Най-важното жизнено дело на човека в онова време

Днес ставам с намерението да напиша нов текст от моята поредица есета за преживяното по времето на комунизма. Предишното ми есе беше своеобразно, това за цъфналите сливи, за бабите и за врабчетата. Да продължа сега нататък.

Какво да се прави, моето детство и младостта ми преминаха в условията на комунизъм; обикновено комунизмът затова съществува, че да тъпче и да смазва личностите и личностното отношение по принцип. Тъй че моите разкази са за това как в онези отвратителни условия изобщо съм успял да се съхраня като личност, която държи на себе си, на свободата си, на достойнството си. Надявам се моят разказ да е полезен с нещичко на ония, които в днешните, също така твърде коварни условия на посткомунизъм, т.е. на разлагащ се, на гниещ комунизъм, са изправени пред същата задача: да се съхранят като личности, да станат личности, да бъдат личности, да не се отказват от правото си да са свободни личности, щото личност без свобода е нонсенс, е пълна безсмислица.

Аз все още съм в началото на същинското си повествование: запознах читателя с някои колоритни личности от моя род, които са ми оказали силно въздействие. Налага се да го запозная и с някои други такива личности. Но за разнообразие ще се опитам да вплета портретите на тия значими за мен личности в разказа си за определени знакови ситуации, които са се съхранили в паметта ми. Нищо в своя разказ не ми се налага да измислям, не зная дали сте забелязали, че самият живот е нещо като разказвач с най-мощно, с ненадминато от никой въображение. Следвайки живота и неговите превратности, по-чувствителните хора могат да станат сносни писатели. Друг е въпросът, че човекът пак е в основата: та нали този живот, който живеем, го правим, така или иначе, ние самите?!

Значи за някъде към края на 60-те години - моя милост е родена в далечната 1959 година - в съзнанието ми проблясват някакви спомени за случки, хора, ситуации, премеждия и пр. Но също така ми се налага да опиша как течеше животът - личен, частен, родов, публичен - около мен, а също и в мен самия. Защото т.н. "външен живот", животът, течащ в обстоятелствата, е и проекция на вътрешния живот, и, обратното, резонансът на външния живот отеква в живота, протичащ в собственото ни сърце. И двете стават едно цяло, което като екстракт влиза в това, което наричаме история. Има, разбира се, и обща, и лична, частна история, т.е. поредици от истории, случки, събития, значими за тая или оная личност, като за мен лично индивидуалните истории са в смислово отношение по-значими, понеже носят в себе си печата на човечността. Докато общите истории са общи дотолкова, доколкото се откъсват (абстрахират) от човешкото и почват да изразяват нещо и свръхчовешко, и надчовешко, сиреч, безлично и също много често античовешко. Пример за такава античовешкост е комунизмът, най-зъл враг на човечността и човека.

Спомням си, например, как тогава ние, в нашия род, сме си правили къщите. Налага се да разкажа и за това. Не знам как е станало, но кажи-речи почти всички в рода ми - дядовци, чичовци, вуйчовци - бяха прочути майстори и строители, т.е. практикуваха и зидарския занаят, и мазането на къщите, и по-фините работи, като поставянето на фаянсови плочки и прочие. Като изключение някой не умееше да практикува тия специфични дейности. И когато на някой от рода се налагаше да се строи къща, това ставаше, като всички се събираха и със задружни усилия я строяха; всеки, комуто са помогнали, разбира се, съвсем безплатно, чувстваше свой дълг също да помогне на помогналите - и, разбира се, помагаше. Помагаше предимно с труд, не с пари. При оня социалистически дефицит на всичко - а най-дефицитни сякаш бяха тъкмо строителните материали, тухли, цимент, вар, пясък, керемиди, какво ли не още; само камъните не бяха дефицитни, щото се намираха в изобилие в коритото на течащата наблизо река Марица - та значи при оня социалистически дефицит най-трудният етап беше набавянето на строителните материали.

Години наред хората спестяваха някакви пари, като спестят част от парите, дебнат какво могат да купят, и ако можеха, го купуваха, я пясък, я тухли, я керемиди; складираха го някъде, и после пак почваха да спестяват и да дебнат нещичко да се появи в сгодния момент, та да могат да си го купят за бъдещия строеж. И така минаваха години, така мина животът на ония поколения. Общо взето поколенията от комунисто-социалистическа България дадоха целия си живот за едно-единствено нещо: да построят къща. И обикновено, когато вече я бяха построили проклетата къща, когато вече бяха натаманили всичко за живеене, животът им обикновено свършваше, тия хора често умираха, т.е. се оказваше, че са живели един вид жертвоготовно, за да построят къща на децата си, на бъдещите поколения. Както и да е, когато основните материали вече са набавени, когато се купят вече и греди, тогава целият род се сбираше и за кратко време вдигаше къщата, стига да не се окажеше, че някой строителен материал е свършил или не е достигнал, а в такъв случай строежът трябваше да спре и да чака, докато съответният материал не се набави.

Разбира се, в условията на жесток дефицит в оная блажена ера на комунизма, за която сега мечтаят железо-бетонните комунистически глави, всичко ставаше с връзки, сиреч, с унижения. Разни там магазинери, все приближени на Партията другари и партийци, дето се бяха уредили, както се казва, с лека и доходна работа, бяха нещо като велможи, а пък от подкупите си бяха устроили живот, сякаш за тях пълният комунизъм вече беше окончателно настъпил. Най-уважавани бяха, разбира се, магазинерите на хранителни стоки, разните му там доставчици, понеже човек всеки ден трябва нещо да яде. А пък магазинерите на по-скъпите неща, от рода на строителните материали, бяха нещо като истински аристократи, които по лукс и разкош на живота си отстъпваха единствено на най-висшата партийна номенклатура.

Партийците, комунистите, можеха да си доставят най-дефицитна стока с едно позвъняване по телефона. Най-високопоставените другари пък дори не заплащаха за тия дефицитни стоки, а им ги доставяха съвсем безплатно, изписвайки ги уж за някакъв държавен строеж, т.е. ги крадяха най-официално; така другарите си построиха дворците, в които живеят сега, а също по тоя начин си построиха вилите и частните резиденции. Види се, наште комунисти са били много проницателни люде и са знаели, че комунизмът им един ден ще се провали, та са трупали пари и недвижими богатства, подготвяйки се старателно за идващия неотвратимо капитализъм.

Съответно на казаното обикновеният човек трябваше да мине през същински мъки адови, за да си достави за строящата се къща, да речем, едни проклети керемиди. То бяха унижения, то бяха мерзости, с които ще бъде запомнен най-вече тоя гнусен комунизъм, който бяхме принудени да живеем. А пък да си купиш парцел за земя работата беше най-сложна; нали другарите бяха взели земята на хората, с нея се разпореждаше другарско-комунистическото ТКЗС. И тук гаврата беше следната: често на дадени хора им се налагаше, за да си купят парцел, на който да си постоят къща, да платят с пари... дядовата си земя! Да, да платят с пари на ТКЗС-то собствената си, родовата си земя, която Партията предвидливо им беше взела навремето и си я беше направила своя. На това комунистите му викаха "експроприация на експроприаторите".

Само се чудя защо ний, жертвите, не устроихме след 1989 г. на тия комунистически експроприатори една хубава експроприация, та да си получат заслуженото; трябваше да им вземем всичко, което бяха окрали, ама пък нали тогава щяхме да заприличаме в известен смисъл на тях, въпреки че комунистите, общо взето, си бяха криминално-бандитска и разбойническа партия винаги, и преди 1944, и след това, когато бандитизма им беше въздигнат на държавно ниво, та и досега, в условията на "капитализъм", когато другарите са принудени да бандитстват като "бизнесмени", сиреч, като мафиоти, мутри, обикновени разбойници и прочие.

Та значи в мъки адови обикновеният човек можеше, след многогодишни усилия, да отдели от залъка си пари, да си купи строителни материали и в един момент да се отпочне градежа. В моя спомен от детството ми тогава ясно се е отпечатало това как отначало ние, децата, ако сме били съвсем малки, сме си играели около градежа, ала като поотраснахме, вече на такива строежи помагахме с каквото можем, да носим тухла по тухла и прочие. Така се строиха къщи на всички роднини, и баща ми и майка ми помагаха на всички, а пък на къщи на мои братовчеди и аз вече, като ученик, съм помагал, съм бъркал вар и съм носил кофите. Така и ние успяхме да направим пристройка на къщата, която баща ми, като съвсем млад, заедно с чичовците ми, са построили още преди да се родя. Хората тогава бяха работливи, и задружни, помагаха си, защото да се плаща пък на майстори беше твърде трудно, надниците на майсторите-строители, на частниците, както тогава се казваше, бяха за онова време колосални; ний, в моя род, понеже всичките роднини бяха все майстори, за майсторлък пари не сме давали. А те бяха все майстори по принуда, учили се бяха на майсторлък, та да могат сами да си правят къщите, или като са помагали на правенето на къщите на по-старите от тях, а не че са завършвали специални училища или нещо такова. Животът, озъбеният живот им беше истинският учител; такъв истински учител беше животът и за мен.

Стигна се дотам - понеже подех темата за строежа на къщите - че и моя милост, след като от дете работеше по строежите на къщите на роднините ни, а пък и на баща ми съм ходил да помагам, когато като строител е строил и чужди къщи, та значи стигна се дотам, че когато майка ми, спестявайки свои пари, успя да купи парцел за да строим къща за мен, а баща ми пък осигури камъните, пясъка и прочие, та на тоя строеж, вече след войниклъка, като студент, моя милост участваше в градежа, като заедно с баща ми, Бог да го прости, той тогава вече беше болен и инвалидизиран, сме вдигали камъните и сме ги зидали, поставяйки основите на нова наша къща. На тая къща са идвали да ни помагат всички вуйчовци и някои от чичовците, но тя така и не беше построена: като и турихме бетонна плоча, замразихме строежа, хем да събираме пари за тухли, хем да изчакаме, да се види дали аз изобщо ще живея в нея. В един момент се разбра, че аз няма да живея в Долна баня, започнах работа в Пловдив, наложи се тук да си купувам апартамент, а пък преди няколко години се наложи да продадем, в условията вече на демокрация, недостроената къща почти без пари на едни софиянци-виладжии. Такива ми ти работи.

Това за начина, по който хората си строяха къщите при социализмо-комунизма бях длъжен да го кажа, защото то, по мое мнение, е най-изразителен символ на същината на оня строй, а пък строежа на къща, така да се каже, беше най-значимото жизнено и човешко дело на човека от ерата на същия този социализмо-комунизъм. Понеже при социализма нямаше частна собственост, т.е. комунистите бяха окрали целокупната нация и бяха си присвоили цялото национално богатство, на хората им беше останала само т.н. "лична собственост", т.е. дома; всичко друго им беше взето и експроприирано.

На тая основа още от детската ми възраст е останал спомена как по-възрастните хора от моя род, пък и изобщо, когато сядаха и когато ставаха, имаха обичая да псуват проклетите комунисти, които ги бяха окрали до шушка, и да ги наричат разбойници, бандити и пр. Така правеше най-често моят дядо Васил, Бог да го прости, и с това съм го запомнил, аз за него вече ви писах и още ще пиша. Пък и по-младите, именно моите родители, също бяха твърде враждебни на "народната власт"; най-знаменателният израз за тия настроения на хората от моя род през целия период на социализмо-комунизма беше това, че когато дойде през 1989 г. демокрацията, всички до един станахме най-върли седесари и антикомунисти; та така е и досега.

Баща ми, милият, плака със сълзи когато, при развалянето на ТКЗС-то през 1992 година, аз, с каручката, отидох и получих от текезесарското имане, крадено яко от комунистите цели 40 години, цели пет овце, като компенсация за това, което навремето комунистите им се взели; леля ми Стоименка, мила, Бог да я прости, пък си взе тогава крава, и няколко години си се грижеше за нея, произвеждаше си и сиренце, и теленца, а пък майка ми с овцете така добре ги гледаше, че се видяхме, за първи път в живота си, богати поне със сирене в изобилие. Прочее, да отметна: благодарение на тази ликвидация на ТКЗС-тата на комунистите, от които те крадяха така яко, че ги бяха довели до просешка тояга, българският народ можа да оцелее в тежките несвършващи кризи, които комунистите и техните мутанти ни устройват по-нататък, та и досега.

Аз самият, примерно, макар и да бях университетски и гимназиален преподавател по философия, години наред мъкнех тежки чанти и куфари от село, та да мога да изхраня семейството си в големия град; не зная дали сте забелязали, но така беше не само с мен, а с целокупния ни народ; всички оцеляхме благодарение на това, че СДС върна земята на хората. Ако не беше я върнало, щяхме да изпукаме от глад в тежките виденови зими; прочее, още веднага след 1989 г., преди лукановата зима даже, много хора от селата си бяха взели самоволно дядовите и бащини земи и заплашваха, че кръв ще се лее, ако комунистите се опитат да им я отнемат пак обратно. Тъй че СДС просто извърши един отдавна назрял и справедлив исторически акт, връщайки земята на хората. Това бях длъжен да изтъква особено, понеже, както е известно, тия събития другарите ги тълкуват, по своя си маниер, съвсем лъжливо: видите ли, кризата била настъпила затова, че СДС било върнало земята и било ликвидирало "цъфтящите ТКЗС-та"; няма такова нещо, ТКЗС-тата бяха докарани от крадливите другари до фалит още много преди 1989-та година, и ако тия мафиотски текезесарски структури не бяха ликвидирани в 1992 г., наистина щяхме да изпукаме от глад.

Доказателството: ако ТКЗС-тата така хубаво били хранели народа, защо в края на 1990-та година, при управлението на Луканов, за да не изпукаме от глад, другарите се видяха принудени да въвеждат купонна система?! Не че купонната система спаси тогава народа от измиране, спаси я реформата, която в първите месеци на 1991 година проведе екипът на СДС в правителството на Попов, начело с Иван Костов. Тия неща трябва добре да се знаят, щото лъжливата червена пропаганда продължава да трови душите на наивните хорица.

Моите спомени от ранното ми детство сякаш отидоха по дяволите с тази историческа реминисценция. Но както и да е, пиша без определен план, не ща да потискам непосредствеността в изплуването на спомените, образите, мислите. Ще продължа още малко нататък със следното. Ще разкажа в завършек една типична история, която се е отпечатала в съзнанието ми.

Строим къща на някой роднина. Ужасна жега е, изнемогват всички. Работи се яко, както българинът работи на своето. Тук е и дядо Васил, и вуйчовците, и майка ми, и леля, тук са братовчедите ми. Изпотени, но весели хора, защото са работливи, защото за тях трудът не е мъка, а е радост - познато ли ви е това, днешни млади хора?! Било се бърка кал от глина, за да се използва тя за спойка на тухлите, било се бърка вар с пясък, та с хоросан да се прави зидарията. По-леката работа я вършим ние, децата, подпомагани от част от жените. Бъркаме вар или кал, носим я с кофи, прехвърляме си от ръка на ръка тухли; така се правеше тогава, нямаше разните му там машинарии, екскаватори и прочие. Все някой било от майсторите, било от помагачите, било пък и от жените, някой сладкодумник или сладкодумница разказва някаква история, а всички, ухилени, работят, и очакват края на историята.

А ние, децата, слушаме със светнали очи и с отворени усти - така сладко разказват истории по-възрастните, много преживелите хора. Както и да е, така тече работата, смешки се разказват, истории и прочие. Най-възрастните жени, баба Катерина, нейната сестра, леля Василка - Бог да ги прости, какви благородни, добродетелни старици бяха, излъчваха едва ли не святост! - са заети с готвенето на общия обед; пържат, варят, мият, а пък най-малките деца се навъртат около тях, преглъщат уханните миризми - и помагат с каквото могат, я вода да донесат, я нещо друго. Много често се е готвело на обикновена печка, изнесена на двора - или на самата гола поляна, където ще се строи новия дом.

Като Слънцето почне да прегаря най-силно, работата се спира, и под някой навес всички, с измити ръце и лица, сядат да обядваме. Поднасят ни се такива вкусни манджи, каквито сега едва ли изобщо се правят; не зная какви билки слагаха бабите, но манджите им бяха невероятно вкусни. Разбира се, омесили са баници или тутманици, леле, какви вкусни баници и тутманици правеха нашите баби тогава! Пие се в началото ракия, от всички, без децата, казват: да пийнем ракийца, та да изгоним водата, която сме пили в горещината! После се яде и се пие бира, лятно време вино много не се пие. По време на обеда, излишно е да споменавам, се водят най-сладки разговори, каквито ние, децата, слушаме с облещени от удивление очи. Простотии не се говорят изобщо. Водят се такива разговори, каквито са се водели, да речем, в кръчмите, описвани от Елин Пелин, или пък през вечерите в йовковия Антимовски хан. Истории за живота, взети от самия него, истории на самите живеещи, на самите страдалци, пък и на разни зевзеци и на всякакви веселяци; всичко има в тия истории.

Майка и леля Стоименка, понеже са прочути певици, ще подемат песен, подпомагани от дядо Васил, който ще извади окарината, от леля Лена, от вуйчо Ангел, Бог да го прости, от останалите, от по-младите, които, прочее, по-скоро се наслаждават на песента; по-младите, такива като мен, ще пропеят значително по-късно, имам предвид на такива големи родови срещи, а тогава само слушаме. Така протича обедът, или вечерята, зависи, а пък после се почива, на сянка, кой където намери, по двора, в плевнята, щото легла за всички няма; почиват, за да отмине горещината; по едно време най-старите стават и почват да щъкат, което е знак, че трябва да се става. В късния следобед та чак до вечерта, преди смрачаване, се работи най-усилно; така се работи на своето, с всички сили, а пък на държавното утре, ако сега е неделя, ще си починем, казваха тогава.

Ще починат дръжки, та там нали има норми, и там ще им изстискат силиците, но хората са свикнали, изпечени са на тежък труд, държат се; не зная дали сте забелязали колко яки бяха тия древни българи, които сега са на изчезване, щото днешните пенсионери, да ме прощават, но общо взето са лайнари. Е, дано не съм прав, но яки, горди старци, нещо като патриарси, каквито бяха нашите някогашни дядовци и бащи, сега почти няма, такова е моето наблюдение, не знам, може да не съм прав, щото оптиката ми е друга. Аз тогава съм бил дете, сега сам вече приближавам забързано старческата възраст; как ли изглеждат старите хора днес в очите на днешните деца? Сигурно както са изглеждали нашите дядовци в нашите очи, знам ли?

Ами май разказът ми днес отива към своя край. Изморих се, пък и чувството ми е, че този път не можах да се настроя на потребната вълна. Какво да се прави, аз съм "умствен пролетарий", който няма време спокойно да си пише книгите, щото цяла седмица работи усилен труд "на държавното", учител съм, а едва в събота и неделя имам малко време да си пиша книгите. Пиша, пиша, но то се иска много време за настройка, за вглъбяване, а аз какво, вятър, как да се вглъбя, като нямам никакво свободно време. И ето, тия дни даже една инспекторка, представяте ли си, даже ме обвини, че, понеже съм долен човек, за да имам време да си пиша книгите, изобщо не съм си бил гледал работата в училище! Един вид съм си почивал в училището, а пък после в къщи да си пиша книгите, според нея съм невероятен калпазанин. Съжалявам само че не се сетих да и кажа поне това: тя като е толкова работлива, що не вземе да се откаже от чиновничеството и да се отдаде на учителството?!

Страшна работа, но давам пример как в наши условия се отнасят към един пишещ човек: обявяват ме едва ли не за паразит, който там ще си пише никому непотребните книжки, вместо да си гледа истинската работа! В други страни такива хора като мен - аз все пак, добри или лоши, съм написал и издал вече 16-17 книги, само геният Вучков ме превъзхожда по брой на издадените книги от живите писатели! - ги канят специално да разговарят с младите, ученици и студенти, да беседват с тях, та да им предадат от мъдростта си. Аз сам всекидневно точно това правя, но ето, за благодарност, ме обявяват за паразит и ме поставят пред избора: ако искаш да си пишеш книжките, махни се от училището! Или, ако искаш да си учител, престани с книжките си!

Туйто. Както и да е. Нашенски нрави. Нашенска родна бюрократична психология...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.