Човек трябва бъде верен на съдбата си и да не роптае много-много срещу нея

В едно свое писмо от снощи адвокатът ми, с когото много се разбираме, на шега се е обърнал към мен ето как, писал е: "До Помощник-адвоката Ангел Грънчаров". И пише също, че се шегува, явно го е направил по причина на това, че аз много се изказвам по всяко негово предложение. Ние с него сега доизкусуряваме всичко в исковата молба, с която ще заведа тия дни съдебното дяло срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която на 19 май т.г. ме уволни от работа с интересния мотив "не става за нищо", "пълен некадърник", "абсолютно неспособен да бъде учител" и пр., и то при положение, че вече съм бил учител цели 31 години! Между другото, сега ми хрумва нещо, няма да го оставя без внимание: с тази своя заповед тя явно иска да "докаже", че целият ми живот е нещо като "пълна природна аномалия" или дори нещо като "вселенска трагедия", да, как няма да не е такова нещо след като цял живот, излиза, вече съм се занимавал с нещо, за което, видите ли, съм бил нямал "абсолютно никакви" и качества, и навици, и умения, и всичко! По тази тема си заслужава да се пише още, именно как е възможно човек като мен изобщо още да съществува под Слънцето - ако застанем на гледната точка на директорката с тъй ясно изразени... лирични или поетични наклонности.

Между другото, сещам се ето в този момент за още нещо, отклоних се, но да го река и него щото иначе ще го забравя, а е интересно: още Платон навремето, като философ, е имал доста строго отношение към поетите, наричал ги е открито... "лъжци", най-прочувствени при това лъжци, опасни хора, дето са способни да вселяват в душите на хората опасни и вредни чувства; даже е предвидил, че на тях трябва да им бъде забранено да живеят в неговата "идеална държава", в най-разумно устроената и съвършена държава, в която всичко трябва да е според истината, а пък поетите според него, които много фантазират, сиреч, лъжат, оказва се, са крайно вредни за едно общество, което иска да бъде устроено разумно и мъдро. Това го казвам между другото, като интересен куриоз от духовната история на човечеството, не ме разбирайте криво; но е факт, че между философи и поети е имало някакъв антагонизъм още от платоновите времена, ако не и от по-рано даже. Философите се покланят на истината, а поетите - на лъжата (на разните му там химери, илюзии, суетни чувства и пр.), тази е причината за този неизбежен антагонизъм. И ето, стана така, че между мен и една администраторка с несъмнени лирично-поетични наклонности (директорката на ПГЕЕ-Пловдив е по образование литераторка, филоложка де, не може да си такъв и да нямаш някакви ясно изразени способности по отношение на поезията, лириката, сантименталните романи и пр.) пак, две хиляди и повече години след Платон, възникна такъв ярък антагонизъм, че повече не може да бъде, ето, битката стана безпощадна, стигнахме до съда, а не се знае един ден дали тази войнствена, но поетична администраторка няма да ми обяви и... смъртоносен дуел! Както и да е, факт е, че между поетите, живеещи в един особен свят, и философите, които настояват, че не бива да се фърчи чак толкова в небесата, а трябва да държим сметка за реалното, има някакво извечно онтологично неразбиране и несъвместимост.

Както и да е, отклоних се здравата, а мисълта ми беше съвършено друга: като ме нарече "свой помощник-адвокат" моят адвокат ми даде повод да му разкажа нещо, за което съм писал, да му разкажа една отдавнашна история от времената, в които аз съм решавал какъв да бъда, какво да работя и пр. Ето, тогава, оказва се, съм решил да стана философ, за което сега директорката с такива лирично-поетични наклонности обяви съвсем публично, че по нейна преценка "изобщо не ставам", въпреки че, кой знае защо, вече съм бил и, да се надяваме, още съм не друго, а тъкмо... философ (и учител по философия); но, оказва се, аз навремето съм изпитвал големи драматични съмнения какъв да бъда в своето бъдеще, та ето какво написах в тази връзка на адвоката си тази сутрин:

Шегата ти за помощник-адвоката ми хареса. :-) Аз, между другото, още като размишлявах навремето какво "вишо" да уча, именно когато съм бил на 18 години, веднага след завършването на гимназия, спомням си, че тогава много се колебаех между ето тия две неща: философията и правото. (И история, но история значително по-малко: историята, подобно на философията, също държи на истината, а не на фантасмагориите като поезията! Това го добавям сега, няма го в писмото до адвоката ми.) Още тогава ми се и искало да се посветя на правото. Писах в желанията си и право и стана така, че като отидох след изпитите на т.н. "Стена на плача" да проверя дали съм се класирал някъде, понеже съм песимист, тръгнах да разглеждам таблата от "Стената на плача" отзад-напред. По едно време стигнах до списъка на приетите в специалността "Право" и си видях името (!), понеже балът ми беше доста висок (заради пълното отличие в дипломата, пък и отлична оценка бях изкарал на основния конкурсно-приемен изпит по история). Успокоих се, значи поне второто ми желание се беше изпълнило. Продължих да вървя напред (понеже философията тогава беше част от държавната идеология, от маркс-ленинизма, но тя беше най-отпред, на най-предно място във всички списъци!), накрая стигнах до списъка с приетите по философия. Погледнах отзад-напред, гледах, че баловете на приетите по-отдолу са значително по-ниски от моя, накрая се оказа, че моят бал е най-висок и аз съм първи в списъка! Да, аз бях класиран на най-първо място в списъка на приетите студенти, тогава философия се учеше само в СУ, нямаше я в другите университети, а в СУ от т.н. "донаборници" тогава приеха само... 7 човека, сред които аз бях първи по успех! ("Донаборници" значи, да обясня за младите, че те приемат за студент, но отиваш... войник, стоиш две години в служба на партията и родината, а пък едва после ставаш студент, тъй ставаха нещата в ерата на комунизма! Ясно е, че и тази прибавка също я няма в писмото ми до моя адвокат, турих я сега, за по-младите читатели на блога.)

Признавам си, страшно много се зарадвах, философията я бях писал (но с големи душевни терзания) като първо мое желание, но понеже съм си особняк, в следващия момент пък съжалих за... правото! И пак изпаднах в раздвоение и имам спомен че доста се чудих кое да запиша след като бях приет и по философия и по право (и по история даже бях приет, като трето мое желание); колебах се, както обикновено става при мен, до последния момент. И също, както винаги става при мен, избрах... по-лошия вариант: записах философия! Сега не знам де, на моменти не съжалявам, че съм станал философ, в други моменти имам чувството, че там ми е истинското призвание, един вид чувствам, че съдбата ми е била да бъда философ; но ето, сега, в светлината на това, което твърди за мен тъй проницателната (може би) директорка-лиричка и поетеса, ме овладяват, признавам си, големи съмнения: а дали нямаше да е по-добре да бях станал правист, сиреч адвокат (или съдия, прокурор и пр.)?!

Е, не знам какво е щяло да стане с мен ако бях записал право, може би сега щях да бъда "адвокатска звезда", не по-малка от "звездата Марковски", а пък нищо чудно и вече да бях в гроба де, примерно, мутрите да ме бяха ликвидирали вече; не знам каква съдба щях да имам ако бях станал правист. Но е факт, че съм го искал това още в юношеските ми години. Тия неща около правото, борбата за справедливост и пр. явно не са ми били безразлични още тогава. Тъй че, прощавай, "колега", че на моменти ти се меся, без да има нужната квалификация. Уж да помогна, а може би преча и развалям.

Но то пък ето, на залеза на живота ми стана така, че съдбата явно се е трогнала от моите някогашни големи желания да се занимавам с право и ето, на старини ми уреди нещата така, че да довърша живота си, обикаляйки от съдилище в съдилище. Тъй че човек винаги трябва да е благодарен на съдбата си, тя ще се погрижи в живота му да има от всичко - и за нищо да не съжалява прекалено.

Хубав ден!

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Та това написах на адвоката си тази сутрин, донесох го и до ваше сведение. Хубав ден желая и вам! Не съжалявайте за нищо, което сте направили в живота си, щом сте го поискали истински, сиреч силно, значи е трябвало да стане. Нашите желания са свети. Е, стига да не са капризни де, който има прекалено капризни и суетни желания, съдбата, предполагам, му дава по-поетична душа и той става... поет! Човек трябва бъде верен на съдбата си и да не роптае много-много срещу нея. Както и да е: бъдете здрави! До нови срещи!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.