Стана така, че все не намирам време да подложа на по-внимателен анализ и коментар прословутата вече заповед за моето уволнение, която директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова (литераторка, преподавателка по литература) има добрината да съчини, а също има и смелостта, бих казал даже дързостта и мъжеството да я превърне в административен, в официален държавен акт, който сега, разбира се, ще бъде оспорван в съда; тия дни завеждам съдебно дяло по този въпрос, исковата молба е вече почти готова; писах вече, тя стана същински шедьовър, адвокатът ми е страхотен, чудесно се сработихме с него; ала засега не мога да я публикувам по разбираеми причини. Не ми е безразлично, разбира се, как, в каква светлина си е позволила да ме представи въпросната литературна администраторка в своето сякаш неръкотворно творение, което, от друга страна, има всички шансове да стане литературно събитие от рода на някои незабравими сцени от романи като Параграф 22 и други такива шедьоври (на Кафка, на Бекет, на Йонеско, на Оруел и пр.); е, налага се с госпожа Анастасова да поработим още, в това число и пред съда - за да успеем да превърнем всичко това в един грандиозен памятник на световната литература и духовност.
Аз работя именно в тази посока, щото, както писах вече, ми хрумна дръзката мисъл да се борим с нея двамата за... Нобелова награда по литература; срамотата е все пак че българската литература няма нобелист, а сърбите и дори албанците да имат, да не говорим пък за турците. От тази страна погледнато е обяснимо и разбираемо моето рвение в писането около тия направо гениални административни текстове на такава една чудесна майсторка на словото като г-жа директорката Анастасова.
Та от тази страна погледнато тази сутрин, като се зачетох във въпросния документ-шедьовър, ми хрумна мисълта да представя своя коментар, щото наистина това отдавна трябваше да съм го сторил, а все не намирам време. При това ми се налага да подложа този същия документ на две коренно различни тълкувания: едното да бъде по-строго, логически издържано, философско, но и правно издържано, в стилистиката на съдебните дирения на истината, това ще го направя днес-утре; а другото тълкуване ми се ще да бъде по-фриволно и литературно, по-жизнелюбиво, бих казал, което да представя на читателите на своя блог - с оглед да влезе един ден като фрагмент в онази ненаписана още съавторска с г-жа Анастасова книга-шедьовър, с която ний двамата ще се борим за въпросната Нобелова награда. Речено-сторено, ето, почнах да пиша този втория текст, който пък за мен лично ще е прелюдия за написването на другия текст, който ще предоставя само на моя адвокат за да го погледне, а също така и да използва нещичко от него, именно най-силните моменти, като доказателство пред съда.
Този втория документ ще го скрия засега от всеобщото внимание на четящата публика, но като му дойде времето, той непременно ще фигурира в онази книга-шедьовър, която ний с г-жа Анастасова просто сме длъжни да напишем. В нея ще влязат, когато тя предостави на съда като свой доказателствен матр`ьял всички ония литературни бисери, които тя написа под формата на строги административни документи, именно "констативни протоколи" и пр., да, тя в продължение на поне две години, след като реши да търси, да съчинява, да организира и да почне да трупа "копроматчета", много често почна да идва в моите часове, беше ми честа и ненадейна моя гостенка, явно у нея се породи някакъв ненадеен интерес към философията; идваше та, сядаше на най-задния чин и безмълвно, както подобава за гениален писател от нейния ранг, си пишеше своите безценни мисли в една дебела служебна книга; после, след ден-два ми даваше да погледна своите окончателно завършени литературни творения-бисери, но никога не ми предостави копие или пък не ме остави спокойно да ги прочета или да им се насладя, а най-често само ми четеше най-силните места.
Организираше ми, тъй да се рече, литературно четене, и то само за мен - в нейния така луксозно обзаведен и тих, също и прохладен лятно време и уютно топъл зимно време директорски кабинет. Когато дръзвах нещичко да си запиша, тя не ми даваше, щото да не съм бил публикувал нещо в блога; тя направо така казваше: о, знам какво ще направиш, веднага ще го изтипосаш в блога ти ако ти дам някакъв документ, но аз затова няма да ти дам нищо, да та умреш от литературна завист; и ний - продължаваше тя - можем да пишем, не си мисли, че само ти можеш да пишеш, я го виж ти, ще си мисли, че само той могъл да пише; ний можем да пишем, ала нямаме толкова време като теб, щото сме заети с тежък, непосилен директорски труд, а ти, понеже не си гледаш работата в училището, си идваш тук само да си починеш от писането в проклетия ти блог! Такива мили думи си говорехме ний с нея, не предусещайки още, че историята ни е отредила заедно да напишем един литературен шедьовър, една книга, която да обезсмърти не само нас, а и българската поезия и литература! Както и да е, ето, сега имаме вече крайния резултат на всички ония безсънни нощи, в които неуморната г-жа Анастасова търсеше как де се разправи с мен, как да ме порази и срази, ето, намери най-накрая начина, и понеже е много силна литераторка, успя това да го направи, както става в тази област, с думи, да, тя ме порази и дори направо уби с... думи! Какъв финес е това убиване на един човек с... думи, а, какво ще кажете? Навремето разстрелваха с куршуми, по-преди бесеха, а сега е модерно, изглежда, да се убива с... думи - абе какво да говорим, цивилизацията напредва с огромни темпове, също така се хуманизира, очовечава се, а техниката също върви напред с огромни, с непредставими по-рано крачки, дори направо вече търчи и лети, а не ходи само.
Както и да е. Понеже ми престои исполински труд, аз тази сутрин ще публикувам само туй въведение, а когато съм готов с въпросния литературно-художествен, философски, психологически, методологически, методически, организационен и пр. анализ на великолепния шедьовър на г-жа Анастасова, ще почна да го публикувам най-вероятно на части, на порции, та да се усвои съдържащата се в него превъзходна духовна храна на части, иначе ме е страх някой да не се задави от такова едно пищно духовно пиршество и прочие, та да се чудим какво да правим след това с него. Разбирате ме, нали? Толкова засега.
Приятен ден на всички! Аз излизам на разходка, я какъв ден се е отворил я, писна ми да пиша, излизам да се наслаждавам на деля, на въздуха, на слънцето, на сянката, отивам да търся прохлада в започналия бляскав пловдивски ден, който обещава да бъде изключително горещ и задушен, както и подобава да е през лятото. Хайде чао и до скоро! Радвайте се и вие на летния почивен ден!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар