Като няма какво друго да правя, чета книги. И мисля. Лаптопът пък ме спасява когато трябва да записвам мислите си - или да избягам от тях в джунглата, наречена интернет. И каква тема за мислене може да има човек в моето положение освен една: смъртта. Не, не става дума за страх от смъртта и пр., който да ме е подтикнал да мисля за смъртта; за смъртта философът подобава да мисли най-всеотдайно дори и да е в цветущо здраве. Смъртта е вечен проблем за живеещия и за искащия да живее автентично. От проблема смърт спасение няма. Смъртта винаги е тук при нас, живеещите. Не трябва да забравяме за нея, не трябва да се правим на ударени, че смърт няма. Или че нас тя, представете си, не ни била засягала. Не, засяга ни, ох, как много ни засяга - и най-пряко ни засяга при това! Тъй че, както виждате, разнообразявам си скучното битие на болник с размисли за най-вълнуваща и безкрайно важна тема на нас, човеците: смъртта.
Искам да отбележа, че моите записки за смъртта, които сега започвам, съвсем няма да са белязани от трагично чувство. Глупаво е да се страхуваме от смъртта, понеже смъртта за нас е неизвестност; щом не знаем и няма как - преди да сме умрели - да знаем що е смъртта, тогава какъв смисъл има да се страхуваме от нея? Става дума не за страх, а за трепет пред неизвестното, а това е друго. Изобщо не съм настроен трагично или песимистично, пристъпвайки към записване на вълнуващите ме отколе необходими мисли за смъртта. Аз, тъй да се рече, и тук съм търсач на истината, изследовател; опитвам да разбера какво е смъртта, а това наистина е любопитен проблем, не може да се отрече. Отдавна планирам да напиша "сериозна статия" за смъртта, която да излезе в списание ИДЕИ, ала все отлагах понеже все ми липсваше потребната, належащата настройка; ето, сега имам време необезпокоявано да мисля и да пиша за смъртта, пък и съм настроен на тази вълна. Няма как да е иначе, в болница съм.
Болниците неслучайно са институция, обслужваща, тъй да се рече, смъртта. Е, и живота обслужва, но и за смъртта се грижи тази институция. Ние, повечето хора, особено несклонните към философстване, се замисляме за смъртта само когато сме в болница - или на погребение. В останалото време се стараем да не мислим, да бягаме от проблема смърт. Философите пък, открай време се знае, за смъртта им се налага да мислят, така да се рече, "професионално". Неслучайно Сократ не е възприемал философията иначе, освен като "подготовка за смъртта", привикване към умирането. Ние, изглежда, и за това живеем: да се подготвим за смъртта. Или да умрем подобаващо, достойно. А не глупаво. Сократ е умрял така възвишено, че смъртта му е не по-малко величава от живота му, посветен на философията. Живот и смърт, достойни за истински философ, за неуморен търсач на истината. Само може да му се завижда за такава спокойна и дори, бих казал, патетична смърт. Блазе му на най-мъдрия от всички гърци за смъртта, с която съдбата го е осенила, която е благоволила да му даде и отпусне!
Достоевски има най-проницателни мисли за смъртта, които е писал до ковчега на починалото си дете. А пък Камю пише знаменит текст за това как синът възприема смъртта на своята майка. Не ща да анализирам тия дълбоки мисли, защото който иска, може да се вглъби сам в четенето и премислянето им. Смъртта на близки нам хора обаче не е автентичната основа за вникване в проблема за смъртта, понеже тогава сме така потресени, че е цинично да почнем да мислим за нея; тогава присъствието на смъртта е така зримо, а потресът е така силен, че душата се оказва безсилна да се откъсне от страданието; а страданието намалява способността ни за разумно философско вникване. Тъй че най-адекватната почва за размисли за смъртта е собствената смърт, която, както казах, е постоянно присъстващата възможност за всеки живеещ. През призмата на собствената смърт трябва да се погледне този така коварен проблем, т.е. когато нас лично ни засяга, а не когато смъртта е покосила, както казваме, други, пък макар и близки нам хора. Лично когато доловиш свистенето на "косата на смъртта", ето тогава е моментът да се опиташ да прозреш нейната истина. Стига самата смърт да ти даде този шанс да се приобщиш към мъдростта, скрита в проблема смърт.
Един български философ, именно Сергей Герджиков преди години написа своя книга със заглавие "Лицата на смъртта", която изчетох още тогава. Имал е шанса чрез свой, така да се каже, личен и непосредствен опит "да узнае" какво е смъртта и е написал тази книга, за да ни съобщи какво е разбрал. Той, философът, се е занимавал с алпинизъм, става инцидент, а вече в болницата се случва така, че е доближил самата граница, отвъд която е смъртта, усетил е, тъй да се рече, "диханието" й, а пък после е имал шанса да се върне при живота, та да ни разкаже какво истина е успял да откопчи от "съсухрените ръце" на самата смърт. Интересна книга, който иска, нека я потърси. Казвам това не за да рекламирам книгата на "колегата", а защото е така, книгата наситина си заслужава да се прочете от интересуващите се. А интересуващи се от смъртта трябва да сме, потретвам, всички ние, дето уж си мислим, че живеем. А дали не умираме, въобразявайки си, че живеем? И над това си струва да се замисли човек. Проблемът смърт е неотделим от проблема живот, това поне е сигурното; без живот няма смърт, а без смърт - "без смърт", оттук иде "безсмъртие", какъв велик философски чародеец е езикът! - има само живот, вечен живот. Излиза, че смъртта е тази, която обслужва живота, а не обратното. Но нека да не избързвам с обобщенията.
Знайно е, че Сизиф - оня хитър грък, дето бил осъден от боговете да бута вечно своя камък в Ада, нали се сещате за знаменития "мит за Сизиф"? - се опитал да надхитри самата смърт. И да победи съдбата, собствената си съдба. И, по този начин, да стане наистина свободен, а не само формално. Голямо предизвикателство и пред смъртта, и пред съдбата си позволил тоя наглец - и то все в името на не просто суетната му свобода, а заради голямата истина, че да се живее без свобода едва ли си струва. А ние разполагаме неслучайно с най-голямата свобода, да избираме между живот и смърт. Всеки от нас във всеки момент може сам да се откаже от живота и да предпочете смъртта. Вярно, самоубийството е голям грях, на проблемът за самоубийството е проблем, в който най-ясно изпъква страшната връзка между живот и смърт, взаимната зависимост между двете, преминаването им едно в друго, което по най-тайнствен начин е свързано с човешката свобода.
Неслучайно Албер Камю определя като главен въпрос на философията този въпрос: струва ли си изобщо да живеем, на какво основание все пак предпочитаме живота пред смъртта, т.е. въпроса за самоубийството. Първо този въпрос всеки от нас, волю или неволю, решава, преди да се захване - ако изобщо се захване - с някой друг. И в своя знаменит трактат Камю се опира на мислите на оня странник, герой на великия Достоевски, именно Кирилов, който е овладян от идеята, че истинска и пълна е само свободата на ония, които са дръзнали да се откажат сами от живота. Да, но тази "теория" се оказва, така да се каже, "непрактична", а страхът от смъртта е така субстанциален - екзистенциално субстанциален - че когато нихилистите-комунистите в романа на Достоевски искат да му помогнат да се самоубие, един вид да го "самоубият", той пада с треперещи колене пред иконата, за да се помоли за нещичко на така грозно отречения от него Бог.
Да, теорията му гласи това: оня, който се сам дръзне да се лиши от живот, не просто ще постигне пълната и истинската свобода, той щял да стане и нещо като "бог", щото е изпълнил, така да се каже, Божията функция. Е, ще стане мъничък, дребничък, мизерничък, суетничък "бог", нещо като "богче", пълна карикатура на Бога; защото да си Бог означава да си вечно пребиваващ в живота, а не да си нещастен глупак, който си е вманиачил, че може да победи смъртта като скочи право в нея. Ето затова най-голям и смъртен грях е да се самоубиеш: пагубната идея за човекобожието е в основата на такова едно крайно падение на недостойните за живота, на дръзналите да разрушат със собствените си ръце свещеното му тайнство. Да, и животът е велико тайнство, но не по-малко велико тайнство е смърта, а пък към тайнствата трябва да пристъпваме с подобаващо чувство. Пред тайнствата се богоговее. Изпитва се най-свещен трепет. Глупаво и грозно е себе си, своята презряна суетност да поставяме над свещените субстанциални извори на самия живот - и на самото битие.
Вижда се - тази малка "екскурзия" в най-малка част от писаното за смъртта в световната философия показва това - че много се е мислило за смъртта не просто във философията, а и, предполагам, от всеки живеещ. Тъй че нека да не се възприема като странна суетност това, че моя милост днес е решила да даде израз на някакви свои мисли за смъртта. Прочее, длъжен съм тук да споделя и свой личен опит от прикосновението ми съм смъртта, пък как ще продължа след това своето есе съвсем не зная.
Понеже страдам от болно и немирно сърце от доста години вече, много пъти съм бил спасяван в болници и спешни отделения с т.н. "кардиоверзио", т.е. с токов удар на гърдите и сърцето; нали сте гледали как се прави това по филмите, когато лекари се мъчат да задържат някой в живота? При мен е било така: излиза сърцето ми от ритъм и почва бясно да препуска. Не успява да влезе в ритъм спонтанно, а пък да препуска с бесен ритъм - достигало ми е сърцето до 260 удара в минута, лекар ми каза веднъж, че сам не може да разбере как още съм жив при това положение, как тогава сърцето не ми се е пръснало и не е спряло! - та значи, да препуска с такъв бесен ритъм едно сърце означава вече, че то трепти прекалено, направо безумно силно, а пък сърцето се преуморява така, че в един момент може да спре, а чудатата графика на кардиограмата да се превърне в един момент в права линия. Да, именно тази права линия на кардиограмата е регистрацията на самата смърт. Аз в спешните отделения съм бил привързан към апарат, който постоянно показва графиката на сърдечния ритъм. Та държат ме лекарите ден-два, опитват да върнат сърцето ми в ритъм с волски дози лекарства, натискат силно зрителния ми нерв (и така като по чудо понякога сърцето ми е влизало в ритъм!), карали са ме дори да гълтам ледени бучки, та да опари студа сърцето при преминаването му през трахеята, знам ли как, но като нищо не се получи, тогава се пристъпва към кардиоверзиото. Два електрода се допират до гърдите, а тялото подскача от електрическия удар; сърцето или ще потръгне, или ще спре; голям риск е това кардиоверзио, голямо изпитание на сърдечния мускул, но това е последното жизнеспасително средство. Много често след удара сърцето изобщо не тръгва. Правят втори, трети удар, но тогава вече положението става все по-неспасяемо. Или умираш, или някаква сила те връща към живота. Не токът обаче е тази сила, даряваща живот на едно болно сърце. Друга е тази сила. Няма начин да не е съвсем друга тази сила...
И така, много пъти съм бил нещо като смъртник, очакващ съдбата си на леглото в спешното отделение. Идват в един момент лекарите, слагат подвижното легло по в средата, та ако се наложи, да могат свободно да оперират около него; човек в този момент почва да гледа с погледа на животно, водено на заколение. Добре ми е познато това чувство. Идва анестезиологът за да ти бие инжекцията, защото процедурата се прави, когато си в съзнание, с упойка. Вероятно е за това да не усетиш болката от допира на електрическите електроди; после, ако оживееш, ако се събудиш, виждаш парещи кръгове на гърдите си. Упойките са такива, че за един миг усещаш някаква вълна на слабост, почваща от пръстите на краката, която мигновено преминава цялото тяло и съзнанието един вид се "изпълзва", "изтича" в нищото; няма те вече; изчезваш; анихилираш, "стопяваш" се. Ако това нещо е смъртта, тя съвсем не е страшна; прочее, ние изглежда се плашим толкова от смъртта единствено заради болките, с които я свързваме. Ако нямаше болките, смъртта съвсем нямаше да е така ужасна. Е, едва ли има умиране без болка, тъй че си заслужава човек все пак да се плаши поне малко от смъртта. Мъничко, но не прекалено. То когато дойде, и да се плашиш, и да не се плашиш, все тая! Е, вярно, в онова състояние минутата пареща болка може да се разтегне и субективно да се преживее като цяла вечност; ето това може би е адът, знае ли се: увеличена до безкрайност, до вечността озъбена агония на умирането...
И тъй, в един момент човек изчезва когато го упоят за кардиоверзиото. Но най-интересно е, така да се каже, събуждането - стига изобщо да се събудиш след токовия удар. Минала е една минута, дори по-малко, откакто си изчезнал, а субективно чувстваш сякаш е минала цяла вечност; това събудане прилича с нещо на раждането, но е много радостно и сияйно, така да се рече. Човек осеща невероятна лекота, сякаш си новороден! Почваш да различаваш силуетите на суетящите се около леглото медици. Само превестващи те с пърхането на крилата си ангелчета липсват, за да е пълна идилията. Връщането към живота винаги е празненство. Невероятна лекота чувства човекът тогава! Най-вероятно това усещане се дължи на вече "правилното" биене на сърцето; да, сърцето тогава вече бие съвсем ритмично, в т.н. "синусов ритъм". Голям спец съм станал, както виждате, по тия кардиологични проблеми. Няма що! Затуй ще споделя и това: истината е в сърцето! "Най-много пазете сърцето си, защото в него са изворите на живота!" - пише във Великата Книга, в Библията, в Свещеното Писание. Това е самата истина. На сърцето си дължим всичко. То е за нас животът, а пък спирането му е смъртта. Спре ли сърцето, спира и животът. Толкова е просто това!
И още нещичко да кажа, поне да спомена. Смъртта е преход. Към какво ли? Не знаем. По този възлов въпрос ще поразсъждавам когато (и ако) имам повече време. Но мога само да спомена, че Епикур съвсем не е прав когато голословно твърди ето това: "Смърт няма. Защото когато нас ни има, нея я няма, а когато тя идва, нас ни няма". Де да беше така: да ни няма! Мечтаят си за това нещо материалистите, то им е така угодно. Но е крайно съмнително, щото произтича от тяхната в корена си грешена философия. Но за това ще пиша повече друг път. Може би в продължението на това есе. Ако изобщо има такова продължение...
Почти нищичко не успях да кажа по темата си, но ще спра дотук. Изморен съм. Трябва да почивам. След малко ще се засуетят лекарите, успях да открадна малко време в ранната утрин, та да напиша този текст. Добре че възрастният човек, който е на съседното легло, страда като мен от безсъние, та ми разреши да пощракам малко с клавишите на клавиатурата. Абе работите се уреждат винаги добре, стига желанието да е налице. Тия дни, живот и здраве да е, ще продължа записките си за смъртта. Ако се размина със самата нея де. Никога човек не може да предполага или да разполага с тия неща. Иска се кротост и смиреност. Хайде, смирявам се! На болните се полага почивка. Да мислят може, но да пишат - не.
Доброутро, сестро, добре дошла! Бихме ли могли да пратим някой за кутия бонбони, да почерпя, щото днес имам рожден ден?! О, благодаря, благодаря! Трогнат съм! Много сте любезна! На 53 години ставам вече. Да. Поживях си доста вече. Повече от половин век, истински щастливец съм, така е! А иначе всички сме в Божиите ръце. За всичко друго можем да се грижим, но за това колко ще живеем и кога ще умрем не е наша грижа. Добре де, спирам, няма да приказвам за тия неща. Нали знаеш, какво дрънкало съм! Философска му работа!
Чао и на вас! Бъдете здрави! Обичайте живота! Бъдете му верни! Той е най-истинското нещо, което имаме - заедно или наред със свободата...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
1 коментар:
Г-н Грънчаров, удивен съм от Вас. Вие постоянно и в най-трудните моменти продължавате да работите. Всичко което правите е достойно за уважение. А за всички нас това трябва да ни бъде урок. Защото повечето хора даже да нямат толкова значими проблеми, като Вашият, нищо не вършат. А Вие, както се изисква от един истински философ, и в най-трудните моменти продължавате да разсъждавате. Във Вашия живот се изразява и вашата философия, а това е голяма рядкост. Честит Рожден Ден!!! Пожелавам Ви, на първо време да се излекувате и да се радвате на по-добро здраве.Пожелавам Ви, също да запазите духа си на автентичен мислител и добър човек. Бързо оздравяване.
Публикуване на коментар