През последните дни се занимавам с редактирането и корекциите по текста на книгата със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, която завърших преди няколко седмици. Много дилеми ми се налага да решавам във връзка с подготовката на тази книга за печат, най-важната от които е: да запазя ли личната, бих казал дори "изповедална" в някакъв смисъл канава на повествованието, или пък да премахна всичко личностно от текста си, та да зазвучи той като сериозен философски трактат по немаловажния проблем? Разкъсвам се и не зная какво да правя; стигнах до пълна нерешителност.Мои приятели, университетски преподаватели, на които дадох текста за мнение, настояват да махна всичко личностно - та да изпъкне същностната, идейната, принципната страна. Аз пък лично, признавам си, не съм склонен току-така да се откажа от личностната - вътрешната, ценностната, субективната даже - форма на излагане на мислите, тъй като смятам, че ако идеята за университет се представи през призмата на личностното, то това ще придаде по-голяма плътност на изложението; щото от абстрактни теории, които не могат да трогнат никой, едва ли имаме особена нужда в този момент. А моята цел е да предизвикам дискусия в заспалото и нехаещото тъкмо за най-важното, за истински важното наше общество; за тази цел ми се налага да направя и някои рисковани неща, примерно, провокирайки и дразнейки, да се подложа на най-различни атаки, в това число и съдебни, примерно защото в книгата си съм представил твърде нелицеприятни факти за някои все още живи лица, подвизаващи се на академичното поприще.
Друг такъв риск е всичко написано от мен да бъде възприето като вопли на някакъв си там обиден на системата индивид (да не кажа аутсайдер или, както е още по-модерно да се казва, "маргинализиран тип"!), именно моя милост, която всъщност чрез опита си и чрез лично преживяното се опитва в тази книга да представи същностно значимото, жизнено потребното, бих казал дори духовното съдържание на проблема за истинския университет. Тъй че, както се вижда, заплел съм се в неразрешими проблеми, много се двоумя, разкъсвам се на моменти даже. Да отложа решаването на тия проблеми за по-късно и "по-удобно" време пък не ми се ще, щото е възможно всичко в един момент да се обезсмисли, примерно като ситуацията в нашите университети се възприеме от всички като хептен отчайваща и непоправима; чини ми се, че сега е сгодният момент все пак нещичко да се направи и спаси, примерно, като повече хора поне да се позамислят, а пък времето за разпространението на идеята за истинския университет никога не може да е рано или късно, а е винаги навреме.
Тъй че тия дни трябва да взема решение какво да правя; като познавам себе си, най-вероятно няма да постъпя безжалостно към вече написания текст, да го разчленя и да изрежа от него всичко личностно, ами, уважавайки безпределно свободата на себеизразяването, която е в някакъв смисъл органичен елемент на самата университетска идея, изглежда ще склоня да издам всичко тъкмо както съм го написал, поемайки всички рискове. Прочее, неслучайно мадам Симон дьо Бувоар пише ето така: "Който не обича риска, се страхува от свободата...", аз може да съм всякакъв, но страх от - и пред - свободата у себе си не съм забелязъл.
Та в светлината на казаното тия дни, работейки по редактирането на текста на книгата ИСТИНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ, ми се яви идеята да допълня вече написаното с още една част, която да е посветена на студентите; писах за всичко, но специално на гледната точка и на реалната ситуация, в която е поставено студентството, не отделих подобаващото внимание. А това е важен аспект и покрай него не трябва да се минава, така да се рече, "мимоходом", т.е. да се разглежда не самостойно, ами във връзка и по повод на нещо друго. Темата за това как днешните студенти съзнават ситуацията си, струва ми се, е достойна за по-голямо внимание; разбира се, за това нещо трябва да пишат предимно студенти, техният глас трябва да се чуе, но ето, оказва се, почти не се чува. Иска ми се да напиша текст, който, ако е възможно, да породи полемика, в която да се включат най-вече студенти; за което, налага се, трябва да отправя и тук една провокация. И ето, какво друго мога да направя освен да представя своето странично възприятие, което може да се възприеме и като покана за разговор, в който да се изявят и други възприятия, и други позиции.
Студенството, разбира се, е един значим, а в някакъв смисъл и решаващ етап по пътя на себереализацията на младия човек. Предполагам, е налице съзнание за това и у самите студенти, ако не у всички, то поне у ония, за които студенстването не е поредица от дни за забавление, за "купони", за секс и разврат, а нещо значително по-различно и стойностно. Но, както се забелязва, е време и тук да сменя "тоналността", понеже както съм го подкарал, едва ли ще мога по този начин да кажа онова, което ми се иска - и което си заслужава. Ще опитам да мина, както се казва, "на друга вълна" - за да не заприличам на идиот, на мърморко, т.е. на мърморещ идиот.
Вчера беше прекрасен, възхитителен ден, всъщност това беше първият за тази година пролетен ден; почувства се диханието на пролетта, а пък хората, и млади и стари, излязоха по улиците на Пловдив за да се насладят на усмихнатото време. Моя милост, разбира се, също беше на разходка; изминах пеша доста разстояние, и то ей-така, "където ме заведат краката"; е, заведоха ме, както обичайно, пред Пловдивския университет. Поседнах на пейката и се отдадох на наслаждение от наистина прекрасното време - и на размислите си, които веднага ме обзеха. Няма да скрия, че наблюдавайки потока от студенти пред мен, в съзнанието ми проблесна идеята да допълня книгата си за истинския университет и с откъсче за студентите, което именно и започвам да пиша сега. Групички студенти и студентки, младежи и девойки, весело разговаряха наоколо, пушеха, пиеха кафе или кола, срещаха се, здрависваха се, разминаваха се. Взирайки се в потока от млади хора, в съзнанието ми оживяха спомени за времето, в което и аз съм бил студент; а пък да пише смислено за студентството може само оня, който е преживял и изживял колкото се може по-пълноценно този етап от живота на младия човек. Пречупвайки съвременните си възприятия през призмата на лично преживяното преди години, в съзнанието ми се породи порой от мисли, който едва сега ще опитам да изложа, тъй да се рече, "на хартия".
Общо взето у всеки студент, или у млад човек, който, така или иначе, се е докоснал до мистерията, наречена университет, е най-симпатичен тъкмо този едва доловим неосъзнат респект пред същностната величавост на самата университетска идея (идеята за академия), който пък, от своя страна, поражда и специфичното самочувствие на студентите, държането им сякаш и те самите са "голяма работа", свързано с някаква едва доловима надменност, студентските претенции за "ученост", за това, че студентстващите не са "току-така", щом могат да общуват наравно с разните му там академични величия и прочие. Не зная дали можах да намекна достатъчно определено за това, което имам предвид; наистина е крайно трудно да се изрази с думи това така неопределимо самочувствие на студента, претенцията му, че вече е представител, един вид, на някаква "по-висока човешка класа" - заради принадлежността му към някакъв ако не духовен, то поне академичен или научен елит на нацията.
Предполагам казаното все пак дава известна представа за какво именно намеквам: младият човек, който вече е студент, живее с предчувствието за някаква духовна мисия или предопределеност, заради което общо взето всеки студент се държи така сякаш е ако не гений, то поне е изключителен талант на академичното поприще; затуй и много от студентите, пък и от студентките, вървят обикновено с гордо вирнати нослета, които именно идат да покажат, че този човек го чака един ден бляскаво бъдеще. Бъдеще във всеки един смисъл, включително и в сферата на науката, на академичния живот и пр. Разбира се, както всеки войник, казват, живеел с усещането, че носи в раницата си маршалски жезъл, така и, общо взето, всеки студент вижда в себе си бъдещ професор, поради което още отсега е счел за нужно да сложи на лицето си подобаващата величаво-снизходителна спрямо простолюдието академична гримаса. Не зная дали сте забелязвали това, към което сега се опитвам да насоча мислите ви; става дума за твърде интересен и показателен феномен на студентското самосъзнание-самочувствие, за същностна определеност, за нещо като екзистенциал на студентската душа. Който пък е бил и в другата позиция, позицията на академичен преподавател, няма начин да не е засекъл и забелязал това, за което сега пиша; възможно е ония, които са били само студенти, или пък и студенти не са били, това, за което сега намеквам, да им изглежда "измислица", "празни думи" или нещо друго все от този сорт. Да, но има нещо такова и то не бива да бъде оставяно без внимание - понеже задава, както казах, най-същностна и качествена определеност на студентската душа.
Аз вече писах по-нагоре, когато представях типовете на днешния академичен деец, именно преподавателите, че в днешно време е налице ясно изразена тенденция материално-плътското начало да е станало доминантата, около която всичко в днешния университет се върти. И щом като това е характерно даже за преобладаваща част от съсловието на днешните университетски преподаватели (които трябва да са общо взето с по-"прекипяла" жизненост!), то няма как да не се отнася, и то в още по-голяма степен, за съсловието на студентите - с тяхната кипаща и неудържима жизненост. Общо взето огромната част от студентите възприемат годините на студенстването за време, в което трябва да се "отживееш", т.е. да дадеш пълна свобода на шопенхауеровата воля за живот с всичко, което ù принадлежи: неудържима страст към забавленията, към разврата, към веселието, към хедонизма и на плътта, и на душата; затуй повечето от студентите си представят студенстването като "непресекващ купон", като епопея на неудържимите оргии на плътта, като пиянско щракане с пръсти и отдаденост на вихъра на най-еротичните кючеци и маанета; представят си, че студенстването е време на пълен разгул, на оргии, на порнография, на абсолютно тържество на ирационалното начало на живота. Студентът си представя, че "сега му е времето да се отживее" защото после иде прозаичността на деня, с грижите на работата, на кариерата, на семейството, т.е. на всичко свързано със сериозността на отговорното съществуване на вече зрелия човек. Тъй че това, за което пиша тук, се отнася не само за съвременния студент, то е присъщо на самата студентска душевност, характерна, както се казва, "за всички времена и народи"; но тук трябва да отбележа, че у нас горепосочената тенденция сякаш е отишла в своята крайност, т.е. е станала напълно доминираща, а пък другото, заради което студентът изобщо е студент, не просто е отишло на най-заден план, но и е сведено, така да се рече, "до критичния минимум". Общо взето идеалът тук е следният: ако може изобщо нищичко да не учим, а само да се забавляваме и да развратничим, а пък изпитите ще си ги вземаме с разни тарикатлъци, примерно, като се пожертваш да преспиш с лакомата за секс доцентка (или доцент), или пък с преписване, с подкуп, с мошеничество от какъвто си искате характер или степен.
Да, студентът в днешно време е зает с това да живее, да се радва на живота с всичко, което той му предлага. Купон след купон, оргия след оргия, пиянство след пиянство. Истински герои, предполагам, са ония, които са най-издръжливи и на пиене, и на разврат, и също така са същински стоици в издържането на шума на бясната и шеметно ревяща чалготека. Скучни сред студентите са ония, които са "зубъри", за които главното е ученето, ако такива изобщо вече са останали; всичко живо се стреми да подражава на идолите и героите на непресекващия купон, с който, както казахме, се свързва студенстването. Ученето, същностната страна на студенстването, именно придобиването на знания, на умения, развитието на мисловната активност и пр. са неща, които стоят на съвсем заден план и са изобщо непрестижни, напротив, се оценяват едва ли не като "чиста загуба на време", като прояви на скучни хора и пр. Предполагам, е същински кошмар околните в студентската общност да те възприемат като "зубър", тогава не само ще понесеш омертата на всеобщото презрение, пък и ще загубиш всеки шанс някога да те възприемат като пич; прочее, и студентите у нас нямат друга по-голяма грижа от това как да поддържат репутацията си на пичове, което, общо погледнато, е най-голямата грижа и на представителите на цялата мъжка част от съвъкупната ни народна природопопулация.
Да учи студентът, тоест учещият, е, представете си, непрестижно и едва ли не неприлично; говоря за преобладаващата тенденция, олицетворявана от мнозинството. Студентът трябва да прави всичко друго, но не и това, за което е в университета, а именно, да учи. Опазил ни Бог да сме в университет, и вместо да се забавляваме с вси сили, да учим, о, какъв кошмар! Предполагам, това съдържат най-кошмарните сънища на днешните ни студенти: да си седнал зад куп дебели книги и да учиш, а пък другите в това време да се забавляват. Е, когато е сесия, се налага да се поучи малко. Но ученето е все пак в крайна сметка; ще учиш ако не можеш да препишеш. Ако има шанс да се препише, какъв смисъл има да се учи?! Трябва да внимаваме да не се прецакаме и да учим нещо, а пък после да се окаже, че е могло и да не го учим.
Времето за сесии наистина е все пак най-неприятното време за студентите, което вгорчава донякъде сладостта на купона, наречен студенстване, на вечния празник, наречен "следване". Прочее, моя милост все още не може да асимилира защо се употребява тая дума за обозначаване на пребиваването в университета, имам предвид думата "следване"; не мога да разбера какво следват студентите докато са в университета - нали са там, за да учат?! Как така "да следвам"?! Професорът ги води, а те го следват - това ли се има предвид когато се употребява думата "следване"? Каква е тази стадно-овча нагласа по отношение на такъв един най-светъл по същината си период от личностното и духовното раждане на младия човек? Следвали били - и какво толкова следвате?!
Нещата или по-скоро представите за същината и смисъла на образованието, както се вижда, са твърде объркани и в тази сфера, сферата на университетското образование. Аз по тези въпроси съм писал изчерпателно в своята книга ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, към която настоящата книга, именно книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, би следвало да се разглежда като нейно органично допълнение и конкретизация. Тъй че тук не ми се налага да се разпростирам прекалено по зачекнатите теми и проблеми. Задачата ми тук е друга. В тази връзка се сещам за един твърде показателен епизод, взет от реалния живот; един истински случай, който говори много.
По ирония на съдбата в този епизод главното действащо лице е един професор, за който на съответното място писах за онази грандиозна случка, в която този същият, който при това е професор по психология, срещна мен, Ангел Грънчаров, на пазара, и ме попита с угрижен глас дали познавам психолог, случайно носещ името "Ангел Грънчаров", който да е написал излязлата по онова време книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ с автор... Ангел Грънчаров! Аз тогава представих как протече разговорът ни с този величав представител на пловдивската нàука, а сега искам да представя една друга сценка, в която моя милост лично не участва, но която ми е разказана от такъв човек, че не мога да се усъмня ни на йота що се касае до достоверността ù. Ето за какво става дума.
Преди години пред университета имаше една сергия с книги, на която работеше един човек, с който бях в превъзходни отношения; той продаваше моите книги и с него често, когато минавах пред университета, си водех най-задушевни разговори; човекът беше интелигентен, филолог, който поради ужасяващите условия, в които работят в днешно време учителите в българските училища, се беше видял принуден да се захване с търговия на дребно на книги. Та именно от този човек научих потресаващата по правдивостта и многозначителността си история, която искам да ви разкажа. И с която, най-вероятно, и ще завърша този текст.Та онзи същият професор (чието име няма да напиша по разбираеми причини, макар че мнозина ще се сетят за кой става дума) донесъл на търговеца своя новоизлязла книга и му казал, че от нея могат да се очакват големи приходи - тъй като я бил лично препоръчал на студентите си. Прочее, общо взето в последните години, и то не от вчера, а от много години, се оказва, че българските студенти, ако изобщо се охарчат да купят книга, то ще е в краен случай, т.е. когато е непременно такава книга, която им трябва за изпит, и която, да речем, не може да се ксерографира. Професорът, значи, казал на моя човек, че бил наредил на студентите да пишат курсова работа по текстовете от тази книга, всеки студент да си избере глава, по която да напише своята работа; на това основание той смятал, че книгата му ще потръгне. Моят човек също се зарадвал, щото той, горкият, общо взето едва преживяваше, а в един момент, когато купуването на книги и учебници от студентите (предполагам заради интернет) съвсем пресекна, на него се наложи и да закрие сергията си. Сега вече не знам какво прави и с какво се прехранва; понеже не го срещам изобщо, предполагам, е вече в чужбина...
Наскоро след това пред сергията произошла, както казват руснаците, следната случка. Идва групичка студенти, която търси професорската книга. Били 7-8 човека, поинтересували се колко струва книгата, събрали из джобовете си стотинките, които имали, натамънили ги според цената и купили един екземпляр. После пред очите на шашнатия книжар разкъсали, разчленили книгата на съставните ù глави, всеки студент по този начин придобил нужната му за реферата глава, и след това, доволни, се разотишли.
Моят приятел от сергията се смееше особено радушно и заразително когато обаче разказваше каква била реакцията на умния професор - като му разказал за случката: горкият професор щял да падне от изненада и от възмущение като разбрал що сторили студентите с безценната му книга! Той, разбира се, не е изобщо предполагал, че студентите ще изобретят такова едно близко до ума, прочее, решение на казуса. Не знам какво по-нататък е изменил в стратегията си този нещастен професор та да накара студентите да купуват цялата му книга, и то, тъй да се рече, не колективно, а индивидуално; сигур е измислил нещо, неслучайно коскоджамити професор по психология! Прочее, този същият се беше хвалил преди време, че от продажбите на неговия учебник по психология, който беше дълго време единствен и задължителен за средните училища, бил спестил добри парици, които бил инвестирал доста предвидливо в недвижимост, в апартаменти; щото наскоро след това у нас настъпи хиперинфлацията, говоря за тази от 1996-та, но нашият учен мъж успял да спаси имането си. Дето казва така мъдро народът: ученото си е учено, ако требе и доматите с колците ще изяде, но ще си остане учено...
Това е. Мисля, че казах предостатъчно. Имам предвид не това последното, а по темата за миросъзерцанието и ценностите на съвременния масов студент. У нас напоследък, както твърдят, и Сульо, и Пульо, и братовчед им Мульо били все студенти; нема значение, че като гимназист си бил тройкаджия, без проблем ще станеш студент, та да си пощракаш донасита с пръсти в годините на "следването", когато, както казахме, за такива тече непрекъснат купон, в който ще могат да потрошат доста парици на любезните мама и тате.
Такива ми ти работи стават из нашите академии. Такъв, както се казва, е животът. Нам, дето се вика, наука не ни трябва, ний първом да се отживеем, а пък после ке видим. Затуй и университетите ни са станали нещо като акционерни дружества или бизнес-организации по раздаване на дипломи, като и тук центърът, около който всичко се върти, е, разбира се, вездесъщата парица - що продължава да е царица у Нашенско. А за другото, истински същественото, което се свързва със самия смисъл на съществуването на университетите, кой ли ти мисли?! То е само занимание на разните му там завистливи "дървени философи" (като мен, като тоя проклетник Ангел Грънчаров!), които искат да ни смутят купона, да осквернят фиестата ни, да ни смутят душевния ни, тъй да се рече, мир!
Ама ний пък да не обръщаме някакво внимание на писаниците на такива?! Да не сме се умопомрачили нещо? Не, няма такова нещо, ний сме трезвомислещи! Я увеличи музиката на Азиса, що се лее от радиото бе, гарсон! Моме, ела да седнеш на коленете си на батка?! Я дай още по една ракия на целата компания! Да живей купонът! Да живеят студентските години, най-хубавите години на човека! Ний знаем да живеем, а пък завистливците нека да си изядат... каквото искат там! Майната им! Да мрат като не умеят да живеят! Ех, живот, живот, ех, животе, животе, как си ни свиден - щот си ни йеден...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар