Раят е голяма библиотека насред прекрасна градина

По темата Свещеното тайнство на смъртта се получи следния заслужаващ да бъде публикуван в отделен постинг коментар:

Честит рожден ден! 53 години за философ е още доста незряла възраст. :-) Философите най-често навлизат в зрелостта си едва след 50 години...

Иначе явно става дума за някаква тахикардия или тахикардичен синдром, има различни варианти. Сърцето впрочем не е много сложен механизъм и кардиологията е доста логична специалност. Иначе медицината е доста хаотична и емпирична област без много вътрешна логика. Това вероятно е така, защото все още не разбираме биологичните организми достатъчно добре.

Някои видове тахикардия са неприятни, но не особено опасни. Пиенето на студена вода или лед наистина е една терапевтична възможност.

А смъртта е фундаментална, централна философска тема, за която може да се размишлява безкрайно. Сравнително благоприятно е положението на вярващите. За тях земният живот е само подготовка за вечния живот в отвъдното в директен контакт с Бога. Тогава Ангел Грънчаров ще може да получи например отговор от Бог на проблема на Кант дали има априорни синтетични съждения. :-) Всъщност ако Ангел можеше да зададе един-единствен въпрос на Бог, кaкъв би бил той?

Борхес в интервю казва, че противно на някои разпространени мнения раят според него трябва да е една голяма библиотека. Дори да не четеш книгите, тяхното присъствие действа благотворно и успокояващо. Аз бих казал, че раят е голяма библиотека насред прекрасна градина, но там освен това има и концертни зали, в които пеят и свирят великите музиканти.

Друг въпрос е дали едно наистина вечно съществуване без възможност за неговото прекратяване е желателно. Повечето хора не си дават ясна сметка какво означава „вечно” и „завинаги”.

Но и за атеистите смъртта не означава непременно край на всичко, защото несъществуването на Бог не изключва безсмъртието на душата. За твърдите материалисти обаче смъртта е краят на всичко. Въпросът тогава е дали небитието е нещо отрицателно само по себе си. Вероятно не. Въпреки това повечето хора изпитват трудно обясним страх от несъществуването. Странно е при това, че никой не се страхува от времето преди раждането, когато не е съществувал, т.е. бил е един вид мъртъв, но повечето са обезпокоени от небитието след смъртта.

В момент на оптимизъм можем да кажем: дори смъртта да е краят на всичко, ние сме привилегировани, защото сме се появили на света, посъществували сме известно време, може и да сме страдали, но сме видели и осъзнали света и себе си. Милиарди хора, които потенциално са можели да се родят, не са се родили и не са имали привилегията да видят света. Да не говорим за неодушевената природа – камъкът например не осъзнава своето и на света съществуване (освен ако не сме панпсихисти).

В момент на ожесточение можем да кажем: никого не сме молили за нашето битие - и свързаните с него страдания. Никой не ни е питал дали искаме да се родим. Но така или иначе сме се появили на света, макар и без наша воля. Няма никакво значение дали съществуваме, или не. Но така или иначе съществуваме и ще съществуваме, докато умрем и всичко свърши. Всичко това няма смисъл. Това е всичко.

В заключение цитат от един нефилософ за смъртта – от починалия неотдавна голям пианист Алексис Вайсенберг:

„Какво е отношението ти към смъртта?

Знаем, че няма изход, няма обиколен път и че не можем да я избегнем. От ранна младост осъзнавам смъртта. Но не натраплива идея. И никакъв страх. Смъртта е част от живота, преход. Твърдо вярвам в това. Абсолютно. Може би не съм религиозен в църковен смисъл, но не бих искал да живея нито ден, ако не вярвах в това. В любовта също имам тази вяра, чувството за вечност, вярата в едно продължаващо съществуване някак, някъде, отвъд смъртта. Понеже вярвам в трайността на словото, на всяко действие...

А за старостта:

"Пречи ли ти, че остаряваш?

Съвсем не. Много съм доволен от възрастта си. Но си спомням, че когато бях на 11, исках да съм на 30. Исках да съм много по-възрастен, защото предполагах, че годините на порастване няма да ми доставят радост. Знаех, че в един момент ще се сметна за по-мъжествен – и това стана на около 16 или 17 години - отколкото съм. По-силен, отколкото бях физически и някак си по-зрял, че да бих могъл да се наслаждавам на живота, както може един седемнайсетгодишен. Не достатъчно зрял, че да се отнасям различно към нещата…

Значи когато бях на 11, исках да съм на 30 и когато започнах да се приближавам към тази възраст, ставах все по-щастлив и с всяка година се радвам все повече, че остарявам, макар и човек да не става по-мъдър. Винаги се дразня, когато хората ми казват, че изглеждам много по-млад, отколкото съм. Първо това най-често въобще не е вярно и освен това нито искам да изглеждам по-млад, нито да се държа като по-млад.
А и не вярвам, че енергията и възрастта се изключват взаимно.”

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)