленото на тази сол, каквато сме ние самите, са нашите ценности. А ценност е онова, в което вярваме. Ценност - нещо повече - е онова, в което си заслужава да се вярва. А в какво ли вярва съвременният и толкова претенциозен човек?Той вярва в неверието си, той боготвори недъга си, неспособността си да вярва. В нищо не вярва, вярва в нищото, но няма друга грижа освен тази: как да скрие и от самия себе си неверието, що разяжда отвътре душата му. На това основание не истината, а тъкмо лъжата е оста, около която всичко се върти в един такъв огледален фалшив свят. Вярвам в нищото, сиреч, вярвам в себе си - едва ли някому ще му стиска да произнесе тия думи. Но какво е човекът без ценности? Нищо. Да, нищо е човекът без ценности, но за сметка на това е едно претенциозно нищо. Нищо, нищо, ама поне претенциозно; претенциозно, ала нищо...
Да, кухо нищо е самозабравилият се човек-нихилист и безбожник. Той няма друга грижа освен да лъже за това какво е - да лъже другите, но най-вече самия себе си. Вирнал е нос, преобразил се е в един кух и жалък "бог", който не се свени да тури на пиедестала тъкмо своята личностно-духовна празнота и кухота - и на нея след това усърдно сторва метани и поклони! Аз съм нищо, нищото съм аз - този е богът на тази съвременна разпространена "религия", прославяща бездуховността, култа към голата вманиачена телесност, сиреч, култа към самото безсмислие. Защото всеки смисъл, доколкото е смисъл, е израз на духовна ценност; няма ли жизнен и оживотворяващ дух, всичко се обезсмисля и изгаря в пещта на нищото. Нищо няма смисъл в един такъв свят, лишен от ценности. Тоест в един свят, лишен от дух.
Един свят, лишен от зарево, от светлина, от виделина. Свят на сенките, на призраците, на материалистично-нихилистичния разврат, свят на бездуховността, свят на безбожници, дръзнали да изпаднат в маниакалния култ към самите себе си, сиреч, към собственото си тяло. Щото какво е човекът, ако тъкмо човешкото, сиреч, душевно-духовното, махнем от него. А душата на човека само доколкото има отношение към субстанциалния духовен живот, заслужава да бъде призната за реалност; нашата душа е огнището, а пък огънят, който гори в него, е духът. Душата на съвременния човек, откъснал се от своите корени, е едно студено огнище, в което не гори никакъв огън, от което огънят на духа е съвсем угасен, сиреч, е прогонен и прокуден; даже въглените са на път да угаснат в това ледено огнище, в което съвременният човек е превърнал душата си. Такава една душа може да ражда само призраци и безсмислие. Нито един грях на този свят не остава безнаказан обаче. Станали сме жалки като червеи, а пък сме си втълпили, че сме станали най-велики, едва ли не "божества". "Божествени червеи", има ли по-голямо израждане-падение на тоя свят? Ето такава една куха и празна горделивост е симптом за неминуемото пълно оскотяване на човека. Което ще ни сполети едва когато съвсем пресъхнат духовните извори, от които бълбука самата жизненост на човека, душата и света.
Има универсални ценности на традицията, към които трябва да се върнем, отхвърляйки бремето на крайностите, на които робуваме. Ето, например, свободата не може да е "пълна", сиреч, маниакална, тя не е и не може да бъде безпросветен произвол на не знаещата какво иска суетна субективност. Долните влечения на безсъзнателното, сиреч, на тялото, не може да са единственото, което да може да ни вдъхновява. Развратът доникъде не води, ако телесността ни не е култивирана и очовечена, ще погинем. Нашето тяло само трябва да бъде дисциплинирано, защото то по начало трябва да служи на душата и духа, а не да има самостоятелно значение. Тялото е само обвивка, а не сърцевина, както си мислят някои, да не кажа повечето. Трябва да направим всичко, та да опитомим тоя звяр, който се крие в недрата на тялото ни - звяра на разюзданата сексуалност, на тоталния произвол на желанията на плътта, звяра на пълното безхаберие към истински значимото и същественото. Да робуваш на собственото си тяло съвсем не е признак на "истинската свобода". А по-голямата част от хората - огледайте се и, вярвам, непременно ще установите това - не са нищо друго освен жалки слуги и роби на собственото си тяло, на собствения си стомах, на червото си, не на последно място, на гениталиите си. Един нещастник, който дойде на консултация в психотераптечния кабинет, който бяхме открили преди време в София, ми заяви следното:
- Имам чувството, че аз самият не съм друго, освен един еректирал пенис. Разбирате ли, нищо друго не правя освен да обслужвам половия си орган. За нищо друго не мисля освен за това как да задоволя нагона си. Мира не мога да си намеря заради тоя проклет пенис. Той има страшна власт върху мен. Аз самият съм нещо като "двукрак" и "ходещ" пенис. Моля, помогнете ми да се отърва от тая маниакалност!
Тоя нещастник поне беше осъзнал проблема си, поне имаше смелостта да си даде сметка за него - и да го вербализира. Работел като жиголо. С друга професия нямал сили да се заеме. Нищо друго и не умеел. Дойде само веднъж. Заяви ми в края на разговора, че нямал сили да се промени, че да е "проститутка" било неговата "карма". Казах му, че първата, и то решаващата стъпка към промяната вече я е направил: съзнава проблема си. Огромната част от хората обаче съвсем не съзнават, че имат същия или сходен проблем. Нима един роб на стомаха ще намери сила да отхвърли това жалко робство? За да замъглят остротата на проблема си хората правят какво ли не.
Примерно, си устройват нещо като "духовност на бездуховността". Или "религия на безбожничеството". Днешните чалготеки са храмовете на тази така разпространена религия. Цялата масова "култура" е пък нейната "философия". Медиите усърдно работят за втълпяването на тази "философия" в съзнанията; натрапват ни постоянно "философията" и "религията" на безсмислието, на нихилизма, на аморализма, на разврата, на порнографския, на дивия секс. Младите са приучавани да копнеят за един такъв развратен живот. Колкото по-развратен, толкова по-"одухотворен" и "истински" бил такъв един живот. Това бил "ритъмът на живота", "ритъмът на самия живот". Парите, алкохолът и сексът пък били нещо като "иконите" на тая така разпространена "религия". Азис и Кондю, няма как, са "патриарсите" на подобна една "църква", "свещенодействаща" около потребностите на червото, на ануса, на гениталиите...
Проблемите са твърде сериозни, но аз само ги щрихирам. Много още може да се пише за това докъде води обезценяването на ценностите, обръщането на традиционните ценности, неверното им тълкуване, водещо до едно така коварно навсякъде проникващо безсмислие. Умствената и духовната, сиреч, човешката немощ или импотентност са превърнати в опори на тази скопена откъм дух и жизненост "религия". Разумът е невъзможен в такава една вакханалия на плътта, на пошлите емоции, обслужващи предимно половия нагон. Разумът може да обедини в едно цяло само автентичните, одухотворени, здрави емоции на дисциплинираното, на знаещото своето място тяло, със силата на ума и мисълта, та да придобие оня могъщ духовен и човешки потенциал, благодарение на който ще е в състояние да твори, преобразява и очовечава света.А всичко друго са само жалки напъни и безумни ексцесии, симптоматични за идващия залез на гордия и силен, на автентично свободния човек - творец, победител, мечтател, сбъдващ най-съкровените си мечти, воин на непобедимата армия на духа, на която предводители са тъкмо истината, свободата, красотата, светостта на любовта. Свободата е изпитание и тежка прокоба, на което мнозинството не издържа. Необходима ни е една съвременна, добре промислена и въздействаща даже на емоциите религия и философия на свободата, която да може да преведе на достъпен за днешното ниво на разбиране език великите истини на Христовата религия, която не само е религия на свободата, но също така е и религия на любовта.
И затова бесовщината, която тресе съвременното човечество, има една сатанинска антихристиянска насоченост, представяна миловидно като "атеизъм" и дори, представете си, като "свободомислие" и дори "свободолюбие". Казвайки това, съвсем нямам предвид, че другите световни религии нямат своето място в просветляването на съвременния човек и въздържането му от коварните греховни страсти и изкушения; всяка една религия може да вдъхне на човека, стремящ се да надмогне слабостта си, такива мощни духовни сили, че да успее да победи съблазните и немощта на безсмислието. И да го направи силен, достоен за изпитанието, наречено живот, което заслужава да се живее не иначе, а вдъхновено, трепетно, с любов, сиреч, пълноценно.
Да, нека да имаме добрината да заживеем живота си с патоса на непобедимия дух, който е в състояние да надмогне всяка слабост. Без който обаче точно затова сме съвсем загубени, устремени право към "прелестите" на пълния и цялостен провал. Провал, породен от тоталното безсмислие, в което сме допуснали да се потопим. И от което трябва да намерим сили да изплуваме. Та да стъпим на твърд брод, единствено стъпили на който ще можем да усетим силата на краката си. Която ни е така потребна, щом сме поели на дълъг път - и то път във вярната посока...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар