Духовни, морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности

Тия дни усилено подготвям за печат новата си книга, на която дадох заглавието ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ СЪСТОЯНИЕТО НА НРАВИТЕ В ЕДНО УЧИЛИЩЕ (в контекста на общата ситуация на българския живот); бързам да издам тази книга колкото се може по-скоро, а ето тази сутрин сядам да напиша встъпителните думи към нея - или нещо като предговор; ето какво считам за нужно да кажа в него:

За проблемите на българското образование и училище, намиращи се в състояние на тежка криза и дори катастрофа, обикновено се говори и най-вече пише "ан гро", на едро, с помощта на абстрактни общообяснителни схеми, които ни ги предлагат разните му там кабинетни учени - социолози, икономисти, специалисти по педагогика, дидактици, психолози и пр., а най-вече - "специалистите по всичко", каквито у нас има колкото искате. По тия теми обаче почти никой не се интересува от това какво мислят тия, дето непосредствено са заети с осъществяването на самия процес, именно учителите и учениците; също така никой не пита какво мисли по тия същите въпроси третата най-заинтересована страна, също, така или иначе, "присъстваща" в процеса - родителите. А "най-компетентни" по всичко у нас са тъкмо чиновниците, по-специално най-овластените от тях; в крайна сметка те всичко и решават. Щото у нас, ако не знаете това да ви го кажа още сега: в сферата на образованието от години съществува една истинска тирания от страна на министерските чиновници и спрямо училището като цяло, но и най-вече спрямо същите тия непосредствени участници в процеса, които най-много са и ощетени от произволите на въпросната бюрокрация. Всичко решават "чиновниците-експерти", те за всичко се разпореждат, а пък целият останал народ, най-вече училищният, според правилата на системата следва само да мълчи - и да изпълнява, да се подчинява.

Да, ама ето, след като живяхме толкова десетилетия според правилата на тоталитарната и недемократична (антисвободна, противосвободна) образователна система какво получихме като резултат? Получихме пълна катастрофа, абсолютен провал - във всяко едно отношение. Системата буксува и работи на празни обороти не от вчера. Пилее се безотговорно най-ценното, което изобщо притежаваме: интелектуалният, човешкият ресурс на нацията. Което ни обрича на вечна мизерия и бедност - във всеки един смисъл на тия думи. Разбира се всички виждат катастрофата, но никой не дръзва да каже, че "Кралят отдавна е гол!", всички спазват благоприличие - и тъпо мълчат. Тия, които пък от години говорим и пишем, алармираме нацията за вършещото се безобразие спрямо бъдещето ни - нас пък кой ли ни слуша? Никой, естествено, не се вслушва в отчаяните призиви за същностна промяна, които неколцината активисти отправяме; тук си действа принципа "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!". Един до болка познат принцип на страшното българско безразличие-безхаберие към всичко - и най-вече към най-важното, към онова, от което зависи всичко останало.

Ето, вече десетилетия наред всички чакат някаква бленувана "промяна отгоре", реки от мастило се изписаха за лелеяната "реформа в образователната сфера" - и какво стана? Разбира се, нищо не стана: защото установилото се пагубно статукво май устройва всички. Да, ето това е най-страшното: щом всички се примиряват с него, значи статуквото ги устройва. Пълна безотговорност спрямо бъдещето на нашите деца, а оттук и към бъдещето на нацията ни - ето това са ключовите думи, благодарение на които можем да схванем същината на целия проблем. Оказа се, че въпросната "реформа отгоре" няма да ни бъде "спусната", сиреч, оказа се, че напразно сме чакали толкова десетилетия. Чакали сме десетилетия "Михаля", чакали сме тоя дето духа да ни довее промените. Е, не стават така тия работи. Да се надяваш на това всевластната образователна бюрокрация да благоволи сама да се откаже от господстващото си положение и да се лиши от облагите си е все едно да чакаш от умрял човек писмо. Някои обаче още продължават да чакат такива писма. Нека да си чакат. Няма обаче да ги дочакат.

Е, властта чат-пат все пак милостиво ни отпускаше някакви козметични "риформи"; да, тая дума трябва да се пише в случая така: иде от "риф", от подводна плитчина, в която засядат корабите. В тези коварни рифове на прословутата и епохална българска образователна "риформа" корабът на българското образование заседна така, че повече никой и нищо не може да го помръдне. И с волове да идем да го теглим, пак нищо няма да стане. Няма до помръдне даже. Дали все пак от някой се осъзна за тия безплодни години на всеобщо чакане, че сега вече никаква "риформа" няма да ни спаси, сиреч, че е дошло времето за една истинска, същностна, незабавна революция, която без жал да помете стереотипите на едно анахронично, абсурдно, безплодно, ялово, в основата си сгрешено образование и възпитание на младежта?

У нас се нароиха какви ли не организации, ратуващи за промяна на модела, заради който страда българската младеж, невинната и обречена жертва на това, което наричаме "българско образование". Те си имат свои концепции за това как може да бъде осъществена промяната, какво е необходимо да се направи за да се модернизира, според изискванията на самия живот и на времето, в което живеем, наличната порочна система на образование. Тези неправителствени организации обаче или не си взаимодействат, не координират усилията си, според нашенския народен манталитет, или пък тях никой изобщо и не ги слуша. Многократно новите правителства идваха с обещания за "нова епохална риформа на българското образование", ала след известно време се оказваше, че всевластната бюрокрация успяваше да притъпи жилото на всяко едно намерение за същностна промяна; в резултат получавахме само "козметика", с която биваше пудрено и мазано скърцащото отвсякъде, като разстроена старовремска машина, българско образование и училище.

Оказа се, че единствената сила, която все пак нещичко можеше да направи, бяха тъкмо жертвите на системата: обезправените участници в самия процес, именно учителите, учениците, родителите. Самият живот ги принуждаваше да правят нещичко за да търсят изход от абсурдите, в които като в менгеме ги притискаше системата. Тук пък действаше правилото на хулиганина Остап Бендер: "Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се" (в оригинал този девиз звучи ето как: "Спасение утопающих дело рук самих утопающих!". Тук действаше принципа всеки да се оправя както може - и да се спасява както може. Разбира се, мнозинството от възпитателите, от учителството капитулира изначално като прие да съществува, задушавайки се, според догмите на авторитарната командна и изцяло несъвременна система - с оглед "И вълкът да е сит, агнето да е цяло!". Прословутото българско малодушие и тук роди своите отровни плодове. Е, имало е и авангардно мислещи учители, които са търсели по-достоен изход от тежката, от плачевната ситуация, влошаваща се с всяка изминала година. Опитваха се, дето се казва, "да минават през стени", сиреч, да си чупят главите в стените на бетонната, на изградената от огромни каменни блокове бюрократична и безчовечна, сиреч тоталитарна по естеството си образователна система.

Всеки е търсил начин да оцелява някак - и да се адаптира спрямо нейните абсурди. Имало е, предполагам, и борци срещу принципите на системата, но тя успяваше, като ги сдъвка и смачка хубаво, да ги изплюе бездиханни, стига да не са показали готовност да капитулират. Системата изисква безволни мълчаливи изпълнители, не свободни и достойни, търсещи истината творци, новатори, визионери. Системата е безпощадна, тя пощада не знае. Всичко, що е личност, следваше да бъде смачкано дотам, че или да капитулира, или да бъде смазано без жал - и в крайна сметка убито. Никой не знае колко са жертвите на тази античовечна, противохуманна система. Имам предвид сред образователните дейци, сред учителите. А иначе колко са жертвите на безпощадната система сред младежта обаче всеки знае: всички ние сме тия жертви! Целият народ е нейна жертва! Това поне се знае. Да, всички ние сме жертвите - без никакво изключение! Ето поне това трябва да се знае и признае. В цялата му страховита жизнена правда.

Моя милост е български учител, който ето вече 30 години работи скромно на нивата на българското образование и училище. Работил съм и в сферата на висшето, на университетското образование, и в тази на средното, на гимназиалното. Преживях 30 тежки, ала вдъхновени години. Защото позицията на жертва, да, на изкупителна жертва, съвсем и изобщо не ми е по вкуса. Обичам всеотдайно позицията на съпротива, на борба. Аз съм учител по философия - това обяснява всичко. Философията ме е научила да държа на някои ценности, от които е грях да се отказваш: щом си човешко същество. Такива ценности като свобода, достойнство, личност, истина, добро, красота, човечност... Да, от тия неща няма да се откажа докато съм жив. И няма да позволя някой да мачка било моята личност, било нечия друга. Личността за нас, човеците, е свята - аз така разсъждавам. Тя трябва да бъде насърчавана за постижения - това е моето верую на учител. Майната й на бюрокрацията, дето съсипва без капчица жал съдбата на милиони млади хора, обричайки ги на едно безлично, деперсонализирано "образование", за което тъкмо личността не значи нищо. Да, личността с всичко, което й принадлежи, личността с цялата й свита - свобода, добро, човещина, истина, красота, достойнство, дръзновеност... - е нещото, което ме вдъхновяваше във всичките тия години на конфликти, на борби, но и на търсения, постижения, творчество.

Аз разглеждам учителската "професия" като изначално творческа и духовна по естеството си дейност. Образованието като духовно взаимодействие на свободни, активни, суверенни и равноправни субекти е моето философско верую на просветен деец. И на борец. Щото, разбира се, системата никога няма да допусне такова кощунство: в нейните недра да се настани и да покълне дух, който й е изцяло чужд. И който е "взривоопасен" спрямо нейните догми, постулати, манталитет. Борих се години наред нещичко да постигна - и да отстоявам своята философия. Платих и висока цена за всичко. Да, за всичко в този наш живот се заплаща, особено пък лукса да бъдеш и да останеш завинаги свободен човек и личност. Не зная дали сте го разбрали това, но то е точно така. За тия неща се плаща най-висока, направо страшна цена у Нашенско. Така е било, така си е все още. Промяна няма. И не се предвижда да има...

Както и да е. Няма да изтъквам тук заслуги и постижения. Не защото системата никога няма да ми ги признае. Аз от нея нищо и не очаквам. Очаквам само мерзости. И ги получавам всеки ден. Битката вече е на живот и смърт - в най-буквалния смисъл на думата. Ето защо пиша така. Това не е самонадеяна патетика - нищо че ви звучи точно така. Това, за жалост, е самата истина. И моята книга, която сега държите в ръцете си, го илюстрира по най-убедителния и красноречив начин.

В книгата си събрах текстове, обединени от една червена нишка: как един преподавател по философия като мен бива приет в едно конкретно и реално образователно учреждение; аз си позволих като хроникьор и архивар да документирам и да събера всичко, което се е случило в "реалния жив живот" - и то в един доста ограничен отрязък от време. Животът в нашето училище при наличието на "дразнител" като мен е изключително бурен и вълнуващ. Съдбата също така беше милостива към моя експеримент с това, че ми подари администратор, който успя да олицетвори Системата в нейния автентичен и исконен вид и смисъл. Администратор, който показа лицето на Системата в неговата жизнено-достоверна автентичност. За всичко случило се в един кратък интензивен период на училищния живот аз съм писал своите анализи, тълкувания, административни документи, доклади, жалби и пр.; да, всичко в тази книга е на строго документална и фактическа основа. Събитията преди анализирания период пък са предмет на друга една книга, която нарекох ето как: АБСУРДИСТКИ ЕТЮДИ едновременно по Кафка, Йонеско, Бекет и Оруел (с подзаглавие Или нещо като "административен роман"). Тази книга също се подготвя за печат и скоро ще види бял свят. Двете заедно са едно неразрушимо цяло. Защо излиза първо втората, а не първата, е въпрос, който сега тук няма да обсъждам. Има си своя смисъл, който обаче сега не е интересен. Като му дойде времето ще обясня и това.

Нищо в тази книга не е измислено, а всичко е взето от живота - от причудливата, понякога непонятна със средствата на здравия разсъдък абсурдна действителност, в която живеем. Но чиято причудлива абсурдност понякога не усещаме - защото така сме свикнали със Системата, че сме се слели, отъждествили сме се с нея, станали сме нейни оръдия или инструменти. Системата има много недъзи, но изводът, до който стигнах в тази своя книга - и той е отразен в заглавието, което й дадох - е: всички недъзи и пороци на абсурдната Система, в която сме принудени да съществуваме, в крайна сметка имат аморално естество, са аморални, са безнравствени по природа. Значи, излиза, главният недъг, срещу когото следва да се борим, е този: Системата поражда аморализъм всеки ден, безнравствеността е нейният модус вивенди, е сърцевината на нейния разлагащ живота и съществуването ни "дух". Самата система е безнравствена, бидейки антиперсоналистична, бидейки антиличностно настроена, коренът й е аморален, ето поради това тя поражда аморалност навсякъде и във всичко. Става дума за едно пропило всяка сфера на българския живот аморално, изродено съзнание, което именно изопачава, развращава всичко, до което се докосне. Българският живот е прогизнал от аморализъм, от безнравственост, от бездуховност, от антиличностен потенциал.

Ето този е най-отровният плод на комунизма, който имаме щастието да поглъщаме до ден днешен - и който така жестоко и коварно трови целия ни живот. Разбра се напоследък, че проблемите на българската политика, да речем, имат нравствено естество, т.е. дефицитът на моралност и в тази сфера е пагубен. Същото може да се каже и за всяка една друга сфера на живота ни - в това число и за живота в образователните, в училищните общности, които именно са мой предмет, са предмет на моята книга. Винаги съм разглеждал в този смисловозадаващ контекст всичко, което е било предмет на моите анализи - а аз съм написал доста книги, които тълкуват случващото се в най-различни сфери на живота ни - политическа, психологическа, историческа, социална, образователна, духовна, или сфера на духовния живот най-общо казано. На път съм да се прочуя и да придобия славата на "най-злобен моралист", да, навремето така ме определяха моите политически опоненти, които идваха в блога ми да ме оплюят порядъчно. Аз съм се бил отдавал на "абстрактен буржоазен морализъм". Някои от тези, които само преди три-четири години ме обвиняваха така, сега вече всеки ден протестират пред Парламента и техен лозунг е... "За повече морал в политика!". Изводът е: една нация, ако слуша философите се овреме, няма да страда толкова - колкото страда иначе, ако се инати да се вслуша техните предупреждения...

Та моята мисъл е тъкмо тази: всичко, което правим или не правим, има своя смисловозадаващ морален смисъл. Ако, да допуснем, един администратор си позволи да се гаври с личността на някакъв, примерно, учител, който някак си не "пасва на калъпа за учител", или ако той си позволи да се държи така сякаш училището е казарма, а той пък е нещо като старшина, то проблемът на този администратор в същината си е морален: той греши нещо най-фундаментално, и то тъкмо в своите морални ценности, да, нещо в базисните устои на личността му е сбъркано. Или поне живее с представи, характерни за отдавна отминало време - времето на така блажено-починалия комунизъм. Още един пример: ако една училищна общност не смее да се противопостави на произвола на самозабравил се всевластен администратор и изпада в позорно страхливо мълчание, то проблемът освен че е психологически, в корена си има и нравствена основа: щом някои не усещат опозоряването, на което сами се подлагат, значи проблемът им е чисто нравствен. Ако, да речем, ученици си позволяват неподобаващо, хулиганско, безцеремонно грубо и унизително отношение спрямо свои учители, то проблемът на тия ученици също така е нравствен; ако администрацията мълчи и с това ги насърчава да продължават все така, то тази същата администрация де факто застава зад тези хулиганстващи ученици, поема пълната отговорност за тяхното поведение, т.е. стига се до абсурда възпитатели да развращават младежта, да, и това се случва в разноликия български живот! И то често възпитателите дори чистосърдечно, предполагам, не си дават сметка какво точно правят! Ето това е най-страшното.

Оказва се, че всичко, което правим, има своите нравствени основания. И когато бъркаме нещо в моралните си представи, то на тази основа се пораждат най-страшни нравствени деформации на живота, който живеем. А така не бива да е. Човекът по идея е същество, способно да действа по висши морални подбуди. Вживотняването на човечеството може да се обясни с това, че това, че духовните и морални "скрупули" отпадат, сиреч, обезсилват се. Не действат просто. Възприемат се като "анахронизъм". "Модерното" било синоним на разюзданото, на това да правиш каквото ти скимне - щом ти е се приискало. Без никакви морални задръжки, щото, видите ли, тия задръжки били "накърнявали" свободата ни. Разбира се, у нас е пълно с хора, които съвсем не разбират що е това свобода. И на тази основа изпадат в ситуация на най-зъл и тъп, при това безпардонен аморализъм. И така нататък. Да не се увличам в тази посока. Работите са зле и това от всеки би следвало да се разбира вече.

Книгата ми може да помогне в една най-важна посока: да се почувства, че изход все пак има. Тресавището, в което сме заседнали, може да бъде надмогнато; но ще може да се измъкнем от него само ако имаме добрината да стъпим най-сетне на здрава почва и основа: човешкият морал. Духовни и морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности. Общества, които не са се обезчовечили и строго държат на моралните и религиозни принципи на човечеството, на човешката духовност, просперират и постигат своите удивителни дела, творения, постижения. А други народи, дето са дръзнали да живеят в противоречие с най-базисните принципи на самата човечност, заслужено страдат - и са прокълнати да живеят най-мизерен и недостоен живот. Те сами себе си са прокълнали, те сами себе си са обрекли на такава мизерия. Душевната, нравствената мизерия е причината за всяка друга. Личностната нищета неминуемо поражда всяка друга бедност. Ще заживеем човешки и нормално, сиреч достойно само когато сами станем човеци - в истинския смисъл на тази дума. Тоест когато започнем да живеем, водени от чисти морални основания. Когато думата морал престане да е за мнозинството от нас празно, кухо звукосъчетание...

Приятно четене на моята необичайна и така провокираща книга. Ще ми се да предизвикам все пак някога разговор по тия всички въпроси. Един очистителен, оживотворяващ духа ни разговор. Докато не се очистим от мерзостта и разврата, що се крие в душите ни, добро няма да видим...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Душевната, личностната нищета неминуемо поражда всяка друга бедност