Какво е да си "бригадир", или робският труд при социализмо-комунизма

В предишното ми есе - Как оцелях в училището-казарма - от тази поредица (виж Преживяното в ерата на комунизма) разказах някои преживелици, останали ми в паметта от времето, в което бях ученик в гимназията в родния ми град Долна баня. Сега ми се иска да продължа по-нататък, като съм длъжен да съобщя, че на моменти, когато си мисля за тази поредица, все по-натрапчиво ми се появява усещането, че изобщо не трябваше да се захващам с писането на тия есета; от една страна имам много друга работа за вършене, от друга страна се питам: на кой ли пък ще е интересно да чете спомените на някакъв си там словолюбец, на комуто е хрумнало да се рови из паметта и да изнася на всеобщо обозрение всичко онова, което намери в нея?!

Но вече съм се хванал, дето се казва, на хорото, ще продължа, налага се; но нищо не ми пречи, след като се появи известна завършеност в писанията ми, да спра, да сложа точка. И така, признавам си, без особено желание започвам тазсутрешното си есе, но то винаги е така в началото, когато човек започва да пише нещо, пък после се увлича.

Пишейки за живота в училище на няколко пъти споменах, че за преживелиците в така наречените "бригади" ще пиша отделно; ето днес смятам да пиша тъкмо за разните му там случки от ежедневието на т.н. "бригадири". В онова време "Партията", която държеше под контрол цялостния живот в обществото - друг въпрос е доколко всичко това изобщо заслужаваше да се нарече живот! - тъй като работите в стопанството на комунистическата държава изобщо не вървяха, се беше принудила да се опре на всеобщия подневолен и ръчен труд на цялото население, в това число и на децата от най-ранна ученическа възраст, и на туй мероприятие беше дала помпозното име "бригадирско движение".

Под "бригадир" трябва да се схваща не шефът на една бригада, какъвто е обичайният смисъл на тази дума, а робът, на който му се налага да отбива някаква трудова повинност на държавата. Обикновено се работеше в помощ на селското стопанство, щото ТКЗС-тата, или колхозите от нашенски тип, се оказаха една изцяло нерационална форма на обработване на земята, дотолкова нерационална, че тя постоянно изпитваше дефицит и трябваше да бъде спасявана от евтината или дори безплатна работна ръка на деца, ученици, войници, служители, изобщо всички; само инвалидите, струва ми се, са били освобождавани от тоя вид подневолен или крепостен вид труд. Ето как ставаше всичко.

Някъде към края на май и началото на юни се прекратяваха учебните занятия и учениците се преобразявахме в "бригадири". Бригади имаше през цялото лято, но се редувахме, по месец, доколкото си спомням, трябваше да работи една бригада, след това идваха други роби и те работеха - и така до есента, когато пък започваха есенните бригади. В едни бараки в двора на ТКЗС-то, наречени "бригадирски лагер", наподобяващ концентрационните трудови лагери от филмите, се разполагахме да спим, обличаха ни всички в сини работни дрехи, туряха ни началници и цялото това струпване на хора започваше да живее в строго организирани и контролирани форми на труд, почивка, ядене, скучни комсомолски забави и прочие. Откъсваха ни за един месец от дом, родители, семейство, игри, почивка и ни правеха нещо като войници, ала на "трудовия фронт", както тогава му викаха; при комунизма като изцяло военизиран държавен строй изобщо навсякъде войнствената "Партия" откриваше какви ли не "фронтове": културен, образователен, идеологически, стопански, изобщо всякакъв друг вид, и на всеки фронт се водеха битки, сражения, с оглед, разбира се, да се удържи победа. Та за един месец ние, учениците, се преобразявахме във войници на "трудовия фронт", като казарменият принцип и тук се спазваше най-стриктно: караха ни да се строяваме като войници, да козируваме, да крещим имената си високо когато разните му началства ни повикваха, имаше разните му там комуно-комсомолски салтанати като "преглед на строевата песен и маршовата стъпка", сиреч, ни караха да удряме крак по плаца, сутрин да правим "физзарядка" (именно тази руска дума се използваше за обозначаване на утринната гимнастика, която също се провеждаше досущ както се правеше и в казармата), и прочие, и так далее, и тому подобное.

Разделени бяхме на отделения, взводове, команди, батальони и не помня на какво още; нищо чудно в целия окръг всички бригадирски формирования да са били наричани "дивизии" или дори "армии". Наистина цялото население биваше мобилизирано, понеже без ръчния, първобитен и евтин труд на робите социалисто-комунистическата икономика, намираща се във вечно прединфарктно състояние, не можеше да съществува и ден. Именно за тия бригади някои комуноидни тикви в днешно време са запазили най-нежни спомени, щото тогава така е минала младостта им, а пък в сламата на сеновала, разбира се, можеше да се прави секс с някоя пламенна другарка, крещяща партийни лозунги в знак на приближаващия оргазъм; ех, има ли по-сладки преживявания в комуно-социалистическата кочина, в която бяхме натикани да живеем, от ония, в които доволно и с примижали от удоволствие очи можехме да се чешем където си искаме и колкото си искаме?! На свинщината тогава му викаха "живот", а пък за какво най-много може да жали свинята освен за гнусната кална локва, в която е можела да се търкаля и да грухти доволно колкото си иска?!

За мен лично от ония бригади е останал спомена за едно натрапчиво и болезнено чувство за загубената свобода. Най-силно и тежко липсата на свобода съм я чувствал в тия именно трудови бригади-лагери. Първо, защото бяхме почти деца, струва ми се, че в 8-ми клас най-напред ни вземаха в такава едномесечна бригада, а пък преди това, съвсем като деца, още от началната училищна възраст, години наред пак сме ходили лятно време да работим по полята, само дето си се връщахме да спим в къщи, а сега ни отделяха от дома, от най-близките, от родната къща. Знаеш, че уютният ти дом е съвсем наблизо, ала за цял един месец си отделен от него и трябва да живееш на казармени начала в трудов лагер: как да не ти е мъчно на душата, стига, разбира се, да не си овладян от комунистическата свинщина, която изпитва, предполагам, най-силни позитивни чувства когато се е разплула от разврат в комунистическата кочина и локва. Спомням си, строени сякаш сме войници, минаваме по улиците на градчето; запътили сме се за работа на нов обект; накарали са ни да пеем бодра комсомолска песен. Улицата се вие и минава, примерно, пред родния ти дом; ала ти нямаш право да се отбиеш и да видиш за миг близките си, ами трябва безмълвно да отминеш, сякаш всичко става не наяве, а на сън, в някакъв сън на кошмарите.

Със свито от болка сърце отминаваш, стига, разбира се, да си човек, способен на емоции, а не самодоволна и извратена комунистическа свиня. Аз така и не можах да се приспособя, да привикна към тоя специфичен вид терор над личността - да си откъснат от родния си дом, бидейки натикан в трудов лагер, намиращ се съвсем наблизо, но свободното придвижване е строго забранено и се наказва; имам спомени, че съм го правил, бягал съм, тайно, с издайническите бригадирски дрехи, сякаш съм престъпник, като сянка съм се приплъзвал покрай дуварите, за да ида за няколко минути до родния си дом, та да се видя с близките ми хора. От друга страна много ме тормозеше строгото разписание и монотонната цикличност на случващото се в трудовия бригадирски лагер; всичко ставаше по команда, имаше си и тръба, с която подаваха командите, сякаш сме войници; по команда се ставаше - най-неприятният миг е именно ставането в ранна утрин, още с първите петли! - по команда се ядеше, по команда се работеше, по команда се лягаше вечер, а пък преди това си имаше и вечерен преглед, за да ни проверят, та да не би някой да е избягал някъде. Четат списъка, всеки крещи "аз", и го отметват че е в строя; и така всеки ден, цели 30 дена. Е, давали са ни и "отпуски", примерно за няколко часа, и то съвсем рядко, да си идеш до вкъщи, та да си занесеш или вземеш нещо, примерно, бельо. Сега може някому да изглеждат странни и дори глупави тия преживелици, но за да ги усети човек истински, трябва да ги е преживял сам. И също трябва да е изначално привързан към свободата; вече казах, че любителите на социалистическата кочина още жалят за тия бригади, както и свинята вечно ще жали за гнусната си кална локва.

Най-важната дейност в един трудов бригадирски лагер, естествено, е всекидневният труд под палещите лъчи на безжалостното Слънце. В най-ранна утрин се става, физзарядка, на бегом лека закуска в стола на ТКЗС-то (обикновено се ядеше бучка сиренце, чай от прегоряла захар с бром, друг пък даваха халва, резенче масълце, в най-щастливи дни - парче кренвирш), а пък после, с песен, се отправяхме на полето; ако не е много далече, пеша, ако пък е по-далечко, натоварени на камиони; всяко отделение и взвод си имаше своята задача и бивахме разпращани до обектите, където се трудехме от 7 часа сутринта до към 13-14 часа на обед. Имаше си норми, т.е. количество работа, която трябва да свършиш, примерно, да набереш 20 щайги с ягоди или малини, и ако не си изпълнил нормата си, за наказание ще те оставят да си довършиш работата в късния следобед, гладен, изпотен, смазан от унижението: другите вече са яли и си почиват, а пък ти още си на полето. За да не се случи това, ни се налагаше да работим с всички сили, нищо че сме били почти деца или направо деца.

Аз самият, понеже от ранна възраст бях привикнал да се трудя и у дома, пък и бях - и още съм - работлив, стриктен, деен човек, не само че си изпълнявах нормите, но и често съм бил обявяван за първенец, и съответно съм бил награждаван по тия бригади. Имаше си "социалистическо съревнование", а първенците биваха награждавани; защо съм толкова много работил ли по тия бригади? Ами явно за да забравя болката и унижението от принудителния труд; било е, предполагам, нещо като форма на мазохизъм. Пък ни и примамваха с наградите, знам ли, нищо чудно е да съм бил съблазнен; вечер, като се отчитаха кои са първенците, на тях даваха, да речем, по две "фафли", а пък ние сме деца, как да не завиждаме на първенците, как сами да не се мъчим да станем първенци в съревнованието?! Сами виждате колко подли начини за принудително увеличаване на "ентусиазма" е имало тогава по тия бригади, гнусна работа! Накрая на бригада пък ония, които най-много са били първенци в съревнованието, биваха награждавани по-сериозно: първо, даваха им някаква значка; второ, даваха им предметен подарък, примерно, ръчен часовник или съветски фотоапарат "Смена"; не помня сигурно, но май даваха понякога и пари, въпреки че тогава партийната аристокрация съзнателно приучваше хората да не се привързват към такава "буржоазна отживелица" каквато са парите.

Нас другарите ни учеха да се отвращаваме и да се гнусим от парите, а пък те самите, естествено, много си ги обичаха; ако някой се чуди как са възможни тия планини от героизъм в обогатяването, които показа комунистическата ни аристокрация след 1989-та година, нека да помисли дали пък корена не е там: само те са имали привилегията да обичат парите, а пък нам втълпяваха, че парите са нещо презряно. В резултат целокупният ни народ много пъти беше окраден до шушка от същата тая комунистическа аристокрация, която сега е приказно богата, а пък народът тъне в бедност и мизерия. Тия дни, например, се разбра, че дори и сега, в края на 2011 година, ние, българите, сме с най-ниски заплати не само в Европейския съюз, но и получаваме по-ниски заплати дори и от много африкански, азиатски и латино-американски държави! Тази аномалия съвсем не е случайна, изобщо не е случайна!

Но да се върна на трудовите бригадирски лагери, които описвам. Стана така, че по едно време на тия бригади мен взеха да ме турят да съм нещо като "началство", от най-нисш порядък, разбира се. Шефове на бригадите бяха или учители, или пък развратни млади комсомолски активисти, чиито очи бяха все по задниците на момичетата. А иначе из средата на бригадирското стадо подбираха някакви там "отдельонни" и "взводни" командири, чиято задача беше да помагат за вдигането на трудовия ентусиазъм на бригадирската маса; ето именно от тоя вид "началство" е била туряна моя милост тогава. На тия "командири" им даваха едни пагончета и те трябваше да бдят, подобно на жандарми, дали трудовата маса работи достатъчно усърдно. Имаше гаднярчета из средата на самите ученици - а по-късно и студенти, щото имаше и студентски трудови лагери-бригади! - които умееха тая работа да я вършат, влагайки, така да се каже, цялата си душа. Стимулът им за това нещо е бил един: тия отдельонни и взводни "командири" можеха изобщо да не работят, а да си клатят краката! На мен лично пък съвсем не ми се удаваше да тормозя другите да работят, аз самият предпочитах да си трая и да работя, и ето, че се провалих като такова началство; тия, дето му бяха турили, станаха скоро пишман, че са го сторили, и бързо отстраниха пропуска, "разжалваха" ме. Явно от мен комсомолско мекере не можеше да стане - и не стана.

Какво друго да пиша за тия пусти бригади? Най-хубавата част на бригадирското ежедневие беше, че след усилния труд, в жегата, след обеда в стола на текезесето, се полагаше отдих, т.е. човек можеше да се излежава в леглото два часа, от 15 до 17 часа, или дори да си поспи. Обикновено ний, робите на комунистическия труд, спяхме като пребити в това време. Към пет часа следобед ни будеха и пак почваха да се гаврят с нас: организираха ни "културни мероприятия", беседи по комунистическо, атеистично, идеологическо и прочие възпитание и други подобни извращения. Разбира се, веднъж в седмицата се организираше "комсомолска дискотека", като "упадъчната" западна музика в нея беше сведена до минимум, а предимство се даваше на съветските "боеви шансони". Уф, гнус, същинска гнус бяха тия дискотеки!

По-гнусни от дискотеките обаче бяха атеистическите беседи на пътуващите проповедници на комунизма, някакви старчета с огромни разпенени усти, подобни на бай ви Вучков, ни убеждаваха, че няма Бог, щото, представете си, съветските космонавти... не го били видели на небето!!! Аз на едно място в книгите си съм писал повече за една знаменита дискусия, в която си позволих да вляза с един такъв пътуващ от бригада на бригада и платен, разбира се, проповедник на марксизма-атеизма, но къде ли да я намеря сега? Накратко казано, позволих си да му задам няколко въпроса, а разпаленият проповедник на безбожието твърде много се обърка, стана скандал, събра си чантата и си обра крушите. После ми се наложи да давам обяснения защо съм го направил и трябваше да събера всичкото си софистическо умение, та да се отърва само с порицание за своеволието си.

Но да се "ориентирам към приключване", както тогава се изразяваха партийните бюрократи; на събранията те обикновено, като им омръзнеше, почваха да се прозяват и мило заявяваха: "Другари, да се ориентираме вече към приключване!". Някак си ми стана крайно неприятно като си спомних ония преживелици и в един момент ми пресекна желанието да пиша; сега вече съвсем пресекна. Затова и спирам дотук. Някой ден може и да продължа... ако не ми писне съвсем...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...