В Долна баня съм. От вчера. Тук е раят. Блажена тишина. Природата ликува, напъпила от сила заради прииждащата от недрата й жизненост. Слънцето взема реванш над облаците и мъглите след зимната сивота-белота; сега всичко блести от светлината му, а зеленината, а свежестта на живота напира. За което свидетелстват и капещите сокове на лозницата, която сякаш плаче заради това, че не е била подрязана навреме. Кристално чист въздух поемат дробовете ми, а небето е синьо, дето се казва в онази песен, "като от коприна".Да, това е моята родина. Тук съм се родил, тук ми се ще и да умра. Могъщи сили ме привличат и държат здраво вързан към родния край. Към неговата душа. Да, всичко има душа на този свят, само дето ти самият не бива да си така бездушен, че да не доловиш този несъмнен факт!
Майка, милата ми стара майка ме развежда из градината си, та да ми се похвали с постиженията си: марулите вече са почти готови за бране и ядене, лукът също; в зимата, под дебелия сняг, ги е гледала, покривала ги е та да са на топло, но ето, спасила ги е и сега им се радва като малко дете. Сливите са напъпили, а в простора се рее щъркел. Земята, подобно на дива жена, кипи от желание да ражда - след като се е освободила от прегръдката на ледовете и снеговете. А горе, на високото, където са върховете на Рила, се белее снегът, който едва в горещото лято ще бъде превъзмогнат и победен от топлината. Влизайки в градината, забелязвам, че някакво дърво сякаш е обхванато от пламъци - как е възможно това? Просветва ми, че това е нашето домашно дряново дърво; то цъфти първо и открива маратона на цъфтежа. Сливите са готови да се облекат в бяла премяна. После ще цъфнат черешите, вишните, ябълките.
Показва ми моята майка и кокошките; купила си е нови три, предвид поскъпването на яйцата. Тя е решила да прави конкуренция на производителите на яйца от "щастливи кокошки", а е излишно да казвам нейните кокошки колко пък са щастливи: пощят се на слънце, примижали от наслада, а пък петелът - певец над певците е той, пее с увлечение, сякаш е същински Павароти! - гордо ходи сред тях, милва ги, пази хубавиците си от своя харем, готов да се бие до смърт ако се появи съперник. Това ако не се щастливи кокошки, сполай му кажи!
Нося си книга да чета, а и лаптоп нещичко да напиша, ала съвсем не ми се чете и пише. Не мога да се нарадвам на умиротворението, което излъчва бляскавият простор наоколо. Безмълвна фиеста на живота се лее наоколо, как да съм безразличен към това пиршество?! Аз да не съм пън, та да седя и само да чета и пиша?!
Налага се днес и да поработя малко. Тук-там трябва нещичко да се закове, със съседа трябва да постегнем старата ограда, понеже кравите, които той отглежда, се все наврели муцуни в майкината градина, и раззелени ли се всичко, няма кой да ги спре, щото съблазанта е голяма; но ще опнем здрава мрежа, та и майка да е спокойна, пък и той, човекът, да си оварди животинките, които го хранят. Сега пиша тия глупотевини, щото майка отиде за хляб; не ми дава да ида аз да пазарувам, понеже там я чака нейната приятелка, с която от години всяка сутрин пият по едно кафе и си споделят грижите. Това го правят от години.
Когато бяха по-млади пенсионерки, там се наговаряха на коя нива днес ще работят и каква работа ще трябва да свършат. Сега са вече по-улегнали, по-мъдри пенсионерки, пък и сили вече нямат, но все още щъкат, все нещичко правят, все планове кроят: какво да посадят, за какъв нов фасул семе се е завъдило, споделят си носят ли яйца кокошките и прочие. Все такива вълнуващи теми споделят: за козите, прасето, кокошките, лехата с разсад и т.н. Като си пийне кафенцето и си похортуват, бавно с бастунчето се прибира, за да почне да подготвя обеда. Ето, в тоя момент скръцва портата, явно си идва, аз трябва да привършвам. Ще ме извика непременно. Да закусваме. После тя ще се гласи да прави ядене за обеда: решила е да меси баница, да прави кюфтета със сос, щото нали има "работници", това сме ние двамата със съседа, с който сме и роднини, та като поработим, да поседнем на приказка на чашка ракийка, а пък после и да хапнем, та да укрепим морни тела. Такива ми ти работи...
Така тече животът тук, на село. Тихо е, само пеят кокошките, а и пощурелите от радост пойни птички, кацнали из клоните на околните дървета, са сякаш в същински екстаз: пеят до полуда, за да изразят радостта, що напира в малките им души. Пеят, милите, сякаш са си обявили надпяване, нещо като конкурс за сладкопойници. Конкуренцията е твърде голяма, битката ще бъде страшна. А котаракът ги гледа дяволито и суче мустак: горкият, много е дебел и стар да се катери по клоните и да ги гони! Но пък какво ли му пречи да опита, още има много младежки плам в малката му, немирна котешка душа! Няма да се предаде, ще ги дебне тях, развилнелите се птички, ако трябва и цял ден; то нали и друга работа съвсем няма, старият му калпазанин с калпазанин!
Блаженство се лее в простора! Но аз трябва да свършвам с тази моя извратеност, какъвто е нескопосаният ми опит да изразя чувството, което напира в душата ми, кандисвам, не мога, много съм слаб, крехка е поетичната ми сила, капитулирам: зарязвам компютъра и заминавам да се захващам за работа. Това губене на време, каквото е писането и особено пък кисненето в интернет, не е работа, пък е и същинско престъпление в рая да има компютри - след като има всичко, което е истински необходимо за живота. Край, спирам! Хубав ден на всички!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар