Петицията върху Откритото писмо до г-н Премиера по важен национален въпрос от нравствено естество събра 336 подписа и замръзна: дали пък не свършиха хората у нас, българите, на които им пука за българското образование?! Няма да се учудя, ако само това са българите, които изобщо са готови да подкрепят исканията, представени в документа. Защото в него фигурира и един деликатен момент, по който по-голямата част от нацията е безкрайно чувствителна: за заплащането на учителския труд. И също за по-ранното пенсиониране на учителите. Не е тайна, че голяма част от българите смятат, че понеже учителите "така и така нищо не работят", то значи "и тия пари са им много", а пък по отношение на пенсионирането за учителството специално трябва да почне да действа принципа: "пенсиониране след умиране". Знайно е, у нас мнозинството изобщо не гледа с добро око на представителите на т.н. "интелектуални" професии, сред които учителството заема най-предното, даже съвсем символизиращо духовността място. И това е съвсем нормално и очаквано: в страната на простотията и лъжата, в каквато сме се превърнали, просто няма как да бъдат ценени по достойнство ония, смисълът от дейността на които е културата, образованието, преклонението пред истината на колкото се може повече човешки същества.
"Я, па и учителите искат по-големи заплати, айде де!" - сумти средностатистическия еснаф-комуноид, който е възпитан, че такова чудо като "умствен труд" няма, а ако има, то той е нещо като забава, тъй че за такива неща изобщо не бива да се плаща. Този среден еснаф-комуноид, ерго, по чудодеен начин се оказва, че стои на позицията на самия Сократ: понеже знанието е безценно, е грозно с него да се върти "търговия" и разпространяващите в замяна да иска пари. Знанието е нещо възвишено, а парите са нещо най-долно и презряно: на какво основание в такъв случай нашите учители по-специално са така лакоми за пари - възкликва средностатистическия еснаф, оригва се и посяга пак към биричката си, пред която изпитва неописуемо умиление.
Учителите трябва да са нещо като монасите, трябва да ядат корени и треви, тъй като професията им е чисто духовна - гаври се с интелигентността на учителите горепредставеният почитател на Азиса, на кючека и на щракането с пръсти. Наистина обаче, не трябва ла учителите да проявяват малко повечко алтруизъм и себеотрицателност, а не да искат по-високи заплати - "и то в тая жестока криза, в която всички така страдаме", че едва-едва си осигуряваме толкова милите на българската душа кебапчета, бири и ракийца?!
Може още много да се пише по така зачекнатата тема, аз много съм писал по всичките проблеми, свързани с образованието и оценката на неговата духовна мисия у нас, но тук не ми се пише, не ми се отваря и полемика. Първо, защото пиша тоя текст в болницата, където съм заради развалено сърце - 28-те години учителска работа, общо и във ВУЗ, и в средни училища, ми са се отразили така, че ето, лекарите се видяха в чудо какво да правят, та да "закърпят" криво-ляво сърцето ми. Перспективата за мен вече била: никога повече занапред сърцето ми да не бие нормално, както се полага, а винаги да бие хаотично, при което аз се задушавам, а то, милото, се изхабява още повече. Излишно е да споменавам, че до пенсия, разбира се, няма да доживея, тъй че, освен всичко друго, на страната си като капак на всичко друго ще подаря и цял един живот, отдаден на просветата и възпитанието на младите. Не се изкарвам страдалец или жертва, но ми е крайно обидно, че само 336 човека подкрепиха петицията, че само 336 човека разбраха нейния преди всичко морален смисъл. Разбира се, излишно е да уточнявам, че нито една медия не обърна и капчица внимание на петицията: да мрат проклетите учители, майната им, няма да им обръщаме и капчица внимание, не стига, че някога са ни тормозили да учим и да мислим, пък и сега искат да им обръщаме внимание, да сме им били благодарни за нещо - и за какво, ако смеем да попитаме?!
Та ще завърша така. Тази нощ в болницата съм получил есемес; тази сутрин го прочитам; мой бивш ученик ми е написал ето това:
Ангеле, оздравявай по-скоро... Твоите книги ми подействаха страшно мотивиращо... те промениха живота ми. Николай Т.
Спомням си, че преподавах само етика и право на класа на това момче. Тогава именно излезе моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), по която проведохме доста оживени дискусии; класът, за който говоря, беше много интересен, спореха с увлечение; бяха млади хора, с които е мечта да общува един учител. Искам да кажа, че учителската професия има и невероятно хубави моменти, примерно когато учителят разбере, че е успял да предизвика интереса на учениците си към най-важните, предимно човешките проблеми: истината, доброто, смисъла, свободата; то това всъщност правим ние, учителите: сеем добри семена, но особено радостно е когато добрите семена попаднат в добра почва. А пък после, когато това момче се дипломираше, спомням си, че тогава именно беше излязла книгата ми ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (с подзаглавие "Изкуството на свободата") и моя милост реши да подари на дипломантите-отличници по един екземпляр от книгата си; та тогава именно е попаднала моя тази книга в ръцете на този млад човек.
И ето, не можете да си представите колко ме радват тия негови думи, дошли при мен в такъв тежък момент. Толкова се зарадвах, че нищо чудно в резултат да взема и да оздравея; прочее, ето за такива моменти живеем ние, учителите; а всичко друго, обидите, непризнателността, безразличието, макар че не остават без следа, нямат някакво особено значение, щом като има някои признаци, че човек все пак е успял ако не да изпълни, то поне да бъде на висотата на нелеката си мисия...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар