Вчера ми се обади журналистка или по-скоро репортерка от един жълт вестник (нека засега да не упоменавам кой специално или по-точно) и ми предложи да дам... интервю, но не за друго, а по темата за моите главоболия с директорката на ПГЕЕ-Пловдив, за конфликта ми се нея, за уволнението ми, за съдебната сага, която сега започва нов тур със завеждането на нови две дела срещу нея, именно за оклеветяване и последното пък е за отмяна на заповедта за моето уволнение като преподавател по философия и гражданско образование в това същото училище. Разговарях с тази дама от вестника по телефона, тя настоя да вземе интервюто по телефона, щото била гореща привърженичка на "живия диалог", обеща също после, като свали разговора ни в текст, да ми прати текста, та да имам възможност да внеса някакви корекции и пр.; само настоя заглавието да е от тях без аз да имам възможност да влияя или да се съпротивлявам, щото, видите ли, заглавията били продавали вестника! Представям си с оглед на това какво главозамайващо заглавие ще изтипосат, няма що!
Силно съм разколебан да давам това интервю или да се откажа, за да не стана пишман после; уговорихме се днес в 10 часа репортерстващата дама от жълтия вестник да ми звънне за интервюто и да го проведем, но ето, аз наистина съм силно разколебан и не знам как да постъпя. Дали няма да направя една глупост като дам това интервю и след това думите ми бъдат изопачени така, че сам да не мога да ги позная? Или да бъда изкаран като някакъв кръгъл идиот?! Та ето, моля за съвет читатели на блога си, питам ви: какво да правя, да дам ли туй интервю за жълтия вестник - или да се откажа?
Да, зная, от една страна тия същите жълти вестници са най-четени, са най-тиражни. И разгласяването на моята история може да ми даде някаква възможност да наблегна на принципните неща, щото в случая имаме сблъсък на два мирогледа, на две философии за образованието, т.н. "конфликт" или "разпра" с директорката е израз обаче на сериозна борба между две ценностни системи, това за мен е главното, а всичко останало са подробности, е "пикантерия". Да, обаче жълтите вестници се интересуват тъкмо от пикантерията, тях едва ли ги вълнуват принципните, истински значимите проблеми, които имплицитно са, така да се рече, душата на цялата таи история. Ето го разминаването, което може да ми изиграе лош номер, такъв, че после да съжалявам, че съм дал такова интервю. И може да се завърже нова история, примерно, около изопачаване на мои думи, които да налеят масло в огъня на "свадата", да се стигне дотам, че да имам нови съдебни проблеми и т.н. Наистина не зная какво да правя, още повече че до този момент отказвах всякакви предложения за разгласяване на случилото се (примерно, отказах да дам интервю в една телевизия, в един що-годе сериозен вестник и пр.; нито веднъж не пратих мой текст по случая до някаква медия, сиреч, пазих тайна), та значи отказвах се да дам гласност на целия така фрапиращ случай по една-единствена, при това много простичка причина: не ща възрастната ми майка да разбере за случилото се, щадя майка си, пазя го в тайна от нея, щото ако разбере какво ме сполетя, това може да я убие! Затова пазя пълна тайна, е, вярно, пиша в блога си, даже, интересно е, намериха се "доброжелатели", които, като прочели в блога за тази случка, отишли при майка ми и я известили; та уплашена ми звънна, на мен ми се наложи да й кажа, че всичко това са "стари неща", отдавнашни, че тия, дето са й казали, не са вникнали в случая, че отдавна тия истории са свършили и т.н., сиреч, от състрадание към моята майка ми се наложи фактически да я лъжа.
Да, но ако след някой ден съсед отиде при нея с вестника, в който цялата история е представена в някакъв отвратителен идиотски и жълтурковски начин и майка ми потъне от срам в земята, какво тогава ще мога да й кажа и как да й обяснявам всичко?! Не, май наистина трябва да откажа въпросното интервю, правилното и разумното е да откажа, зная това, а от друга страна, разбира се, на цялата история й е необходимо известно медийно осветяване, щото в нея са налице много значими за обществото ни проблеми, свързани с образованието на младите; виждате в случая как личностното и общозначимото влизат в колизия, в сблъсък, и в резултат аз не зная какво да правя. Обикновено постъпвам според това, което трябва да правя, аз съм човек на дълга, но ето в случая силно съм раздвоен и много се колебая; причината е една: страхувам се за майка ми, тя няма да понесе една такава история. Заради доброто на майка си трябва да мълча пред медиите. Е, тя все някога ще разбере. Но поне да й спестя безсънните нощи, знаете как възрастни хора преживяват такива неща, а пък майка ми е много чувствителен човек, много ще й дойде, прекалено ще бъде. Аз съм същия като нея, ето, заради тези истории с въпросната "принципно-безпощадна" директорка аз си загубих здравето, мене си като познавам добре зная как тя ще го възприеме. И ме е страх, че няма да преживее такова нещо. Ето затова сега ми се налага да мълча. Аз успях да скрия от нея и факта за тежката операция, която ми се наложи да преживея през миналата година, ето, сега съм длъжен да запазя в тайна и факта на моето уволнение.
Майка ми знае, че аз единствен бях работещ в семейството ми, синът ни е студент, съпругата ми почти постоянно е безработна, тя също е учителка, има две магистратури, но без връзки е много трудно човек в днешно време да си намери работа. А пък заради "славата" на съпруга й още по-трудно си намира работа. Знаете, аз съм в особени отношения с цялата образователна бюрокрация, с инспекторат и пр., това рефлектира най-вече спрямо горката ми съпруга. От години тя страда заради мен най-вече. Просто директорите на училища не щат да я вземат на работа, знаейки, че ако направят нещо, ще им се наложи да се сблъскат с мен; виждате как и тя е дискриминирана, и тя страда. Неслучайно у нас хората масово мълчат и търпят всякакви злоупотреби с администрациите от какъвто си искате вид, ресор и пр.; щото сблъскаш ли се с тях, ще предизвикаш срещу себе си такива мощни сили, че ще платиш страшна цена. Ще стигнеш, накратко казано, в моето положение. Ето, за да ме извади от системата, бюрокрацията успя да ми организира цялата тази история, бях изкаран "пълен некадърник", един вид ми осигури пожизнена безработица и пр., щото аз след като 30 години съм работил в образованието, сега, на моите години, ми е късно да се преквалифицирам за някаква друга работа. Освен да стана метач по улиците, е, тогава бюрократите от радост нищо чудно и един кръшен казачок да изиграят!
Виждате как се преплитат много неща и по тази причина аз днес, като ми звънне въпросната репортерка от жълтия вестник, ще ми се наложи да й откажа интервюто. Прочее, тя каза, че редовно била четяла блога ми, та нищо чудно, ако е истина това, сега да прочете и този текст и сама да разбере ситуацията. Налага ми се да откажа интервюто. По лични, така да се каже, причини, единствено заради доброто на старата ми майка. Иначе аз съм стар борец и от нищо страх нямам. Но ето сега как съм приклещен и ми се налага да мълча. В блога си само не мълча, но то блогът е друго, няма ефектна на другите, на конвенционалните медии. Майка ми обаче живее в средата на тия медии. Тя е извън интернет, затова досега нищо не разбра. Но разшумят ли се конвенционалните медии, ще стане страшно. Ето, имам опита от онова мое изказване за Стив Джобс, когато предложих преди 3 години ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работих, да бъде наречено на негово име. За седмица всички медии гърмяха по тази пиперлива новина, минала под надслова "Стив Джобс победи Ленин!", причината да намесваме Ленин е, че училището се е казвало "ТЕТ-Ленин" при комунизма и още така се казва от масовото съзнание, цял Пловдив и околностите така знаят това училище. То аслъ заради този Стив Джобс се начена и моят сблъсък с въпросната администраторка, с която сега стигнахме до съда. Тя се оказа голяма привърженичка на... Ленин, очевидно, щото въпросът с избора на патрон на училището още не е решен, тя не смее да го постави, щото добре знае, че "иконата Ленин" ще пострада неминуемо. И сега да влезете в сайта на училището ще видите в кратката му история как многократно то е наречено тъкмо ТЕТ-Ленин; някои хора очевидно още живеят в други епохи, в ленински епохи, тъй да се рече...
Както и да е. нека тя да си обича Ленин колкото си иска, щом толкова й харесва. Аз обаче сега трябва да решавам какво да правя, как да реша новия тежък казус с туй интервю за един много четен жълт вестник, което ми предложиха вчера. Понеже, казах, съм силно разколебан. А съм разколебан ето по каква причина.
Бидейки свободолюбив човек аз си падам малко и авантюрист. Тия неща, няма как, са свързани. "Който не обича риска се страхува от свободата!", това са думи на френската философка Симон Дьо Бовоар (май правилно е да се напише "Бувоар" или "Бовуар" но карай, Гугъл смята, че с "о" навсякъде било правилното, е, неговата да е!). Та който обича рисковете си пада малко нещо авантюрист. Авантюристично е да дам това интервю във високотиражен жълт вестник и да хвърля, дето се казва, една бомба, благодарение на което тъй показателната история около проблемите на образованието ще се разчуе и ще стигне и до последната планинска паланка в нашето тъй любезно отечество. Е, какво ще постигна ли? Ами това е една трибуна да изложа идеите си, а нали затова живее един философ, да излага на всеобщо обозрение идеите си и да се бори за тяхното налагане един ден. Та, не крия, от тази гледна точка съм силно съблазнен от предложението на журналистката от този жълт вестник да дам това интервю. Ето, като написах това, изпаднах в още по-голямо раздвоение. Вече положително не зная какво да правя. Познавам се добре: ще се колебая до последния момент и като дойде момента, ще направя това, което ще бъде съвсем импулсивно, а в крайна сметка и по-лошо; така обикновено стават при мен тия неща, така правим обикновено ний, свободните, свободолюбивите хора. Много сме импулсивни, залагаме на чистата спонтанност. Правим това, защото точно там е истинската, неподправената, същинската, автентичната свобода. Пресметливата свобода не е свобода. По тази причина повечето хора, дето, като избират, постоянно пресмятат плюсове и минуси, съвсем не разбират що е това свобода. Те не я и познават щом са обърнали гръб на чистата спонтанност и импулсивност. Както и да е, аз не съм им обърнал гръб и сами виждате в какво тежко положение се оказвам и по такива най-малки въпроси. Или не са малки, а?
Уф, майната му най-после! Ще видим. Има още два часа време, ще мисля. Ще мисля, ала нищо няма да измисля. Или ще измисля все нещичко ако се позамисля по-сериозно? Ето, вече измислих нещо. Я ми кажете вие какво мислите и по това, пък ще завърша този свой сутрешен коментар.
Хрумна ми току-що следното. Дали пък да не направя един... пазарлък с този вестник? Да им кажа ето какво: искате интервю, искате, о`кей, няма проблеми, ще ви го дам, но при едно условие: да публикувате преди това една моя статия по истински важните въпроси за образованието! Щом тя излезе, веднага ви давам интервюто. Един вид, като публикувате статията ми, да запознаете своята читателска аудитория с мен, пък после, моля, вземайте интервю, нали така е редно? Щото аз не съм Вучков, че да съм интересен на публиката на жълтите вестници?! Е, щом не съм известен, редно е първо да запознаете публиката си с мен, пък после, моля, вземайте интервю, ще ви го дам без проблем. Какво ще кажете, добра ли ми е идеята за един такъв пазарлък? На мен в този момент ми се чини, че има смисъл да постъпя така, а вие какво ще кажете? Но ето ми и главния въпрос към вас: дали да извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля, дето се казва, една мощна медийна бомба?
О`кей, добре, мълчете си, като не щете да ми помогнете, аз добре знам, че ще си премълчите. Затова друго не ми остава освен да ви кажа: чао и хубав ден! Бъдете здрави! Но знайте: мълчанието е злото, не е злато, бъркате се - ако ми позволите да използвам израза на колегата Иво Инджев. Карай да върви! Приятен уикенд!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар