Вчера се обърнах към читателите в блога си, а и към т.н. "приятели" във Фейсбук (там имам почти 5000 "последователи", постоянно ми се налага, за да мога да включа новите заявки за такива да изключвам от списъка си някои други - щото има лимит от 5 000 човека, повече от 5 000 последователи обикновен човек не може да има), та значи се обърнах към всичките си интернетни познати ето с този въпрос: Дали да не извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля една мощна "медийна бомба"?. Изказаха се доста хора, дадоха ми различни съвети. В това число взеха отношение по въпроса и хора, които познавам, които високо ценя. Това особено се отнася за моя адвокат, г-н И.; той ми отвърна с категоричното "... Не! Аз не бих дал интервю. Аргументите ти "против" са много силни, няма нужда да ги повтарям.". Да, но неговият отговор се позабави и дойде след като аз вече бях дал интервюто, в последния момент реших все пак да го дам. Ето по-долу моята обосновка на стореното, която ми се наложи да изразя в писмо до адвоката си. Сами ще разберете защо давам пълна гласност по този въпрос. Съображенията ми са изцяло принципни. Ето и самото писмо:
Здравей, уважаеми господин И.,
За интервюто - вече го дадох, не дочаках отговора ти, писмото ти е дошло в 16.09 при мен, а интервюто трябваше да започне и започна в 10 сутринта. В последния момент реших да го дам с надежда евентуално да се опитам да помогна за възникването на някакво обществено мнение в полза на правата страна и кауза. Дали няма вместо да изпиша вежди да извадя очи не знам, то скоро ще се разбере. Голям риск предприех, но обикновено от гласността - откритостта, публичността - не се страхуват тия, които имат право, чиято позиция е правата. Дълбокото мълчание на нашия уважаем опонент може да се изтълкува и като признак за гузна съвест. Някои у нас предпочитат да залагат на друго: да мълчат, но да действат потайно - и да удрят из засада. Така са свикнали, аз обаче не съм привърженик на такива подходи. Аз предпочитам открито да казвам какво мисля, залагайки на това, че гласността (публичността) е огромна сила. С която обаче би следвало да се борави внимателно, щото може да нанесе и поражения, да предизвика рани. Но по начало от гласността правите и честните хора не се боят - по причина, че няма какво да крият, по причина на това, че не са сторили нищо лошо.
Да, по принцип работите около гласността стоят по този начин, но трябва обаче да се знае, че у нас специално... всичко е наопаки! Наопаки на както трябва да е. И всичко у нас може да бъде изопачено. Едва ли ще възникне някакъв обществен дебат по проблемите около моето съдебно дяло, но аз опитах, според силите си, да помогна това да се случи. Ако въпросната особа, моята опонентка де, беше диалогична, ако беше позволила да започне дебат по проблемите, които аз така настойчиво в продължение на няколко години поставях, дотук (до съд) изобщо нямаше да стигнем. И ето, сега вече несъстоялият се дебат на училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив ще се наложи да се води в съдебната зала. Е, и съдебното дирене пак е вид дебат. Когато по другия, по естествения начин едната от страните не е пожелала да дебатира, ето, ще я предразположим да се включи в дебата като я призовем на съд. Това и сторихме. Но това не пречи покрай съдебното дяло да се откажем от всички други форми на дебат, в това число и чрез медиите. Е, жълтите вестници едва ли са подходяща трибуна за такъв дебат, и това го съзнавам пределно ясно. На какво да правим когато нито една от другите, от сериозните медии, не прояви интерес към проблемите, които аз от няколко години поставям в блога си? Ето, първа една жълта медия се заинтересува от моята така показателна история. Вместо да й подам ръка, с оглед да започне все пак желания диалог, аз можех и да се дърпам, да се правя на важен и да кажа: "О, не, вие не сте достойни да си разкажа историята! Защото вие сте жълти и пр.!", е, така не можах да постъпя. Причина за това е моята диалогичност. Аз, бидейки философ, не се гнуся да разговарям с всеки човек. Всеки човек е достоен да се разговаря с него. Дори и да е... репортер от жълт вестник. Ако това звучи като оправдание за стореното, нека да бъде възприето като такова.
Аз смятам, че няма да мълчи оня, който, първо, има какво да каже и който, второ, не се страхува да заяви открито позицията си. Понеже, както и да го погледнем, това съдебно дяло има и обществено значим смисъл (мама му стара, така не може да се постъпва с един човек: ако допуснем такъв прецедент, то такова едно отношение може да стане норма, сиреч, бюрократите, властниците, ще могат в един момент да правят каквото си искат с нас!), та значи аз този смисъл го разбирам така: трябва в нашето общество да привикнем да уважаваме различията и правото на личността да бъде себе си, жизнено ни е потребно в нашето общество да се установи едно подобаващо отношение към суверенната личност, към суверенитета на личността: не бива повече да допускаме личността у нас да бъде жертвана в угода на мнимия комфорт и спокойното съществуване в тинята на статуквото, в блатото, в тресавището на комуната, която личности и различия по начало не търпи! Аз така виждам смисъла на това съдебно дяло.
Освен това има и един такъв момент: бидейки философ и пишещ човек, моето подлагане на такава груба административна репресия е посегателство срещу свободното слово; като реагирам по този начин, аз фактически защищавам не толкова себе си, а именно това свещено човешко право да мислиш свободно и да изразяваш мислите си без да се стараеш да угаждаш никому. (И особено пък без да се принизяваш да се мазниш на разни самонадеяни началства, които сами не са наясно със задачата си - и затова се мислят едва ли не за велики!) Но от мислещите хора "полза" имат всички, ние този човешки вид трябва да престанем да го подлагаме на гонения: едно общество, в което мислещите хора (и най-вече философите) не са притеснявани, а са уважавани, такова общество е богато и проспериращо общество, а там, където свободната мисъл е грях, там напредък няма и не може да има. А ето, аз бях обявен за "народен враг" само защото си позволих открито да заявя какво мисля, в това число и да се възползвам от правото си да критикувам една самозабравила се властваща особа, при това от най-нисък ранг. Наказан бях жестоко и абсолютно "непропорционално" на деянието си; за това, което аз сторих, в други общества такива хора ги... награждават, а аз бях охулен, бях обявен за какъв ли не, за "народен враг", за "злодей", за "луд", дори за "пълен некадърник", а в крайна сметка бях изритан по недопустим начин от образователната сфера!
Не, така не стават тия работи в едно общество, което с право иска да бъде смятано за демократично. Нима може да има напредък към добро в обществото, в което всички мълчат от страх да не би да създадат лошо впечатление у началството? Аз разглеждам училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив като едно малко общество: реална, функционираща демокрация в едно общество може да има само когато демокрацията стане нещо като начин на живот (и на мислене) във всички ония малки общности, от които се състои това общество. Ако в малките общности, от които голямото общество се състои, се допускат рецидиви на зъл и безогледен авторитаризъм, такова общество съвсем не заслужава да бъде смятано за демократично. И този именно смисъл също не трябва да се изпуска "изнапредвид" когато се осмисля същината на това съдебно дяло.
Поне в моето виждане е така. А човек, като мисли нещо, за което съзнава, че е важно, иска да го каже и на другите хора, та и те да осъзнаят важността му. Затова има и смисъл да комуникираме. Затова и съществуват медиите: да си казваме един на друг важни мисли, да споделяме помежду си мисли, които смятаме за важни. Е, т.н. "жълта преса" съществува за да залъгва хората с какви ли не пикантни глупости и простотии. Аз пък се опитах да я използвам за предизвикването на един дебат по истински важни според мен въпроси. Ами ако, да допуснем, се породи един дебат, примерно, ако другата страна, именно ответницата, директорката Анастасова, ползвайки се от правото си на отговор, реши да отговори на предизвикателството, сиреч, дръзне да заяви открито своята позиция и се опита да я защити пред обществото, то нима има нещо лошо в това? Точно за такива дебати съществуват според мен медиите.
Ето затова се и реших на една такава стъпка. Въпреки личните ми неудобства, въпреки риска да бъда представен като някакъв олигофрен или какъвто там искате. Е, ако ме представят така, ако изопачат думите ми, ще искам от вестника да ми дадат трибуна та да заявя истинската си позиция. Но ето, сега вече имам личен проблем да обясня на майка си вече случилото се (около моето уволнение), за което тя още не знае, спестих й тия вълнения, но пък тя е умен човек и ще ме разбере. Въпреки че (това според мен е много важно), понеже тя, горката, е живяла през цялата епоха на комунизма (била е дете на 8 години когато идва "великата дата" 9 септ. 1944 г.), сиреч, усетила е даже с кожата си всичките ония страхотии и ужасии, които съпровождаха българския комунизъм, у нея, в душата й, е изключително силен този страх, върху който се крепеше комунизмът толкова години. И тя постоянно, познавайки ме, ме предупреждава да си мълча, да кротувам. Е, аз, разбира се, не мълча. И си патя заради това. Тя това го прекрасно го знае, добре познава сина си. Тя също така знае, че няма да се променя, от мен един презрян страхливец няма да стане. Но тя поне има крехката надежда че мога да избягвам конфликти от такъв род; е, аз направих нужното да избегна конфликта, ала срещнах срещу себе си една ужасна жажда за мъст, а пък и нито една от стъпките ми за разбирателство и помирение не беше приета, не срещна адекватен отклик.
По тази причина и пострадах. Случват се и такива неща. Но ето, има съд, ще направя нужното да си защитя правата в съда. Това в едно нормално общество е най-нормален, най-естествен начин за решаване на конфликти, които по друг начин не е могло да бъдат решени. Е, можеше да бъдат решени ако не беше се задействал оня същия рефлекс от тоталитарното комунистическо време: всички до един срещу "врага"! Примерно имаше хора в ПГЕЕ-Пловдив, които се опитаха да посредничат между "враждуващите страни", в началото заеха достойна позиция, но в един момент изглежда се уплашиха и се отказаха, предпочетоха да замълчат - с оглед да си нямат главоболия. Ако се бяха намерили още един-двама като мен, които да не мълчат срещу безобразията, ако въпросната администраторка беше срещнала отпор поне от още един-двама човека в тази училищна общност, дотук изобщо нямаше да се стигне, а администраторката щеше да миряса; но те като се отказаха от оказване на отпор, тя се почувства силна - и затова дръзна да направи това, което и направи.
Както и да е. Опитвам се да доизясня гледната си точка. Извинявай, че се наложи да те използвам за нещо като мой "изповедник"; ти си ми адвокат, но имам чувството, че си и човек, който може изцяло да ме разбере, понеже сме и съмишленици. Имам ти пълно доверие. Така и трябва да бъде. А заради пустото блогърстване ще ми се наложи да публикувам цялата дискусия по поставения от мен въпрос дали да дам интервю на жълт вестник или да не дам, в това число, като защита на моята позиция, да публикувам и това мое писмо до теб. Аз продължавам да смятам, че гласността, откритостта (публичността) е сила, на която се опират ония, които не са гузни, които имат смелостта и достойнството открито да заявят и да защитят позицията си.
А пък за мое оправдание да изтъкна и това: тия т.н. жълти вестници нали все пак се четат от хора, от човеци, какво лошо има да се опитам да кажа и на тях своята гледна точка? Аз не смятам, че тия хора, дето четат жълти вестници, са "непоправимо увредени" в умствено или в нравствено отношение; е, затова и смятам, че и с тях може да се разговаря. И за тяхно добро трябва да се разговаря и с тях, и с всички останали. На мен ми е жизнено важно да опитам да спомогна за създаването на едно обществено мнение в полза на промените в образователната система. А ето, случилото се с мен просто показва колко съдбовно необходими са свободните разисквания по тези проблеми. Щом системата допуска такива ексцесии, каквито на мен ми се стовариха на главата, то явно тя подлежи не просто на ремонт, а на събаряне. Щото е принципно сгрешена. Основата, върху която стои, е нездрава. Тя и сама ще рухне, ето, възниква логичният въпрос: а защо да не й помогнем това да стане по-рано?!
Българското училище трябва да се демократизира в не по-малка степен от българското общество, на което то е част, при това немаловажна. Нужна ни е не фиктивна, мнима, лъжлива и недействаща "демокрация", а истинска, реална, същинска, същностна. Тя обаче няма как да бъде "въведена" отгоре, с декрет. Тя трябва да се зароди в самия живот, в реалните отношения между хората. Ето, моят случай по категорично ясен начин показва трудностите и проблемите в тази посока - като се тръгне по този единствено спасителен път. Смятам и нищо не може да ме разколебае в убеждението ми, че трябва да продължим да вървим по този път - въпреки всичко, въпреки дори личните неудобства, въпреки дори и личните жертви, които ще ни се наложи да дадем. Всяко нещо си има своята цена. Трябва да я платим. Няма друг начин.
Ето и това трябва да се има предвид когато се търси смисъла на цялата тази история, около която ще се води моето съдебно дяло. Аз съм силно заинтересован този смисъл да се разбере от колкото се може повече хора. Затуй дадох вчера това интервю за оня същия жълт вестник. Погледнато от тази страна, не смятам, че съм направил кой знае каква грешка. Не смятам (сега-засега), че съм сторил някаква глупост или някакъв грях. Но то ще се разбере скоро де, засега само може да се предполага.
Извинявай за дългото писмо. Просто стана така, че ти се случи да станеш... "жертва", която да понесе моето... многословие. Една дама, учителка, вчера ми призна чистосърдечно: не те харесвам - щото си многословен! Аз пък й отвърнах, че има някаква надежда зад многото думи да има много... мисъл - и много смисъл. Тя, кой знае защо, се умълча след като й казах това. Още мълчи. Най-упорито мълчи. Мълчанието обаче също е вид говорене. То също нещо показва. Вероятно, щом толкова мълчи, нищо чудно и да се е... замислила. Да се надяваме че ще се замисли и моята многоуважаема опонентка-ответница. Тази е идеята на всичко, което правя: да се замислят повече хора, та белким осъзнаят какво правят, какво става, как наистина стоят нещата. Такава ми е работата като философ, затова постоянно все това правя: провокирам хората да се замислят по-сериозно!
Както и да е. Стига толкова, че станах съвсем досаден. Нетърпим направо станах. Хубав ден ти желая!
С поздрав: Ангел Грънчаров
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар