Как оцелях в училището-казарма

Вчера написах есето Най-важното жизнено дело на човека в онова време, което е продължение на поредицата, носеща (засега) условното заглавие Преживяното в ерата на комунизма, като тоя път ще се опитам да представя значимото от ония случки и истории през живота ми до навършването на 18 години, т.е. до напускането на моя роден град Долна баня.

Прочее, преживяното в "родната казарма" съм го описал в поредицата от есета, носеща заглавието Там горе, под небето, която си стана една самостоятелна книжка; предстои да я издам в самостоятелна книга съвсем скоро. А пък за другите периоди от живота си съм писал на разни места из книгите си, особено в моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, която носи подзаглавието Кратка психологическа история на съвременна България. Тъй че за да завърша животоописанието си, ми се налага да напиша започната поредица, която се отнася за най-важния период в човешкия живот, именно, детството и юношеството, когато малкият или млад човек е длъжен да стане личност, способна да се бори с предизвикателствата на по-сетнешния, на "истинския" живот. Прочее, животът ни ще бъде истински или не според това какъвто ние самите си го направим.

В миналото есе писах за някои значими, според мен, събития в така да се каже "частния живот" на моя род, който е пръснат в Долна баня и в близкото село Марица, откъдето е родом майка ми. Стана дума най-вече за това как хората тогава са си строели къщи, как са създавали дом, как са живели и прочие. Сега ми се иска да зачекна една друга значима тема, именно, за т.н. "публичен живот" в градчето, такъв, какъвто съм го видял аз, като се почне от времето, в което съм бил хлапе, та се стигне до времето, в което навърших пълнолетие. Прочее, какво ли пък е онова, което да може да се нарече "публичен живот" в едно градче-полусело в ерата на комунизмо-социализма?

Сфера на публичния живот, в който младите се посвещават най-напред, разбира се, е школото, училището. Аз за тоя училищен живот ще се наложи да пиша по-подробно, понеже там, в общи линии, протекоха най-значими събития, касаещи моето личностно израстване. А за публичен живот в същинския смисъл тогава, в ерата на комунизма, едва ли изобщо може да се пише. Хората работеха кажи-речи денонощно; наблизо до Долна баня имаше уранов рудник, за добиване на уранова руда за бомбите на "великия СССР", в този рудник се работеше на смени, денононощно, затова казах, че се е работило почти непрекъснато. Работата, трудът, и то такъв труд, който изцежда физическите сили на човека, сиреч, робският труд, е най-значима отличителна черта на съществуването на хората в онова време. Комунизмът беше впрегнал всички да работят с всички сили, а пък хората, като форма на пасивна съпротива, работеха без особен ентусиазъм, щото принудителният робски труд едва ли може да ентусиазира дори и население с робски манталитет, каквото е българското. Нали знаете поговорката, която беше твърде популярна едно време: "Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим!"?

Е, разбира се, можеха да мързелуват "законно", така да се каже, само ония, които се бяха уредили на хубави служби, т.е. именно представителите на ръководната партийна класа и кръговете от подлизурковци около тях, които ги съпровождат както нимбата или аурата съпровожда светия човек. Останалата част от природонаселението беше принудена да работи с всички сили, понеже имаше т.н. "норми", които, за да ги изпълниш и да заслужиш, така да се рече, надницата си, се налагаше здравата да се изпотиш. Това аз го знам най-вече от майка ми, която години наред работи в едно шивашко кожухарско предприятие и се връщаше пребита всяка вечер, тъй като другарите им бяха сложили големи, трудни за изпълнение норми. Баща ми пък, Бог да го прости, години наред, както вече писах, се пилееше по разни предприятия, бил е горски работник, превозвач на трупи, после работеше в дъскорезна фабрика, също така и в ТКЗС-то, а иначе си беше зидаро-мазач, владееше тоя занаят и години наред работеше частно. Сиреч беше, един вид, "презрян частник" и едва ли не нещо като "паразит", според господстващата тогава идеология, която проклинаше частното. Нищо че самите другари, както по-късно, в годините на прехода, се разбра, дълбоко в себе си са криели неподозирани способности за изява на частно-капиталистическото поприще; знайно е, в днешно време нашите родни доморасли "капиталисти" са преди всичко комунистите.

Освен всеобщ подневолен труд комунизмът изискваше от хората да участват в разните му там комунистически салтанати като манифестации, социалистически съревнования, организирани от Комсомола забави, дискотеки (партията, за да овладее вредното влияние на западната музика, тури дискотеките под свой контрол и под ведомството на Комсомола) и прочие. Моя милост още от онова време изпитва погнуса към тия т.н. "дискотеки", сиреч, към "увеселителните мероприятия", организирани тогава от Комсомола. Не зная защо, но някак органически се отвращавах от самата организирана форма на веселието, в която ни принуждаваха да участваме; струваше ми се, кой знае защо, че веселието по принцип не се поддава на организиране и съзнателно насочване; човек, според мен, както мислех още тогава, по начало трябва да се весели съвсем спонтанно, индивидуално, неорганизирано, сиреч, свободно.

Имам един съвсем ясен спомен, че за мен беше цяла мъка да участвам в разните му там комсомолски мероприятия, сред които именно дискотеките ми бяха най-отвратителното; спомням си, че цялото ми същество се отвращаваше от такива организирани комсомолски форми на веселие. И това се случваше доста преди моя милост да се беше запознала от книгите на Достоевски с ония така проницателни негови тези относно абсурдността на т.н. "всеобщо организирано щастие", което той свързва с нихилизма, сиреч, с комунизма. Чудех се как да избягам и да не участвам в такива организирани увеселителни мероприятия, в които масата, т.е. примерните комсомолци, сякаш участваха с удоволствие. И това мое отвращение към такъв род "мероприятия" легна в психиката и ми повлия дотам, че дори и днес, в днешно време, когато стане дума за организиране на "банкет на колектива", моя милост я втрисат тръпки на погнуса и аз, разбира се, на такива места съвсем не ходя.

А тогава обаче беше значително по-трудно да се избяга от тях; аз, разбира се, още като "комсомолец", си имах друга стратегия: като почнеше мероприятието, моя милост изчезваше някъде наблизо, и в тъмнината, примерно, се отдавах на съзерцание на толкова прекрасното звездно небе или пък на някакви свои мисли и копнежи; е, бягали сме от такива мероприятия и с други склонни към асоциалност типове сред съучениците ми, и сме си разговаряли по важни за нас теми някъде наблизо, където комсомолската гюрюнтия едва се чуваше. Чат пат се връщахме, та разните му там активисти да не се оплачат, че саботираме "мероприятието", а после пак изчезвахме. Така беше и по разните му там бригади, включително и студентските, щото на мен лично много повече ми допадат предимно по-индивидуалните, по-личностни форми на общуване, а не колективните такива.

Разбира се, по този начин моя милост се оформи още тогава като истински индивидуалист, поради което съм си имал доста главоболия при реализацията ми в една така социалитарно-комунална среда, каквато беше обществото ни от ерата на комунизма, пък и досега; няма защо да крием, средата около нас си е все такава, все същата, комунално обременена. А на индивидуалистите у нас и тогава, пък и досега, не се гледа с добро око, понеже такива имат дързостта да рушат устоите на колектива и на колективизма. Прочее, една от най-омразните ми думи и до ден днешен е съветската дума "колектив", която някои ръководни другарки и другари и до ден днешен произнасят с нескривано перверзно удоволствие.

Та значи бягах от дискотеките, бягах откъдето можеше да се избяга, пък макар и за кратко, опитвах се да избягам по-далеч от шумотевицата на перверзно вилнеещата комуна; обичах да се уединя, да остана насаме със себе си. Прочее, това да намирам неизразимо удоволствие в това сам на себе си да съм си компания, за мен стана най-типично поведение оттогава та до днес; никога не се чувствам по-добре отколкото когато съм сам. Значително по-късно ще открия в книгите на Шопенхауер максимата "Който не обича самотата, той не обича и свободата; защото човек е истински свободен единствено когато е сам!", но аз още тогава се чувствах най-самотен в шумотевицата на вилнеещия колектив, а иначе, когато съм бил насаме със себе си и със своите мисли, още тогава, пък и до днес, се чувствам най-прекрасно. Затова и така съм се привързал към самотните си разходки из града, по паркове, немноголюдни улици, сред дивата природа; в които, забелязал съм, ми идват и най-добрите идеи. Та затова ще си позволя да изкажа нескромното твърдение, че склонността към усамотяване е признак, по който точно може да се познае мислещият индивид. А аз бих добавил и свободният. Щото колективите нямат друга грижа, освен по най-перфидни начини да таковат мамата и на свободата, и на личността на човека, особено пък на по-младия човек.

Изглежда такива мои предразположености ме спасиха в онази задушна комунална атмосфера, в която комунизмът беше стигнал в наглостта си дотам, че си устройваше едва ли не постоянно всякакви колективистични оргии. Колективът е мястото, в което се фабрикува не просто масовидния колективистичен тип, той е мястото, където тълпата, масата, стадото е в своята стихия. Не по-малко гнусно се чувствах когато ми се налагаше да участвам в разните му там манифестации, било за 9-ти септември, било за 7-ми ноември ("празник" на октомврийския болшевишки метеж, който другарите празнуваха през ноември), или пък за 1 май или 14 май. На центъра на градчето другарите си правеха трибуна, където властващите и активните борци се настаняваха и се снабдяваха с типичната подигравателно-лицемерна усмивка на "човеци от народа", а пък там долу тълпата, въоръжена с плакати, цветя, червени балони, трябваше да крещи разните му там лозунги; по-голямо унижение от участието си в такива мероприятия аз в живота си не съм имал - и едва ли някога ще имам. Първо, не можех да се отпусна и да крещя като другите, една такава еуфория до ден днешен ми е чужда, и заради травмираността си от онова време аз много рядко съм се отпускал да крещя даже и на сините митинги, в които съм участвал по вътрешно убеждение и по най-дълбоки ценностни подбуди; е, крещял съм на сините митинги и демонстрации, понеже е имало защо да крещя, ала на казионните манифестации, за моя чест мога да кажа, че или съм мълчал с предизвикателно затворена уста, или пък съм си отварял безгласно устата, като цялото ми внимание е било съсредоточено към това да се сдържа по някакъв начин и да не повърна. Най-горе съм сложил една снимка, на която моя милост може да се види на най-предния ред, където ме сложиха по времето на една манифестация в Костенец, където работих за малко като учител; аз съм младият човек в средата; забелязвате ли как упорито мълча и какво неведро изражение на лицето имам?

Гнусна работа бяха тия мероприятия на комунистите и по моя сегашна преценка вече съвсем определено мога да твърдя, че те са били замислени именно с тази цел, да се притъпи склонността към чисто личностните, индивидуални и човешки прояви - и на тяхно място да се наместят и развият до хипертрофия стадните чувства, които такива мероприятия насърчават и формират. Същински механизъм на обезличностяване бяха всички колективистични форми на комуната, в които хората от онова време биваха тикани, и се вижда, че до ден днешен огромната маса от народа е така прекършена, че е неспособна за индивидуални реакции, а постоянно се поддава както на медийните манипулации, така и убедително демонстрира тоя толкова презрян стаден манталитет, с който българското племе, наред с руското, се прославя пред света. Тъй че ония мои емоции, които имам от ранна възраст, именно оная плаха, но постоянна вътрешна съпротива на комуналността, с която в паметта ми се е врязало онова сиво време, явно са били нещо като защитен механизъм, благодарение на който успях да не погубя личността си. Предполагам и други хора, живели в онова време, биха могли да споделят подобни преживявания, което именно и показва, че тия реакции са в определен смисъл типични, структуро-определящи за формирането на свободната личност, на свободолюбивата личност. Моя милост затова, изглежда, до ден днешен си остана особняк, но такъв особняк, който за личността и достойнството си е способен на всякакви, пък дори и на предварително обречени, битки.

Ето че ми се налага да разкажа по-подробно с какво най-изразително ми се е запечатал в съзнанието ученическия период от живота ми. Училището в Долна баня се помещава в една монументална, старинна и класическа двуетажна сграда, строена много преди настъпването на комунизма, която има излъчването на същински университет; поне до ден днешен така възприемам долнобанската училищната сграда, в която преминаха цели 11 години от най-решаващия етап на живота ми. Спомням си ясно както първия учебен ден, когато като първокласник, прекрачих прага на училището, така и когато като абитуриент го напуснах, и отлетях по големия свят, в истинския, сиреч, живот.

В онова време българското училище си беше устроено на казармен принцип; не че сега не е устроено на същия принцип де, но тогава казарменият дух преспокойно си владееше всички до едно училищни, така да се каже, "мероприятия". Имаше си, както се полагаше, разните му там комунистически тоталитарни организации, през които трябваше да минем всички, като се почне от "чавдарче", мине се през "пионерче", та се стигне до "комсомолец", която, прочее, е най-гнусната, поне за мен лично. Цялата идея на тия организации беше да тъпчат и обезличават младата личност, да внасят колективистично-комунален манталитет, да убиват чисто човешкото у човека. И да видиотяват децата с лозунги като: Чавдарчето е примерно в къщи и в клас, то помни: “Пионер ще стана аз!” или пък още един, за което се сещам сега: Малките чавдарчета са добри другарчета!.

Целият смисъл на тия организации беше да упражняват всекидневна гавра с личностното и с личността, и то до такава степен, че в един момент младият човек да се почувства тотално обезличностен, сиреч, да стане безволев комуноид. Тоест, да стане същество, неспособно на свобода, с ампутиран усет към свободата, същество, което не знае какво е това достойнство, а също и какво е да си личност. В тази месомелачка моя милост, за да оцелее, трябваше да приложи една доста специфична, аз бих я нарекъл дори иронична, сократовска по дух стратегия. Ето какво имам предвид.

Аз до 8-ми клас, до навършването на основно образование, в основни линии бях момче с буден дух и несъмнени способности, което обаче беше доста вяло и апатично към всичко. Това отстрани се възприемаше като мързел и като инат. Аз бях до 8-ми клас в компанията на най-лошите, вечно упреквани и наказвани ученици; няма да забравя как учителите, примерно, като закъснеехме за час, ни строяваха до стената и след това, удряйки на всеки по два-три яки шамара, и то така, че сълзи да ти изхвърчат, ни пускаха да си седнем, а пък после най-перверзно ни изпитваха и унижаваха през целия час. Да, ключовата дума за онзи тип образование беше думата "унижение", който иска да разбере същината на такъв тип образование, нека да има предвид това; другата дума, която има ключов смисъл в това отношение, е думата "терор". Тотален терор срещу личността и личностното - това в резюме е същността на комунизма, с който ние, децата, в онова време се сблъскахме най-напред в училището.

И така, до 8-ми клас аз оцелявах, като играех ролята на лош и непослушен, сиреч, бях нещо като аутсайдер; в оценките бях на едно средно ниво, а често имах и двойки; милата ми майка и до ден днешен помни и разказва как майките на мои съученици и се били подигравали, щото в миниатюрно градче като Долна баня човек не може да скрие нищо: изкарвам, значи, двойката преди обед, на обед моите съученици информират за това майките си, дошли в обедна почивка в къщи, а пък тия майки на мои съученици, работещи на едно и също място с моята майка, още след свършването на обедната почивка, вече са я информирали за моята двойка. И привечер тя вече разказва за днешния си срам покрай моята двойка. В интерес на истината моята майка имаше един направо, сега като го оценявам, гениален подход на възпитание; тя никога не ми се е карала или упреквала, а само ми говореше за срама, който била изпитала когато някоя усмихната майка на мой съученик и се била похвалила, че Ангел "пак имал двойка" или бил извършил някоя магария. "Йорданке, а пък вашия Ангел днес пак изкарал двойка, е, момчето толкова си може, не му се сърди де, детинска им работа!". Нейният срам силно отекваше и в моето сърце и това ми повлия в един момент ето как.

Прочее, да не забравя да кажа, че при приемането в Комсомола, което стана някъде в 8-ми клас, моя милост, заедно с още един, не беше приета заедно с другите, а по-късно, щото се бяхме издънили на някакви въпроси от изпита. Да, с изпит приемаха в комсомола, а и с препоръки; та тия въпроси от изпита аз специално изобщо не бях погледнал, нито пък нещо попрочел, пък май и не можах да си осигуря поръчители, не помня точно, но е факт, че ме приеха няколко месеца по-късно, след унизителна процедура, в която аз трябваше да демонстрирам съвсем неприсъщия ми колективистичен дух. Както и да е, приеха ме, а след това аз вече можеше да ставам и гимназист.

След 8-ми клас моите приятели, тия, по-буйните, по-лошите, "хулиганстващите", слабаците и прочие, с които се чувствах чудесно, заминаха да учат в разни техникуми и всякакви други училища извън Долна баня. В гимназията от тоя род ученици, кажи-речи, останах само аз. Отначало се чувствах твърде самотен. В класа, който бях, бяха останали само отличници; в един момент осъзнах, че само аз съм останал от слабаците и тройкаджиите. Няколко месеца търпях униженията, в един момент възроптах и реших да докажа какво мога; до края на учебната година, имам предвид в 9-ти клас, аз вече бях станал пълен отличник и един от най-големите първенци в класа. Прочее, другият такъв най-първи първенец беше моят роден братовчед, в най-благородна конкуренция с който ние двамата завършихме в крайна сметка гимназията с медали за отличен успех, той със златен, а аз със сребърен, понеже моя милост в 9-ти клас беше допуснала да има една петица. Единствената ми петица в дипломата ми беше по... пеене. Сюблимното е, че аз лично съм с много добър музикален слух, пея добре, ама на, сигурно съм се заинатил да не искам да пея някой път, затуй ми беше петицата.

Та значи станах отличник и първенец. И почнах, разбира се, да се набивам на очи. Примерно бях най-добър в изнасянето на разните му там възпитателни и политически, предимно по международното положение, беседи в часа на класа. Комсомолът и Партията трябваше да вземат мерки и да приложат друга стратегия за смазване на личността ми, щото оня, който почне да се набива на очи, става в един момент непоносим дразнител. И ето как подло постъпиха тия истински майстори на обезличаването: почнаха, без да ме питат, да ме турят на разните му там "изборни" комсомолски длъжности; я секретар на класа ще ме турят, без, разбира се, да ме питат, искам или не искам, я член на Ученическия съвет на гимназията ще ме сложат, представяте ли си?! Аз, който изпитвах органично отвращение към разните му там комсомолски мероприятия, сега сам трябваше да ги организирам, способни ли сте да си представите по-префинен терор и по-голяма гавра над личността ми?! Как се защитих ли? Ето как.

Нищо че бях първенец на класа и "комсомолски активист", моя милост изпадна в една доста странна за темперамента ми слабост: станах "пълен индивидуалист" и особняк до такава степен, че, както му казваха другарите тогава, станах "затворен", с други думи казано, станах... "срамежлив". Единственият начин да оцелея беше този: не общувах с никого, странях от колектива постоянно, по никакъв начин не се включвах във "всеобщо организираното перверзно веселие" на колектива; аз, прочее, и до ден днешен съм си такъв, като изключим "срамежливостта", която обаче на моменти прераства в същинска наглост от моя страна. Аз трябваше да си туря тая маска на един особняк, а пък Комсомолът и Партията по този начин бяха обезоръжени: какво да правят, няма да го убием сега човекът, той си е "срамежлив", е, отличник е, пада си егоист, но иначе не е лош, абе странен човек, малко индивидуалист, но какво да правим, трябва от немай-къде все пак да го търпим?! Предполагам, че така са реагирали Партията и Комсомолът по отношение на моя случай; оказах се наистина тежък случай. Пропуснах да кажа, че и в училище, както и във всяка една сфера, животът, доколкото това заслужава да се нарече живот, беше поставен под хегемонията на "Партията", на БКП. Но под маската на тая едва ли не патологична "срамежливост" моя милост успя да си съхрани ако не пълната, то почти пълната свобода. Как става това ли? Ето как.

Аз бях, казах, нещо като фактор в Комсомола през цялото време на пребиваването си в училище. Секретар и пр., а в Ученическия комитет завеждах, разбира се, "идеологията", понеже още тогава много си падах по историята и по философията. Като си "началство", ти не си вече длъжен да участваш в мероприятията така, както трябва да участва редовият комсомолец. Примерно, на разните му там дискотеки, празненства и забави на моя милост се падаше, примерно, да произнесе "кратко слово" при откриването, а пък после можеше да си обере преспокойно крушите, а в един момент да излъже, че се е била отдала на размисли за "светлото бъдеще на комунизма", уж свряна в някой тъмен ъгъл на залата, където някой я ме е видял, а не. Оцених и плюсовете на това да си шеф в комсомола, но ги използвах предимно в тази посока, именно, да браня свободата си. Не зная толкова ли са били тъпи разните му там фактори, че не разгадаха играта ми: как става така, че хем съм най-активен в ученето и в часа, хем съм много добър в произнасянето на разните му там слова на разните му там събрания и мероприятия, и в същото съм време "затворен" и дори "срамежлив" човек, но за мен тяхното неведение беше добре дошло, казах вече защо и в какъв смисъл.

Такива ми ти работи. Сега в едно есе не мога да опиша всичко. Ще се наложи да пиша за училището още, в други есета. И за ученическите бригади ще трябва да пиша отделно. За много неща още ще трябва да пиша, но да карам поред. А ето сега искам да разкажа за една забележителна случка, която стана точно в деня на откриването на учебната година, когато започвахме Х-ти клас. Ето какво се случи тогава.

Ние в 9-ти клас имахме за класна една възрастна дама, пенсионерка, която ни беше учителка по френски език, софиянка, с фамилия Сестримска, а първото и име беше странно, затуй и още не съм го забравил; казваше се Виолина. Тя се представяше не като "другарката Сестримска", а като "Мадам Сестримска", тоест, като госпожа, което именно и говори много за ония, които разбират, щото тогава другаросването беше поголовно, а пък тя ако беше комунистка, щеше да се нарича "Камарад Сестримска". Разбира се, възрастната жена излъчваше буржоазност, както се казва, с всяка фибра на кожата си. И и се обличаше непролетарски, сиреч, буржоазно, което импонираше; ходеше с някакви дълги, сякаш бални рокли, копринени шалове и прочие. Мъжът и, както се говореше, бил професор в Софийския университет, пак по западните филологии. Тази наша учителка се обличаше все в черно, понеже наскоро беше починал единственият и син, голяма трагедия, и тя имаше едно особено, възвишено, строго излъчване, макар иначе да беше много добра по характер - и гледаше, каквито бяха тогава учителите, да ни научи на нещо, за което отдаваше всичките си сили.

Прочее, заради нейните уроци аз все още имам отлични базисни познания по френски, а пък когато преди няколко години за първи път бях в Париж, кажи речи 40 години по-късно, и останах сам на улицата, а пък и исках да си купя нещо, се оказа, че за миг успях да съчиня без усилие няколко изречения, за да разпитам минувач и да си реша проблема, което показва, че тая наша учителка беше направила много за познанията ни по френски. А иначе и като класна беше много добра; няма да забравя, че в часа на класа вместо да ни губи времето за разните му там беседи по комунистическо възпитание тя, милата, ни учеше пак на френски, изписваше цялата дъска със спреженията на пустите му глаголи.

А пък също така успя да организира едно театрално представление за Великата френска революция, в което участваше почти целия клас, и то изцяло на френски език. Аз играех ролята на някакъв генерал, както и да е, а пък лозунгите Liberté, égalité, fraternité така се набиха в съзнанията ни, че си стоят там до ден днешен; помня отчетливо, че мен лично най-много ми харесваше Liberté-то, а пък за égalité-то и fraternité-то си имах някакви възражения, за които сега не е време да отварям приказка. Щото вече достатъчно се отклоних от това, заради което започнах разказа си за г-жа Виолина Сестримска, за която още храня най-топло чувство. Не зная дали е още жива, минали са много години, ако е жива, трябва да е на повече от 90 години; едва ли е жива, но това всъщност няма значение, понеже тя ето, е жива в сърцето на един неин ученик, а, надявам се, и на много други, щото наистина беше прекрасен човек. На който аз лично дължа много.

И така, тя ни беше класна в IX-ти клас. Идваме на откриването на учебната година, когато започваше Х-ти клас, и установяваме, че класната ни Сестримска я няма, а на нейно място има нова "другарка" по френски; един вид, възприехме го, че са уволнили нашата любима класна. Крайно неприятно ни беше, почнахме да роптаем, а по едно време моя милост изтърси, че нещо трябва да се направи и като ме попитаха "Какво?", имах неблагоразумието да кажа, че трябва да протестираме, трябва да направим нещо, та да си върнем любимата класна. И знаете ли какво направихме целия клас (с малки изключения)? След тържеството по откриването без да влизаме изобщо в училището се отправихме на автобусната спирка, за да идем да посетим нашата г-жа Сестримска, която имаше вила в едно село, наблизо до Долна баня! Да, взехме автобус и отпътувахме натам почти целия клас!

Отидохме и на гости във вилата, като дори ни се наложи да ходим доста и пеша, щото дотам няма автобус. Тя, милата, беше там, но като разбра защо сме дошли, много се уплаши, щото явно щяхме да бъдем жестоко наказани за такава една демонстрация. Но ний бяхме овладени от свободолюбив дух и изобщо не ни пукаше. Мадам Сестримска, след като ни нагости с някакви, доколкото си спомням, сладки, ни посъветва веднага да се връщаме, като дори тя самата тръгна с нас, заведе ни в Костенец, и докато чакахме на автогарата - вече беше станало късно, беше станало обедно време - като разбра, че сме гладни, ни почерпи всички с кепапчета в близкото заведение! Добре си спомням, че тая "буржоазка", като плащаше, се забеляза, че имаше в голямото си портмоне нови, и то доста много десетачки, плати без да се замисли, а най нас ни се виждаше, че даде едва ли не колосална сума: да нахрани цял клас с кебапчета и безалкохолно съвсем не бяха малки пари тогава. И така, върнахме се в Долна баня, разпръснахме се по домовете си, с трепет очаквахме какво ще се случи. Но в един момент у нас дойде чистачка от училището, каза, че директорът ме вика, когато отидох, се оказа, че пред директорския кабинет вече са всички провинили се. Почти целият клас, щото някои не отидоха, не бяха с нас при пътуването ни до бившата класна, уплашиха се.

Разпитваха ни дълго и мъчително, един по един, както се прави разпит в народната милиция. Караха ни да пишем и писмени показания. Партийният секретар беше най-активен в разследването, Ангел Илиев се казваше, Бог да го прости, учител беше по български език и литература; след години разбрах, че изобщо не е лош човек, но тогава му се е налагало да играе тая роля и беше твърде строг човек и учител. Директор сега не помня кой е бил, имам подозрение, но отчетливо не си спомням. Това и няма значение. На разпитите все питаха кой е бил "подбудителят". За чест на съучениците никой не ме издаде, макар че другарят Илиев, който ми е бил учител, предполагам, превъзходно е знаел кой изобщо може да бъде подбудителят. Моя милост. Но и той сякаш се престори, че не се досеща, че не знае. Подбудителят трябваше да бъде изключен от училище за тази демонстрация. Ний, уплашени, повтаряхме, че "спонтанно" и "единодушно", всички в един момент сме били решили да тръгнем към вилата на класната си, и на разследващите в един момент им омръзна, а какви ни бяха наказанията вече не помня; помня обаче, че с нещо ни наказаха. Както и да е. Ето тази случка се е отпечатала ярко в съзнанието ми и затова трябваше да я разкажа, макар и набързо.

Да спирам сега дотук. Живот и здраве да е, ще продължа когато мога, когато имам време. Не знам дали някой намира смисъл в тия мои записки, когато публикувам от тях, никакъв отзив няма, но това слабо ме вълнува, аз пиша тия неща заради себе си, а пък знам, че писменото слово има голяма сила: и рано или късно всичко написано неминуемо ще стигне до ония, за които е написано. Тъй че не се кахъря за нищо. Гледам да си върша работата. Хайде чао, че леко взе да ми омръзва! За днес стига с това пусто писане, пък се и изморих, с часове съм вече на компютъра в тази неделна утрин...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.