Нещастието да си грък - и щастието да си българин

По повод на публикацията със заглавие 3-ти март: повод за размисъл и за дискусии за нашата национална идентичност, т.е. за нашата склонност да се самоунизяваме анонимен анализатор привежда някои сведения, касаещи макар нашите комшии гърците; сведения, които обаче биха могли да ни подтикнат към размисъл по вечната тема: какви сме ние самите, но реалистично, според истината, а не според разпространените бабаитски български митологии; та ето за какво става дума:

Преди 36 години гръцкият писател Никос Димус пише книга с афоризми за гръцкия национален характер „Нещастието да си грък”, която звучи много актуално. Всякакви паралели с други народи като напр. българите, са, разбира се, чисто случайни; защото, както учи Ангел Грънчаров, българите са уникален най-вече по своите отрицателни качества народ на света - без аналог където и да било и когато и да било. Време е май Грънчаров да напише книга „Нещастието да си българин”. Откъси:

Гъркът прави всичко, за да увеличи пропастта между желание и действителност. Той постига това, като или издига своите изисквания до неизпълнимост, или разрушава колкото се може по-добре обкръжението си. Или като прави и двете едновременно.

Гъркът живее само в състояние „или-или” – или в самозабравата на опиянението, или натъжен до смърт. Една от последиците: абсолютната неспособност за самокритика и самопознание.

Гъркът по принцип не взема под внимание реалността. Той живее двойно над своите възможности. Обещава три пъти повече, отколкото може да изпълни. Знае четири пъти повече, отколкото е научил в действителност. Показва чувствата си пет пъти по-силно, отколкото ги изпитва.

Преувеличението не е само национален порок. То е формата на живот на гърците. То е константа на народния характер. То е основата на всичкото нещастие и слава. У никой друг народ реторичният въпрос „Как си?” не води до толкова пълен анализ на заболяването, семейното положение, икономическите трудности и сексуалните проблеми на бегло запитания.

От друга страна гъркът винаги намира възможност да обърне нещо положително в отрицателно. Това може да се случи по време на разговор (когато участниците сменят гледната тока, само за да си противоречат) или при всяко друго начинание (когато, щом нещо върви добре, започват споровете).

Винаги, когато гъркът говори за „Европа”, той автоматично изключва Гърция. Когато чужденец говори за Европа, за нас е немислимо да не включва Гърция. Факт че, че каквото и да говорим, не се чувстваме като европейци. Чувстваме се като аутсайдери. И най-лошото е, че винаги се ядосваме, когато ни го кажат. Кои сме ние всъщност? Европейците на Ориента или ориенталците на Европа? Развитите на Юга или недоразвитите на Севера? (Директните) потомци на ахейците или на бъркотията от племена на Вавилонската кула?

Единствените опасни институции на Гърция са геронтокрацията, бюрокрацията и матриархатът. Гръцката икономика се състои от около 30 големи предприятия, зависещи от една банка, която от своя страна зависи от държавата. (Значи все пак имаме социализъм в Гърция…) Последният романс на гърците с консумативното общество – дълъг, мъчителен годеж без изгледи за сватба.

Сексуалният живот на гръцките мъже се движи на две нива – реално и въображаемо. Разстоянието между тях е голямо. Сексуалният живот на гръцките жени също се движи на две нива: реално и комерческо. Разстоянието между тях е минимално.

Дълбоко в нас вярваме, че сме недостойни да живеем в толкова хубава страна. Поради това опитваме да я сведем до „нашия стандарт”. До нашето ниво. Затова я застрояваме с цимент и боклук. Гърция е жестока любовница.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...